Един император събрал своите съветници и им казал:

– Хиляди наши роби, оковани във вериги, носят камъни в града. Следят ги множество пазачи и войници. Други роби осигуряват храна и вода. Всичко това е твърде бавно. Освен това харчим много пари за изхранване на робите и плащане на пазачите и войниците. Трябва да се създаде по-евтина система, която да задържа робите в строителството.

На всички се харесала идеята и съветниците се надпреварвали да предлагат различни варианти. Повечето от предложенията били сложни и съмнителни, за това били отхвърлени.

Най-накрая взел думата първият съветник:

– Предлагам система, която ще реши проблемите ни завинаги. Утре ще обявим пълна свобода на робите, ще премахнем веригите и всеки от тях ще може да напусне, когато пожелае. Ще им предложим награда за всеки пренесен камък или завършена работа. Ще ги насърчаваме с монети излети от веригите им. С парите те ще могат да си купят храна, дрехи, предмети за бита, дом, …. Те ще имат чувство за свобода и собственост и това ще ги стимулира към по-интензивна работа, защото ще видят резултатите и бъдещите си възможности. Пазачи и войници няма да са нужни повече. Дори част от тях ще участват в самата работа. Така ще се ускори строителството.

Така насилственото робство щяло да се превърнало в доброволно, защото от гледна точка на робите това изглеждало като свобода. Получавайки я, хората сами щели да организират всичко останало, защото ще усетят собствения си интерес към това. Алчността и похотта щели да ги накарат да работят с пълна отдаденост.

Тази идея била посрещната с ентусиазъм и на следващия ден робите били обявени за свободни. Нова система била посрещната с не по-малко въодушевление и от самите роби

След няколко дни съветниците с императорът наблюдавали със задоволство, как се ускорили темповете на строителството. Робите се стремели да извършват повече работа и то, колкото може по-бързо. Към тях се присъединили пазачите и войниците.

Някои от робите организирали доставка на храна и вода. Появили се  и по-инициативни от тях, които предложили колички за по-лесното транспортиране на камъните. Други станали съдии, лекари, търговци.

Всички били доволни и нито един роб не избягал.

И така до ден днешен.

Робите живеят в бетонни кутийки, работят по цял ден работа, която не обичат, за да заплащат жилищата си и да правят покупки на неща, без които могат и да минат. Освен това част от спечелените пари използват за пушене на растения, които са вредни за организмите им и да пият огнена течност, която замъглява разума им.

Ядат изкуствена храна, получена химически и затова често се разболяват. А през нощта, вместо да почиват, привлечени от чувството на неудовлетвореност на ума, се опитват да компенсират липсата на щастие пред екраните на телевизорите и компютрите.

И така в края на живота си те не изпитват радост и удовлетворение, защото са станали доброволни роби на материалния живот.

Може ли това да бъде поправено?

Да. Просто трябва да познаят Истината, която ще ги освободи.

Денят бе горещ. Едва се дишаше. Парка и малките градини предлагаха прохлада и свежест. На една пейка под големият стар дъб се бяха събрали група тинейджъри. Те бяха наобиколили един възрастен мъж, който разказваше:

– През февруари Савонарола заедно с последователите си наклали буен огън, в който хвърляли  събраните през месеците предмети, които според тях можели да накарат хората да съгрешат и да пренебрегнат религиозните си задължения. В тези изпепеляващи пламъци изгорели много произведения на изкуството, козметични средства, инструменти и рокли. Това събитие било наречено Кладата на суетата.

– От къде са им дошли такива идеи? – попита слабо русокосо момче.

– Савонарола би могъл да намери вдъхновение за екстремните си действия в някои шокиращи изявления от Проповедта на планината, като „ако дясното ти око те съблазнява, извади го и го хвърли“  или „ако дясната ти ръка те съблазнява, отсечи я и я хвърли”.

– Така буквално ли трябва да се разберат думите на Исус? – попита плахо едно от момичетата.

– Ако дословно приемаме казаното от Христос, пропускаме смисълът на посланието, – започна да обяснява възрастният мъж. – Когато се разглежда тази Проповед, трябва да вникнем дълбоко в замисъла ѝ. Тя е насочена към проверка на състоянието на сърцата ни и не бива да служи  за отвличане по външни неща и изкушения.

– А това помогнало ли е на присъстващите на това „шоу“, да се замислят върху поведението си и начина си на живот? – полюбопитствува рижо момиче, чието лице цялото бе покрито с лунички.

– Малко вероятно е в такъв процес да се променят душите на наблюдателите, – засмя се възрастният мъж. – Само Бог може да направи това. Нека се помолим Господ да ни даде благодат, за да отдадем сърцето си само на Него. Да отстъпим от всяка суета и огънят на Светия Дух да очисти живота ни от всяко такова проявление.

Междучасие. Кратък отдих след усилено възприемане на нови знания.

Сава и Петко се разхождаха в двора на училището и си говореха.

– Ако бях учител, никога не бих карал учениците ми, да учат предмети, които не харесват, – сподели Сава с приятеля си.

– Но нашите учители като че ли правят точно обратното, – наблегна Петко

Скоро звънецът оповести, че трябва да влязат в класните стаи и момчетата се насочиха към училищната сграда.

Нито един ученик не е толкова бит колкото Геле. Никой не е наказван толкова несправедливо като него.

– Ти за нищо не ставаш, – казваше му учителят. – Отиди да работиш, някакъв занаят научи. Ти не си, за да си блъскаш главата с учене. Ако имах такъв син, бих му откъснал главата като на пиле…..

Учителят говореше, но Геле гледаше равнодушно. Само голямото му чело от време на време се набръчкваше, сякаш не разбираше, за какво точно го съдеха и упрекваха.

Един ден учителят сериозно му се ядоса и се развика:

– Отивай да пасеш гъските и повече да не съм те видял тука.

Геле се изправи, изгледа съучениците си, погледна учителя си и каза:

– Ако хората се нуждаят от умни и способни учители, то за гъските се изисква добър и находчив пазач. Никога няма да принуждавам стадото си от гъски да прави или да се научават на нещо, което не им е полезно, за да не стана и аз гъска.

– Какво? – изкрещя учителят. – Какво искаш да кажеш?

– Нищо, – усмихна се Геле. – Не обичам недалновидните учители, а също така и невежите пасящи гъски. Ако вие сте разумен учител, не бихте карали учениците си да научават наизуст безсмислени изречения и не бихте ги наказвали безпричинно. Би трябвало да се замислите на това, че здравият разум никога не би се съгласил да зубри безсмислени измислици.

– Замълчи, глупако, – учителят позеленя от яд.

– Шестата Божия заповед ни учи да петним учениците си с непристойни думи. Изглежда Бог ни е дал право да крещим и да излизаме от кожата си, – каза спокойно Геле и напусна стаята.

– Хванете го! Дръжте го! – обезумял крещеше учителят и сочеше с пръст към двора.

Никой от учениците не мръдна от мястото си.

Беше горещ ден и четирима приятели се бяха приютили в близкото кафене. Пред чашите си с пенливо питие те разсъждаваха  за съвремието, нравите и злободневните въпроси на ежедневието.

Изведнъж разговорът се завърза около странната привързаност към животните.

– Забелязали ли сте, че бедните хора, нямат достатъчно пари за хляб, но винаги имат куче? – попита Стоян, едър мъж със здрава и силна снага.

– Обикновено тези кучета могат да вършат страни неща, – подчерта Продан. – Те танцуват на два крака, донасят хвърлен предмет, лягат на земята и се преструват на умрели при заповед от стопанина си.

– Така ги дресират, – намръщи се Зарко. – Нима само за забавление им служат?

– Мисля си, – почеса се по главата Михо, – че всеки човек иска да заповядва на някого. А на бедните всички нареждат. И за това си имат куче, за да командват и властват на него.

– Така е, – съгласи се Продан, – образно казано всеки си има куче. Заместникът на министъра е куче на самият министър. Доносникът е куче на този, който го е изпратил да прави това. Тино е куче на просяка на нашата улица, а Лори  е куче на госпожа Панделеева. Слугата е куче на господаря си. Бедните и отритнатите са кучете на този, който ги наема на работа.

– Тази привързаност към кучетата наблюдавам и при жените, – отбеляза Михо.

– Виждал съм не малко дами, заобиколени от кучета, – усмихна се Зарко, – като не броим котките, папагалите, рибките и хамстерите.

– Тези жени никого не обичат и те не са предпочитани от нито един човек, – подчерта дебело Стоян. – Те прехвърлят чувствата си към кучетата, защото не знаят какво да правят с обичта си.

– Нима да обичаш животните е да пренесеш любовта си към тях? – попита озадачен Михо. – Странен възглед.

Но Продан подхвана друга тема и компанията продължи по-нататък в разсъжденията си.

Отново валеше и то изобилно. Едрите капки дъжд принудиха Жоро да се отбие у приятеля си Стефан. Когато позвъни на вратата на апартамента му от вътре се чуваха разгорещени и ожесточени думи:

– С теб никога не мога да се разбера, – крещеше женски писклив глас.

Чу се силен трясък на предмет падащ на пода. Жоро реши да си тръгне, но точно в този момент вратата се открехна и Стефан смутено го поздрави:

– Здравей! – каза гузно домакинът. – С жена ми не можахме да се научим да общуваме, като хората. Заповядай!

– А, не! – насочи се Жоро към стълбите надолу. – Извинявай, ще се обадя по-късно  …

– Никакво по-късно, – дръпна го за ръката Стефан. – Влизай, инак ще ме обидиш.

Жоро повдигна рамене и последва Стефан в апартамента.

От вътре жена му още фучеше като бясна:

– Не може да дисциплинира децата, както трябва, друг му виновен…..

– Ще ѝ мине, – Стефан погледна в посоката, от която идеше гласа. – Сядай, настанявай се удобно.

Жоро неохотно се подчини на поканата му.

– Имам толкова много работа, не ми остава достатъчно време за да поговоря с децата, но ти знаеш колко много обичам това, което правя, не мога да се откажа от него, – започна да се оправдава Стефан. – Не мога да намеря думи, за да обясня на Деси това.

– Стефане, твоето „не мога“ е равносилно на „не искам“, – засмя се Жоро, – защото ти имаш власт и способност да преодолееш тези неща.

– Лесно ти е на теб да го кажеш, – обидено реагира Стефан, – нали нямаш жена и деца в къщи.

– Всеки добър психиатър знае, – каза сериозно Жоро, – че „не мога“ и „опитах“ е просто извинение, на което нещо му куца. Как се чувстваш след всичките си „невъзможни“?

– Не много добре, – призна си Стефан.

– Това е все едно да ти се даде някакъв шанс, а ти да се ослушваш, – добави Жоро. – Днес можеш да направиш избор, да не се оправдаваш и измъкваш, а да бъдеш „човек“.

Жоро се настърви и провокира приятеля си:

– Знаеш ли как се възприема оправданието?

– Как? – Стефан вяло прие предизвикателството.

– Оправданието е чучело на разума изпълнено с лъжи, – заключи Жоро.

Деси влезе в стаята, погледна примирено и двамата и отиде да приготви необходимото, за да почерпи госта.