Времето бе тихо и безоблачно. Очакваше се, горещината да се разрази най-силно от обяд нататък.

Насекоми и птици, които летяха в леко нагорещения въздух, търсеха сянка, хлад и ведрина.

Един комар след дълго лутане кацна на голямата църковна камбана, принадлежаща на местната църква. Той притвори уморено крилца и изведнъж….

От лекия порив на вятъра, камбаната се разлюля и се чу меденият ѝ звън.

А комарът изписка:

– Аз накарах камбаната да запее! Колко силен съм станал, щом успях цяла камбана да залюлея!

И той полетя при хората да им разкаже, колко силен е и как е предизвикал камбаната да запее.

Бързо сменяйки посоката си, комарът се шмугваше между хората и издаваше възторженото си бръмчене:

– Цяла камбана залюлях. Вижте колко съм силен!

А хората учудено наблюдаваха стрелкащия се комар между тях и си казваха:

– Защо този комар така досадно бръмчи?

А комарът още повече се стараеше, все едно бе произвел най-прекрасния звън изтръгнат от камбана.

Той наистина бе отличен в издаването на специфичен звук, но в съвсем друг смисъл.

Неговото бръмчене не доставяше наслада, а бе предупредителен звук за предстоящо ухапване.

Това, че си на камбана, която издава мелодичен звук, съвсем не те прави музикант или майстор, който умее да извлича невероятни мелодии.

Много ученици, които не са си написали домашните, измислят фантастични оправдания, но този ученик има истинско извинение. Между него и домашното му е застанала самата природа.

Момче, което излизало от училищния автобус, паднало на пътеката и изсипало куп листа, на които било написано домашното му.

Силен порив на вятъра подухнал, сякаш нарочно, за да влоши проблемите на ученика.

Книгите и листовете се разпръснали в различни посоки. Да се надяваме, че ученикът е спасил нещо от домашната си работа.

В това време наблюдаващите тази сцена, не показали никакво съчувствие и се смели на нещастието му.

Метални чаши се превърнали в произведение на изкуството.

Художничката Нанси Уоланд е голям любител на почивка сред природата и туризъм на открито.

Трудно е да си представим едно пътуване без такова полезно нещо като метална чаша, но една жена винаги се чувства подтисната от такъв скучен и непривлекателен прибор.

Освен това, по време на поход, на Нанси не винаги ѝ се е отдавало да се занимава с творчество.

Така тя решила „да убие два заека с един куршум“, като реализира творческите си пориви и същевременно да украси повърхността на метални чаши, превръщайки ги в произведения на изкуството.

Резултатът бил толкова оригинален и интересен, че някои от чашите на Нанси е жалко да се вземат в поход, защото те напълно могат да послужат за украшение на интериора.

Петър и Иван бяха съседи, делеше ги само една ограда. Разбираха се и си помагаха, кой с каквото може, докато един ден две от кокошките на Петър попаднаха в двора на Иван.

Попаднали в зеленчуковата градината на съседа, кокошките се заеха бързо да си клъвнат това, което им се харесваше, а останалото разринаха и разровиха с краката си.

Когато Иван видя опустошената си градина, се хвана за главата. Ядоса се, грабна „нахалничките“, тресна ги о земята и те не мръднаха. След това набрал инерция, Иван изпълнен със злоба и омраза, прехвърли клетите създания в двора на Петър.

Като чу тупването, Петър излезе да види какво става. Видя окървавените птици. Първоначално се ядоса и бе готов да отмъсти за безжалостното изтребване на кокошките си, но …

Сдържа първият си порив.

– Ако бяха седели мирно в двора ми, нямаше да ги постигне такава участ, – започна да разсъждава на глас Петър. – Кой знае колко поразии са направили на съседа. Трябва да намеря мястото, от където са се проврели или прехвръкнали и да сложа преграда, така че повече да не пакостят, но …. първо ще ида при Иван.

Когато комшията видя Петър на вратника си, обърна му гръб и закрачи към дома си. На Петър му стана тежко, но наведе очи и извика:

– Иване, прости ми, не забелязах кога са се вмъкнали в двора ти.

Иван се обърна, очите му бяха кървясали, а ръцете му свити в юмруци, готов да удари неканения гост.

– Вероятно са ти сторили много поразии, – смирено каза Петър. – Готов съм да ти заплатя загубите.

Бурята в сърцето на Иван утихна, погледът му се проясни и виновно погледна комшията си:

– Прощавай, Петре, в яростта си убих животинчетата ти.

Двамата се засмяха и седнаха под големия орех в двора на Иван. Поприказваха си. Мирът и спокойствието отново се настани между тези два съседни двора.

От малките неща могат да възникнат големи крамоли. Но човек не трябва да се поддава на гнева, защото той е лош съветник.

Нека бъдем миротворци, хора, които не само леко преживяват огорченията, но и насаждащи миролюбие навсякъде и спрямо всекиго.

–

Най-накрая настъпи дългоочакваната пролет. Природата се събуди след дългата студена зима. По улиците бе топло.

Прекрасно пролетно време. Слънчевите лъчи стопляха не само природата, но и всичко около нас, а това е нова любов, време на надежда, първите цъфнали цветя, зелена трева, нови листа по дърветата …..

Ухае на пролет. Излизаш на улицата, за да поемеш с пълни гърди чист въздух и да се радваш на топлите лъчи на слънцето, стоплящи тяло, сърце и душа.

А студентите в такова време трябваше да седят и да слушат поредната скучна лекция. От тихият монотонен глас на преподавателят, някои от тях даже задремваха.

Изведнъж се усети някакъв порив на вятър.

Нещо се промени наоколо.

Вратата на аудиторията се отвори широко и високо слабо момче, без да обръща внимание на преподавателя, извика силно към всички студенти:

– Защо седите? Човек в космоса!

Всички се разшумяха. Отвред се чуваха въпроси:

– Как?

– Кога?

– Къде?

В един миг, всички хукнаха навън. Излязоха на улицата, а там вече имаше много народ. Всички се смееха и се шегуваха. Заедно с останалите хора студентите се насочиха към Червения площад.

Никой не ги беше канил на митинг. Всичко стана спонтанно, стихийно. Хората вървяха гордо вдигнали глава. Усмихваха се, пееха, танцуваха.

Настъпи небивал празник. Беше 12 април 1961 година.