Не веднъж сме чували за военни конфликти и войни, като че ли цялото човечество иска да се самоизличи в тях.

Тъжно откритие …

Изглежда за управляващите в този свят съществуват само дрънкане на оръжия и унищожение на себеподобните, а за болшинството от хората остават само скръб и болка.

Малко девет годишно сирийски момиче се яви на арабската версия на телевизионното шоу „The Voice“. То имаше дълги тъмни коси, които падаха върху раменете му, бяло лице и черни тъжни очи. Роклята му бе изпъстрена с цветя.

Момичето бе смутено, когато всички приковаха погледите си в него, но се усмихна на публиката, взе микрофона и запя:

Дойдох да ви поздравя за началото на почивния сезон .. и да ви попитам .. защо не празнуваме и няма украса?
О, хора!
земята ми гори
в земята ми е открадната свободата

нашето небе мечтае и пита за дните…

Гласът на момичето затрепери, детето покри с длани лицето си и се разплака. То искаше да внуши на публиката си посланието, но не издържа.

Една от жените в журито бе натиснала бутона и столът ѝ бе обърнат към малката изпълнителка, когато момиченцето заплака, тя скочи и отиде при него него. Сложи ръце на раменете му, за да го окуражи, да довърши песента. Даже запя с момичето.

Детето отново хвана микрофона и продължи:

Където е красивото слънце и пляскащите птици?
О, хора!
земята ми гори
от земята ми е открадната свобода
Земята ми е малка, но аз я харесвам такава.
Дайте ни мир, и ни дайте обратно нашето детс…….

Момиченцето отново се разплака, но този път бързо се съвзе и продължи смело песента:

Дайте ни обратно нашето детство, дайте ни мир ….

Останалите от журито натиснаха бутоните си и обърнаха столовете си, който бяха с гръб към подиума, според регламента, в знак на солидарност и подкрепа на малката изпълнителка.

И най-закоравелите сърца в публиката се трогнаха. Мнозина заплакаха с момиченцето, а други запяха заедно с него.

Тази песен не можеше да остави безучастен никой. Тя бе посветена на ливанските деца. Пламъците на войната бушуваха там цели 15 години.

Надявам се децата на Сирия да не чакат толкова дълго мирът да дойде в страната им.

В австралийския град Мелбърн, в Кралските ботанически градини, се е появила необикновена зона за почивка, създаден по авторски проект на австралийската дизайнерка Аманда Ливит.

Инсталираното покрито място за пикник е част от фестивала на екологичната архитектура.

Постройката е започната преди четири години. Наречена е MPavilion.

В своя проект дизайнерката е искала да обедини природата и човечеството, естественото и синтетичното. Ето защо основният архитектурен елемент на MPavilion са станали стоманени, гигантски,  метални пластмасови цветя, които всъщност образуват цялата структура.

Ако се вгледате в MPavilion от птичи поглед под ъгъл от 90 градуса, павилиона ще прилича на участък с много засадена гигантски диви цветя.

Беседката се състои от 13 големи и 30 малки цветове за елементи. Диаметърът на „венчелишчетата“ е 5 метра. Всеки елемент е съвсем близо до следващия, за да не се образуват празнини.

MPavilion има специална особеност „гъвкава конструкция“. Работата се състои в това, че краката, за които се държат пластмасовите цветя, са доста подвижни и гъвкави. Ето защо, когато има вятър „цветното поле“ се люлее. Въпреки това амплитудата на люлеене не е много голяма, което ви дава възможност да останете в павилиона дори и при ветровити условия.

Важно е, че люлеенето не нарушава целостта на структурата и продължава да предпазва от слънце и дъжд. В MPavilion можеш да бъдеш и денем, и нощем. На всяко цветче има множество LED лампи. В тъмнината съоръжението създава нов нощен рисунък.

Пътят е изпълнен с много опасности. Няма по-застрашено място от това, което лежи пред самите врати на Небесния Град.

Там се намира Замъка на Съмненията и почвата  със своето омайване приспива уморения пътник, а това може да се окаже фатално за него.

Там, където пред погледа ни се откриват с пълната си красота Небесните Висоти, портите на ада стават по-настойчиви, изстрелват смъртоносна отрова.

„Да не ни дотяга да вършим добро, защото ако се не уморяваме, своевременно ще пожънем“. “ „Така тичайте, щото да я получите(наградата)“.

Виктор стана художник, защото след училище трябваше да продължи образованието си. Той знаеше, че бъдещата му работа трябва да му доставя удоволствие, а на него много му харесваше да рисува. Така и направи своя избор и постъпи в Художествената академия.

Там Виктор научи много неща. Как да изпъне платното, как сам да си приготви грунд, как изкуствено да състари картината, как да добавя финни цветови преходи……

Преподавателите го хвалеха:

– На теб ти е дадено от Бога, рисуваш със замах …..

„Нима другите, които учат тук, нямат дарба от Бога?“ – мислеше си Виктор, но му беше приятно да чува такива думи за себе си.

След като завърши, си намери добре платена работа. Цял ден изработваше дизайн за различни визитки, брошури, покани, … Но това не го удовлетворяваше. Рисуваше неохотно и без желание. Рядко имаше вдъхновение. Работа, в къщи и така ден след ден ….

Все по-често взе да си мисли:

„Нима това е моето призвание? За това ли съм мечтал? Нима съм художник с дарба от Бога?“

Той разбираше, че нещо се губи от него, изпълнявайки всеки ден едни и същи действия, а това го притесняваше.

Премести се на друго място. Там започна да рисува портрети.

Един ден Виктор направи поредния си портрет. Позираше му жена на средна възраст с дълъг нос. Трябваше доста да се постарае, за да я „направи красива“. Носът, нямаше къде да го дене, но в лицето ѝ имаше нещо предразполагащо и той реши да акцентира върху това. Оказа се доста добро попадение.

– Готово, – каза Виктор и подаде портрета на жената.

Тя дълго време изучаваше образа си. След това вдигна глава, но погледът ѝ бе отнесен ….

– Нещо не е както трябва ли? – попита Виктор, като внимателно следеше реакциите на жената.

– Вие имате призвание, – каза тя. – Виждате нещата в дълбочина.

– Аха, очи като рентген, – пошегува се Виктор.

– Нямах предвид това, – поклати глава жената. – Вие рисувате душата на човека. Гледам този портрет и разбирам, че съм такава, каквато сте ме нарисували. Всичко външно си е както е. Но вие сте свалили горния слой и сте създали шедьовър. Сега осъзнавам каква съм, благодаря ви.

Виктор вдигна рамене и нищо не каза. Жената му се стори някак странна. Навярно трябва „душата“ на човек да рисува в бъдеще. Всеки има външен слой, но и невидима обвивка, която се изгражда постепенно в живота. Всеки човек е шедьовър и Виктор беше уверен в това.

От тогава неговото рисуване се изпълни със нов смисъл. Нямаше нова технология, той използваше същите инструменти. Само че всеки път преди да започне да рисува „сваляше горния слой“, за да освободи невидимия „шедьовър“.

Понякога му се падаха такива „модели“, при които душата беше много по-страшна, отколкото „външния слой“. Тогава той се опитваше да намери някакъв светъл лъч в този човек и се стараеше да го усили. Винаги могат да се намерят такива лъчи, стига човек да настрои зрението си към тях. До сега Виктор не беше срещал човек, в който да не можеше да открие нещо хубаво.

Веднъж Николай, един от неговите приятели и колеги, му каза:

– Спомняш ли си онази жена с дългия нос, на която прави портрет преди известно време?

– Е? – погледна го с очакване Виктор.

– Знаеш ли колко се е променила? Станала е такава, каквато си я нарисувал, а като си спомня каква беше, същинска жаба …..

И мълвата тръгна. За Виктор казваха:

– Неговите портрети благотворно влияят в живота на хората.

– В семействата настава мир.

– Грозен се преобразява и става красив.

– Самотна майка неочаквано се оженва.

– Мъжете намират смисъл в работата си и се чувстват по-пълноценни…..

Баба Вера бе възрастна жена. Синът ѝ, който живееше в Марсилия, я покани по празниците да им иде на гости. Възрастната жена се притесни, но реши все пак да отиде. Щеше да види скоро родилия  се Валери.

Баба Вера се качи на самолета и отлетя към Марсилия. По време на полета заспа и пропусна закуската. Викаше стюардесата и с жестове се опитваше да ѝ обясни, че не е яла и иска да ѝ донесат закуската, но нямаше резултата.

Тогава тя прибегна до нещо, което бе чувала.  Тя не знаеше френски, но реши да изкаже фраза, която и се стори подходяща за случая. И баба Вера произнесе набор от звуци, които изобщо не разбираше, но наподобяваха някакво френско произношение.

– Мосю, же не манж па сис жур – Monsieur, je ne mange pas six jours (Господине аз не съм ял от шест дена).

Това бе фраза, от „12-те стола“, с която често се шегуваха, след като гледаха филма, когато някой бе гладен.

Изненадващо, но това проработи. Веднага получи, не една, а две порции от полагащата ѝ се закуска, но всичко трябваше да изяде под грижовния поглед на стюардесата.

Има криза почти навсякъде и  за това момичето бе повярвало, че тази женица не е яла от шест дена.