Архив за етикет: разказ

В първите дни на нашата свобода

indexКакви тревожни, необикновени и чудни дни бяха.

Нашият град през първите два месеца след Освобождението бе шумен, прашен, изпълнен с кипящ живот.  През него минаваха руските полкове, които отиваха към Плевен.

Градът бе станал главен интендантски склад на плевенската армия и на тази предвожданата от Гурко.

Пътят стана тесен за многохилядните си гости. Всичките български къщи станаха квартири за руските военни, а училището се превърна в болница.

Изникнаха от земята увеселителни градини. Певици от всякъде се стекоха и продаваха песните и прелестите си…

Цената на всичко поскъпна до баснословни размери. Стократно увеличилите се стоки за потребление предизвикаха нечуван бум на спекулацията. Потекоха реки от разнородни банкноти.

Безмълвна и пуста оставаше само турската махала. Жилищата на избягалите турци зееха разграбени, без врати, без прозорци. Вътрешността им бяха изпълнена с  изтърбушените сламеници, дюшеци и възглавници.

Градът омаян от великото събитие, което му донесе свободата, тръпнеше от разказите за смелостта и самопожертвувателността на руските войници.

Гражданите все още не можеха да повярват, че са свободни, но фесовете веднага изчезнаха. Всеки наложи на главата си каквото бе намерил: шапка, капела, калпак.

Градът бе честит да дочака и император Александър. Възторгът бе неописуем. Викове, китки, сълзи от радост.

Царят премина през улиците, поръсени с цветя. След това отиде в църквата, за да благодари на Бога за великата победа.

Едни от българите му целуваха стремената. Майки му подаваха децата си, за да ги помилва. Малки момиченца, с риск да ги стъпчат конете, му поднасяха букетчета свежи цветя.

По това време взеха да прииждаха множество бежанци от Тракия, подгонени от Сюлеймановите орди и от башибозуците след отдръпването на генерала Гурко.

Те пристигаха голи, окъсани, нещастни, носейки скръбта по изгубените си огнища и близки. Тези бедни хора не можеха да се зарадват истински на Освобождението. За тях то донесе само разорение и нещастия.

Бежанците бяха пълна противоположност на веселите и охолни граждани на града, отървали се без никаква жертва, получили многобройни материалните облаги, резултат от техният практичен ум, които умееше да извлече всичко възможно от новото положение…

Идваха и неприятни новини, за убити близки от другите краища на България, опожарени селища и опустошения.

Виталий, един от руските войници, когато вида угриженото лице на своя приятел Иван каза:

– Батюшка, помислете, хиляди руси гинат там, при Плевен. Цяла Русия е в траур…

В тези дни се случваха неприятни езикови недоразумения между освободителите и освободените…

Един от руските офицери бе поискал от една жена:

– Молоко.

Жената се бе почудила: „За какво му е?“ Но бе свалила един стар, покрит с паяжина малакоф, който представляваше вид женска пола с обръчи, за да стои издута.

В Наковия хан един майор, искайки да обядва бе поискал:

– Свежую булку.

Добрият Нако бе, доста напреднал в знанието по руски език и знаеше какво е „свежо“, но втората дума го затрудни и той решително отказа:

– Не може!

– А зачем? – попита сърдито руснака.

– Полиция не позволяет! – отговори засрамено Нако.

Офицерът много се смя, когато му обясниха как го е разбрал ханджията.

Едно младо голобрадо руско войниче бе попитало баба Деша:

– Бабушка, у тебя есть спички?

След което старата жена го бе погледнала сърдито и го бе подгонила с кривака.

Толкова близки езици, но поради неразбирането на отделни думи се стигаше до грешки, които и днес предизвикат бурен смях.

Аз убих внучката си

originalБе тежък и изнурителен ден. Дарина Станчева бе прекарала поредната си операция, но нещо в лицето ѝ подсказваше, че бе потресена от нещо, което се бе случило.

Някаква дълбока болка се четеше в сините ѝ очи. Какво бе предизвикало смут в душата ѝ и толкова я бе разстроило?

Колегите ѝ я уважаваха като ценен специалист. Обичаха я пациентите и техните роднини. Дарина бе стриктна в работата си и много рядко бе допускала грешка през дългите години на работа в болницата.

Както винаги след училище веднага в болницата пристигаше дъщеря ѝ Виолета, с която малко след това си тръгваха.

Виолета видя майка си и изтича насреща ѝ. Дарина прегърна дъщеря си с болка и каза:

– Аз убих внучката си.

Виолета я гледаше изненадано и не можеше да разбере, какво бе развълнувало толкова много майка ѝ.

Дарина приседна на близката пейката в коридора и се разрида. Между хлипанията тя постоянно повтаряше:

– Аз убих моята внучка …Убих я…. моята внучка….

„Аз съм още ученичка, – помисли си Виолета, – а брат ми Трифон още не се е оженил. Каква внучка? Мама се е побъркала!“

– Мамо съвземи се, – побутна я Виолета. – От къде я измисли тази внучка?

– Днес правих аборт на едно младо момиче, – обърса сълзите си Дарина. – Не видях лицето ѝ, защото ме повикаха внезапно, за да заместя колега. Но когато я видях след операцията, едва не припаднаха – и Дарина отново заплака.

– Кое беше това момиче? – Виолета буташе майка си, искайки да я изтръгне от мъката ѝ.

– Наталия… – и сълзите отново потекоха като неспирен поток, – приятелката на брат ти.

– Какво се е случило? – тръсна глава недоумяващо Виолета.

– И аз не знам, – опита да се овладее Дарина, – но когато излязох в коридора видях брат ти.

– Батко? Какво е правел тука? – попита Виолета.

– Веднага го попитах и аз: „Защо Наталия е тук?“ Той наведе глава и ми каза сконфузено: „Аз я доведох….Така решихме…. Рано ни е за деца…..“.

Виолета гледаше майка си ужасена.

– Изкрещях в лицето му: „Какво си направил? Повече да не си стъпил в дома ми. Не искам да гледам глупак, който не се замислят какво правят, а след това по много грозен начин гледат да прикрият грешката си“, – завърши разказа си Дарина.

Виолета прегърна майка си и се присъедини към нейния плач.

Добрият съвет

imagesУчилищният звънец огласи сградата на училището. Децата бързо заеха местата си, а учителите с дневници под ръка закрачиха към класните стаи.

Николина Стоянова видя разплакано момиченце в коридора, което с развълнуван глас ѝ сподели:

– Откраднаха ми джобното ножче.

– Мило дете, не бива да бързаме да обвиняваме някой в кражба, – каза Стоянова, като погали момичето по главата.

– Но какво да правя? – изплашено попита детето.

– Ще ти разкажа една история, – каза учителката, – може тя да ти помогне.

Момичето впери очи в нея, а тя започна своя разказ:

– Преди няколко години от един богат джентълмен откраднали много скъпа вещ, която била спомен от негов починал приятел.

– Този човек отишъл ли е в полицията, да разкаже за кражбата? – нетърпеливо се обади момичето.

– Не! – засмя се Стоянова. – Той просто застанал на колене и започнал да се моли: „Господи, нека съвестта на крадецът не му дава мира дотогава, докато той не донесе откраднатата вещ“.

– Донесъл ли я е? – попита нетърпеливо момиченцето.

Стоянова без да обръща внимание на прекъсването от страна на детето, продължи разказа си:

– На същия ден вечерта, някой почукал на вратата на богатия човек. Когато я отворил, пред него стоял мъж, който бил скромно облечен. Той със сълзи на очи казал: „Моля да ми простите, господине! Аз откраднах от вас скъпа вещ. Но не можех да намеря покой, докато не взех твърдо решение да дойда и да ви я донеса“.

Момиченцето гледаше с ококорени очи учителката.

– Направи и ти така, – посъветва детето Стоянова, – вероятно ще получиш обратно ножчето си.

Момичето само поклати глава и си тръгна вече успокоено.

На другия ден същото дете срещна Стоянова и със сияещо лице радостно каза:

– Послушах съвета ви. Разказах на Господа за болката си, а тази сутрин ножчето ми беше на мястото си.

Мястото ти не е тука

imagesТози ден нямаше край. Денка тичаше до фермата и обратно и пак на фермата. С мъжа си от 20 години работеха с крави. Всеки от тях чистеше, хранеше и доеше по 50 крави.

Но Тотьо се разболя и Денка сега тичаше до животните и обратно, за да го наглежда. Не ѝ бе леко 100 крави ѝ бяха на ръцете. А мъжът ѝ вече трети ден не беше ял нищо. Едва дишаше, но не се събуждаше.

Денка бе изпратила децата при дядо и баба им. Та поне за тях бе спокойна.

Изморена и притеснена тя крачеше към дома си с надежда, че ще завари мъжа си буден.

По пътя а срещна Калина, тя бе леля на мъжа ѝ.

– Денке, как сте? Чух, че Тотьо се е разболял, та съм тръгнала към вас.

– Вече трети ден не отваря очи, – изплака Денка, – спи непробудно.

– Да, вървим тогава по-бързо, – рече Калина.

Когато двете жени влязоха в стаята, ги лъхна тежка миризма. Това не спря Калина. Тя приближи болния, приседна до него и започна да гали китката му.

Изведнъж клепачите на Тотьо трепнаха и той леко отвори очи.

– Лельо Калино, – чу се слабият му глас.

– Тук съм , Тотьо, – каза нежно лелята.

– Сънувах интересен сън, – започна малко несигурно Тотьо. – Бях в един дълбок дол. Наоколо бе мрачно и тъмно. По едно време гледам баба Митра тича срещи мен с пръчка и вика: „Махай се от тук , просяко. Имаш жена и деца. Мястото ти не е тук…….ония като дойдат, ще те отведат и не можеш се върна вече, бягай“. И ме шибна през ръцете и краката с пръчката. Помъчих се да изкача баира, но беше много стръмен и се хлъзнах надолу. Изведнъж нещо ме всмука и аз усетих как ме докосваш по ръката…

– Тотьо, имал си дни да живееш, – каза Калина. – Баба Митра знаеш, че почина преди десет години. Никой не знае какво е там, но важното е, че се върна….

Денка радостно пристъпи към мъжа си, тя бе чула разказа му.

– Добре дошъл, – поздрави го тя. – От три дена нищо не си ял. Да ти сложа…

– Гладен съм като вълк, – засмя се Тотьо. – Давай каквото има, всичко ще изям.

В стаята настана радост. Лошото бе отминало.

Първата брачна нощ

originalРеши Павел Соколов да се ожени. Време му беше, неговите връстници имаха вече деца, които ходеха на училище.

Не, че нямаше приятелки, но искаше да срещне истинската си любов. Скоро се запознаха със Катя и той буквално хлътна по нея. Щом я видя си каза: „Тя е, жената на моя живот“. Катя също го хареса. И започнаха да излизат заедно.

Не се мина много и двамата решиха да се оженят. Те бяха много щастливи и сватбата им бе превъзходна. Гостите се възхищаваха на младата двойка:

– Колко са красиви и двамата.

– И децата им ще бъдат хубави.

– И как се разбират само.

– От тях ще излезе добро семейство.

Дойде края на тържеството, младоженците си взеха довиждане с гостите и тръгнаха за дома си. Очакваше ги първата им брачна нощ.

На следващия ден бяха планирали да се срещнат с приятели в близкото кафене, където да продължат празненството.

Хората бързо се събраха, но младоженците нещо се бавеха. След дълго чакане младата двойка се появи на вратата на заведението.

Под окото на новоизпеченият съпруг имаше голяма синина. Приятелите им бяха ужасени:

– Какво се е случило?

– Как успя да получиш тази синина?

Петър мълчеше навел глава. Катя не издържа и започна да разказва:

– Отидохме си в къщи. А този, – кимна тя към мъжа си, – на сватбата се бе напил. Два часа без да спира вдигаше невъобразим шум. Велосипед някакъв търсеше.

– Яко е препил нашия, – обади се някой от компанията.

Катя възмутено продължи разказа си:

– По едно време започна да готви супа.

– Е, хубаво, поне няма гладна да останеш, – пошегува се друг.

Катя гневно изгледа присмехулника и каза:

– Това не е всичко….. По едно време се умълча и ме погледна, а след това ми каза: „Момиче, а вие кога….. ще се приберете у дома“.

Компанията затаи дъх.

– Тогава го халосах с черпака – каза тъжно Катя – и той дойде на себе си!