Людмил държеше в ръцете си няколко сурови пшеничени зърна, току що откъснати от стеблото. Взе едно зърно и го опита на вкус.

– Твърдо и безвкусно е, – смръщи вежди той.

– Живот фокусиран върху себе си, е точно като това зърно, – каза приятелят му Атанас. – Много християни са като това пшеничено зърно.

– Как така? – недоумяващо разтърси глава Людмил.

– Като остават сами, те не дават, не споделят, не благославят, …. Семето е предназначено да бъде посадено, да бъде плодоносно и да се размножава, – отговори Атанас.

– Не разбирам, – намръщи се Людмил, – каква е връзката с християнския живот?
Атанас започна спокойно:
– Животът ти е семе, а семената са предназначени да бъдат посадени, за да възпроизведат нов живот. Едно посадено семе може да даде сто други, Тези сто посадени семена могат да дадат хиляда и така нататък, докато имате ферма, която храни село, която храни град, която храни нация. Целият този потенциал е в силата на едно семе.

– Е и? – повдигна рамене Людмил.

– Така се разпространява Евангелието и Божието царство нараства.

Румен се суетеше тази сутрин. Стана, но не побърза да се приготви за училище.
Погледна часовника и викна:

– Пак закъснявам.

Той имаше толкова много дрехи и се чудеше:

– Какво да облека тази сутрин?

Искаше да бъде стилно облечен, безупречен.

Странно, въпреки голямото си старание да изглежда добре, трудно привличаше приятели.

Един път сподели с дядо си проблема и почти изплака:

– Може би нещо ми липсва.

Старецът потупа внука си по рамото и отговори:

– Човек е нещо повече от това, което виждаме, когато се срещнем с него. Виж, вътрешната красота е друго нещо. Тя не следва последната мода, не можеш да си я купиш от универсалния магазин.

– Каква е тази вътрешна красота? – попита Румен.

Дядото поглади брадата си:

– В Библията Исус не е описан като модел за красота и въпреки всичко хората го следваха и слушаха с часове.

– Изглежда у Него е имало нещо, което ги привлича, – намеси се Румен. – Какво е то?

– Вътрешна красота – сърцето и душата на Исус, – отговори дядото.

– А можем ли да станем като него? – попита с копнеж Румен.

– Това е предизвикателство, което Библията отправя към всеки от нас.

– А външната красота? – това много вълнуваше Румен.

– За нея нека се доверим на Бога, Който облича цветята и птиците с най-красиви премени.

Радко се вълнуваше. Бе нервен. Бяха го обвинили, че казва истината без любов.

Приятелят му Станчо му каза:

– Истината без любов ранява.

– А любов без истина? – Радко повдигна вежди въпросително.

– Да не мислиш,че е по-добре да мълчиш, когато нещо не е наред? – попита на свой ред Станчо.

– Не, по-безопасно е да кажеш на хората това, което искат да чуят, – иронизира Радко.

– Мълчанието може да се разбере като съучастие, – възрази Станчо, – а избягването да говориш се приеме за съгласие.

– Трябва да има баланс между истината и любовта, – заяви Радко. – Тогава свидетелството ти ще бъде е успешно, а взаимоотношенията с другите здрави. Да казваш истината означава да бъдеш честен със себе си.

– Какво имаш в предвид? Не разбирам, – Станчо го изгледа недоумяващо.

– Например, навици, които ти пречат, болка, която си избягвал или страхове, които си скрили, – уточни Радко.

– Е, да, случвало ми се е, – призна си Станчо.

– Растежът не става без истината, – заяви категорично Радко, – а тя винаги изисква смелост.

Христо сподели:

– Преди известно време открих три интересни неща за ерозията.

– Интересно, какво си забелязал? – попита приятелят му Генади.

Христо зае важна поза и започна да обяснява:

– Ерозията е бавна. Вместо да привлича внимание, тя действа тихо. Ерозията не е очевидна, а едва доловима.

– Тези проблеми ми напомнят за един по-голям в духовен план, – каза Генади.

– Така е, – съгласи се Христо. – Никой човек не става изведнъж подъл. Духовната ерозия става постепенно.

Генади сви вежди:

– Тя може да се случи при отделни хора, дори и в църква.

Христо поклати глава:

– В такива случаи човек трябва да се събуди и да разкрие колко се е отклонил от пътя, но това трябва да е обективно измерване.

– Какво толкова? – Генади се усмихна. – Спираме, поглеждаме назад и си спомняме, защо изобщо сме предприели това пътуване и какви са били първоначалните ни цели.

Христо въздъхна:

– Трябва от време на време да спираме и да преценим дали сме се отклонили от пътя.

– Защо?

– Защото без това, подобно на ерозията, няма да разберем как се случва, ако не го търсим.

Стойко бе поканил приятеля си Желязко на гости.

Двамата обиколиха дома заедно, а след това продължиха с традиционните си разговори, които провеждаха, когато бяха заедно.

– В последно време си мисля за това, – сподели Стойко, – колко лесно научаваме Божите обещания, но не оценяваме колко Бог е невероятен.

– Знаеш ли един ден го попитах. – Желязко се усмихна, – Защо не прави така, както действаше, когато за първи път имах връзка с Него?

– И какъв бе отговорът? – с нетърпение Стойко погледна приятеля си.

– Той ми каза, – поклати глава Желязко, – че все още постъпва по същия начин, но тъй като съм свикнал, не го забелязвам.

– Трябва да бъдем изумени, – подскочи радостно Стойко. – Изумени, че Исус умря за нас, че Светия Дух живее в нас, че Господ каза, че никога няма да ни изостави.

– Трябва да сме удивени, – продължи настървено Желязко, – че можем да отидем при Него по всяко време и да му представим нуждите си, болките си, желанията си, … Той ни чува и ни отговаря.

– Колкото повече разбираме и се удивляваме, че Светият Дух е с нас и в нас, толкова по-решителни ще бъдем да предприемем смели стъпки на вяра, – подчерта Стойко.

– Той прави нещо ново в живота ни, – възторжено възкликна Желязко.

– Това не означава, че можем да стоим безучастно, – свъси вежди Стойко.

– Е, да, – съгласи се Желязко, – често се самосъжаляваме, гледаме назад в миналото и мърморим за това, което нямаме.

– Ако Бог иска да използва някого, то нека да предложим себе си, – Стойко бе уверен в това.

Двамата бяха убедени и не се нуждаеха от допълнително увещание.