Дамата пенсионери Димо и Петър се бяха събрали въпреки забраните поради вирусните инфекции.

Масата пред тях не бе празна. Заедно с чашите бе и джезвето с греяна ракия. Салата от кисели краставички бе в допълнение на всичко това.

– В трудни времена живеем, – изпъшка Петър.

– Поради това блокиране, времето в бездействие ни уморява, – допълни Димо.

– Тъмнината в света засяга психическото ни здраве и благосъстояние.

– Все по-трудно ставам сутрин, – призна си Димо. – Нямам никаква мотивация. Дните се точат сиви и безнадеждни.

– Замислял ли се понякога, – засмя се Петър, – че тъмнината всъщност е отсъствие на светлина. Там, където има светлина, тъмнината не съществува.

– И къде да намерим тази светлина днес? – попита Димо.

– Знам, че тъмнината доста се е сгъстила, но ако сме упорити и настойчиви, в мрака ще видим проблясък на светлина, който не угасва. И ако се фокусираме върху него, ще ни стане по-добре.

– Проблясък?! Ти сериозно ли говориш? – песимистично отсече Димо.

– Може да се види светлината, въпреки тъмнината, – натърти Петър. – Ще я откриеш в усмивката на малко дете, в радостта от показване на кокичетата след дългата зима, в песента на птиците…

– И какво като ги открием?

– Хубаво е да благодарим за тях. И когато си спомняме за тези тези проблясъци, обединявайки ги ще получим пламтящ огън.

– Убеден ли си в това? – сбърчи нос Димо.

– Дори и в мрачните дни има нещо положително, колкото и малко да е то, – отбеляза Петър. – Светлината прогонва тъмнината. Пролетта измества зимата. Времето на забраните ще приключи и ще настъпи някаква нова нормалност.

– А до тогава?

– Нека не се взираме в мрака, а да търсим проблясъци на светлината и да им помагаме по-ярко да светят в сърцата ни.

Засияй ярко, въпреки тъмнината и безизходицата!

В парка бе прохладно. В най-горещата част на деня, пенсионерите предпочитаха именно това място.

Манол и Дамян, чийто побелели коси говореха красноречиво за дългият път извървян досега, бяха окупирали една пейка и тихо разговаряха.

Край тях мина двойка тинейджъри, които се целуваха и прегръщаха без никакъв свян. Те не обръщаха внимание на гневните упреци и възмутените лица.

– Е, това е днешната младеж, – въздъхна Манол, – нямат ни срам, ни съвест.

– Живее във време, в което на греха се гледа снизходително, – възмутено възкликна Дамян, – а Бог се смята за отстъпчив, не достатъчно строг и мекосърдечен.

– Повечето смятат, – сбърчи вежди Манол, – че Господ ни разбира, желае да задоволи всичките ни желания и толерантно се отнася към нарушаването на всички Негови заповеди.

– На съвременните хора им е трудно да повярват, че Бог може да мрази нещо, включително и греха, – добави Дамян.

– За тях Той е ужасен старец, – гневно поклати глава Манол, – Който снизходително приема всички „шеги“ на внуците Си.

– Не разбират ли, че Бог не е забравил за съществуването на греха? – гневно попита Дамян. – Той го мрази, защото знае, че всяко прегрешение опустошава сърцата ни.

– Грехът е като раков тумор, който расте неумолимо, носейки ни страдание и смърт.

– Непокаяният и непростен грях води хората до безвремие, което е лишено от Бог и води направо към ада, – заканително размаха ръка Дамян.

– Бог мрази греха, защото знае неговите последствия! Как не могат да го осъзнаят?

Не отлагайте, още днес приемете Божието прощение и се радвайте вечно в Неговата любов.

Гръмотевичната буря отмина и само влажният въздух напомняше за изобилния дъжд, който се изля над земята. Зноя на деня, бе заменен с прохладата на вечерта.

Благой и Вальо често се събираха на чашка чай, за да разнообразят с разговори самотата си. Жените им отдавна бяха починали.

Някакво странно стечение на обстоятелствата ги събра в кварталната закусвалня, от където започна тяхното приятелство.

Тази вечер се бяха събрали у Благой.

– Знаеш ли какво прочетох в една книга озаглавена „Ъгълът на големите очаквания“? – попита Вальо.

– Какво? – заинтригувано отправи очи Благой към събеседника си.

– Авторът описва как Бог го е въвел в Неговата съкровищница. Сред многото чудеса, които имаме, той се запознава със „Отделът на закъснелите благословение“, – обясни Вальо.

– Какъв е този странен Отдел? – изненада се Благой.

– В нея Бог пази отговорите на молитвите преди благоприятното време за тяхното изпълнение, – уточни Вальо.

Двамата замълчаха за малко и всеки потъна в мислите си.

– Знаеш ли, – загрижено повдигна глава Вальо,  – че понякога много време отнема на някои пенсионери да разберат, че отлагането на въпроса за получаването на пенсиите, не означава, че няма да им бъдат дадени.

–  „Отделът за закъснели благословения“ съдържа много тайни за любовта и мъдростта, за които нямаме никаква представа, – сподели наблюденията си от книгата Благой.

– Обикновено хората искат да сринат милостите, докато са още „зелени“, – въздъхна дълбоко Вальо, – а Господ иска те да узреят.

– „За това Господ забавя, за да ви помилва“, – плесна с ръце Благой.

– При нашите мъчителни и непоносими преживявания, Господ ни наблюдава и няма да допусне нито едно излишни изпитание, – непоколебимо заяви Вальо. – Когато в пещта всичко изгори, Бог по чуден начин ще дойде, за да ни помогне.

– Не бива да Го огорчаваме чрез съмненията си в Неговата любов, – категорично отсече Благой. – По-добре да славим Неговото избавление, което е на път.

– Само тогава изобилно ще бъдем възнаградени за отлагането, което е не друго освен изпитване на вярата ни, – обобщи Вальо.

Светла и Сава отдавна са пенсионери. Преди са били учители в селището, където и сега живееха. Често ги срещат бившите им ученици и ги питат:

– Помните ли ме?

В повечето случаи се сещаха за имената им, но естествено е, че не можеха да запомнят всички на които са преподавали.

Двамата виждаха, как някои се натъжаваха, ако не ги познаеха, но и как грейваха лицата им, когато се сетеха за човека срещу тях. Припомняха си училищни истории и тогава всеки се чувстваше добре. Хубаво е да бъдеш запомнен.

Но най-хубавото е, че Бог не забравя никого от нас. Макар че сме толкова много, Той познава всеки от нас.

Колкото и да сме се отдалечили от Него, колкото и да сме се лутали, Господ ни помни, обича и вика по име.

В тази къща Данчо и Кремена бяха прекарали 45 години. Тя бе идеалния дом за отглеждане на децата им, но сега, когато бяха пенсионери и никой не бе останал при тях, им създаваше само проблеми.

Бяха решили да се преместят, но бъдещето ги притесняваше.

– Къде ще отидем? – постояно повтаряше Данчо. – Колко много любими вещи от миналото трябва да оставим.

– А къде ще занесем нещата, които няма да вземем? – вайкаше се Кремена. – Тези, които ще купят къщата, може би ще ги изхвърлят като ненужен боклук.

Това бяха много трудни въпроси за тези възрастни хора.

Посетиха няколко домове за стари хора, но нито един не им хареса.

Един ден попаднаха в малко село в планината. Там имаше много възрастни хора.

– Тук е много хубаво, – каза Данчо, – но трябва да се разделим с приятелите си и познатите от нашата църква. Вече няма да можем да се занимаваме с нещата, които бяха наше ежедневие.

– Най-лошото е, – смръщи вежди Кремена, – че проблема с вещите остава.

Дъщеря им Емануела ги посети и те я заведоха на мястото, което бяха харесали. Споделиха проблемите си с нея.

Емануела ги изслуша , усмихна се и каза:

– Пияното добре ще пасне в новата ви всекидневна, а част от нещата ви можем да вземем с батко, когато продадете къщата.

Промяната никога не е била лесно нещо, но когато Емануела каза:

– Не се притеснявайте, Бог никога няма да ви остави.

Старците се успокоиха. Те благодариха на Бога, че винаги е готов да се притече на помощ дори, когато нещата изглеждаха безнадежни.

Данчо се засмя и прегърна Кремена:

– Където и да отидем, Бог вече е там, мила!