Мнозина  смятащи се за интелектуално извисени над другите, разглеждайки събитията случили се на Възкресение Христово, възмутено възкликват:

– Това не може да бъде. То противоречи на естествения ход на нещата.

На такива им е скъп света, където всичко е естествено и обяснимо. За тях вярата в смъртта и възкресението на Христос включва  риск да се пренебрегне „естествения ход на нещата“ в този свят.

Такива не могат да придобият вяра и да се доверят на Бога, защото попадат в непредсказуема област, където няма гаранция и увереност в това, което са свикнали да очаква в ежедневието си.

Вярата в Разпнатия Христос е призив към собственото ни разпятие. Когато човек търси Небесното царство, се увеличава риска да „загуби“ това, което има тук на земята, макар и малка гарантирана радост.

Малко са хората, които са готови да живеят въпреки стихиите в този свят.

От тук и желанието на човек да се приближи до Бога, се свежда до практически земното, което е полезно за обикновеното ежедневие. Ето защо формалната религия на нашите съвременници повече прилича на бягство от Бога.

Христос е принесъл Себе Си в жертва, но за много от хората в света този дар се оказва ненужен. Колко жалко. На тях не им трябва Христос, а дядо Мраз, изпълняващ желанията на тези, които през годината са се държали добре.

За съжаление хората са привлечени от второстепенните неща и християнството не е част от техния живот.

Нищо в света не е смущавало тъй силно човешкия ум и не е разкривало тъй ясно неговото безсилие, както това е направил Кръстът. Още преди векове, когато Той за първи път се е издигнал на Голгота, е станал за света най-голямата съблазън и най-голямото безумие.

Бог не премахне страданието и човешката болка, Той ги направи Свой Собствени, приемайки смърт и поругаване.

Грехопадението, Божието дълготърпение, въплъщението в образ на роб, срамната смърт на Кръста, Възкресението всичко това е за тези, които са позволили на Христос да влезе в живота им.

Бог беше предвидил, че светът ще тръгне по пътя на злото. За да бъде спасено падналото човечество Божият Син трябваше да премине през страдание и смърт. И Той се съгласи да приеме този Кръст.

Не можеше ли да стане по друг начин спасението? Не беше ли по-лесно да заповяда на ангелите да хванат ……. и да ги поразят?

Нямаше друго решение, освен Христос да приеме човешка природа и да бъде разпънат на кръст?

Само Исус не бе порочен и не бе склонен към зло, за разлика от всички останали хора след грехопадението. Когато Христос прие човешки образ, върху него падна тежкото бреме, което  ние носим, бремето на смъртта.

И стана чудо. Там, където човек се оказа в задънена улица, когато свършваше земния му път, Христос проправи нов път, път към Небето!

В групата младежи имаше такива, които формално присъстваха на събеседванията по изучаване на Библията. Те идваха на тези събирания, защото родителите ги караха.

Но имаше и други, които разсъждаваха, анализираха и размишляваха върху чутото. Техният неспокоен дух търсеше лицето на Господа.

Такъв беше Лъчезар, но приятелят му Марко бе от безразличните и незаинтересованите, търсещ във всичко собствената си изгода и ако не откриеше такава, гледаше да се измъкне и да изчезне нанякъде.

Лъчезар придърпа приятелят си след като свърши урока:

– Пак ли ще бягаш? Отново ли не чу нищо от това, което ни говори Младенова?

– Кво толкова? – разсърди се Марко. – Разпънали Го като разбойник между двама злосторника. Всяка година правим едно и също като по навик.

– Ето, – каза с тъга Лъчезар,  – поради съществуващите стереотипи, не виждаме истината, която ни се открива в тези дни.

– Е, добре де, – начумери се Марко, – спомняме си какво Христос е направил за нас.

Това бе по-скоро заучена фраза, а не израз на някакво убеждение.

– Това е важна битка между разголеното зло и любовта, която го побеждава, – каза разпалено Лъчезар.

– Погледи нещата реално, – разпери ръце Марко. – Хората нацяло се объркаха. Всеки тежко преживява самотата, въпреки всички съвременни средства за комуникации ….

– За свят, в които назряват сложни конфликти, единственият отговор може да бъде жертвата на Исус Христос на Голгота, – очите на Лъчезар пламтяха. – И този отговор вече е даден. За нас това е важно време. Период, в който се опитваме да се преборим с кризата, възникнала поради неизправните ни взаимоотношенията с Бога.

– И кво предлагаш в случая? – съвсем незаинтересовано попита Марко, колкото само да подразни приятеля си.

– Трябва да погледнем нещата по нов начин, – тържествуващо възкликна Лъчезар, – да видим, че зад всички наши беди, вече сияе победата.

– Да бе, триумфа звучи вече в ушите ни, – насмешливо с голяма доза ирония каза Марко.

– Не разбираш ли, че истинско упование за хората, може да бъде само Бог? Всеки може да те изостави и захвърли, но не и Господ.

Марко често се чувстваше пренебрегнат и изоставен от близки, приятели, дори и от случайно познати, затова думите на Лъчезар го ужилиха.

– В тези дни трябва не само да живеем с Него, – продължи Лъчезар, – а разбирайки истината, какво Исус е направил за нас на кръста, да получим нов подтик и стимул да живеем в тази истина.

Раменете на Марко започнаха да се тресат. Той плачеше. Спасителят бе докоснал сърцето му и му откриваше колко много го обича……

Пролет е. След работа Вера мина през градския парк. Раззеленилите се дървета и цъфналите цвета я покориха. Тя пое  дълбоко въздух, вдишвайки аромата на събудилия се растителен свят.

Вечерта Вера си спомни за минутите прекарани в парка и си представи букет лалета. Спомни си времето, когато Марин на всяка среща ѝ носеше цветя и смутено ѝ подаваше внимателно увития букет.

– Пролет е. Птичките пеят. Днес видях такива красиви лалета, – Вера недвусмислено намекна на мъжа си за желанието си.

На следващата вечер Марин си дойде, но не носеше никакъв букет.

„Е, добре, – помисли си Вера, – ще опитам втори път. Може да е от недосетливите“.

– Пролет, птичка, а на мен толкова много ми харесват лалетата.

На следващата вечер отново нямаше цветя и Вера премина в настъпление:

– Ти подиграваш ли ми се? Два дена вече ти правя намеци, че искам лалета!

Марин се смути и се почувства виновен:

– Извинявай, обещавам да поправя този пропуск.

„Не всичко е безвъзвратно изгубено, – каза си Вера. – Сега нещата ще се оправят“.

На следващата вечер Вера сияеща и усмихната отвори вратата, на върналия се от работа Марин. Когато я видя той пребледня, а гласът му захриптя, като на ранен звяр:

– Ааааааааа, не …. забравих лалетата!

Вера се почувства неловко.

„Какъв ужас бе изписан в очите му, – с болка си помисли Вера. – Нима само с вида си можах да предизвикам такава реакция у най-близкия си човек?“

– Няма значение, – махна с ръка Вера и влезе навътре в стаята.

Не получаваме, защото не изказваме направо желанията си. А колко обиди носим в себе си поради недоизказани думи и мисли!

Нека се научим да наричаме нещата с истинските им имена. Тогава всичко би изглеждало по-лесно и елементарно. Нима е толкова трудно да го направим?

Днес в света крадец е не само този, който краде пари от чантите, портфейлите и стоки от магазина. Съвременният бизнесмен във всяка точка на земното кълбо е крадец, независимо дали е узаконен или нелегален.

Нито една страна не разполага с достатъчно затвори за всеки един, като се започне джебчиите и се се стигне до крупните мошеници и грабители.

Светът живее по двоен стандарт. Затворите никога няма да променят положението, защото в тях затварят само дребните крадци.

Тогава възможно ли е глобално да се реши този проблем?

Съвременното общество трябва да промени начина си на мислене, да се отърве от толерантното отношение към крадците от голям мащаб и ранг.

Само страхът, изпитващ всеобщия социален срам и лишаващ от право всеки член на обществото, е способен да спре крадеца и да го накара, да спазва закона.

И тогава ще дойде ерата на дългоочакваното милосърдие.