Димитър загуби жена си. Разболя се от мъка по нея. Боледуването му продължи дълго и го уволниха. Остана без средства за най-необходимото. Заради неизплатени сметки отнеха и дома му.

Въпреки всичко в него бе останала искрица живот, поддържана от вярата му в Христос. И той като Йов не изостави Бога, независимо от всичко, което бе преминало през главата му.

Един ден Димитър застана пред Бога и попита:

– Защо ми се случи всичко това?

Отговор нямаше, но Димитър не изгуби надежда, че един ден ще разбере и това.

Нещо го теглеше навън. Изпита желание да излезе и да се поразходи.

На една от улиците видя работници, които зидаха нова къща. Един от тях с чук счупи една тухла почти на две, а със следващия удар отдели едно по-малко парче от нея.

– Защо я чупиш? – попита Димитър.

– Виждаш ли най-отгоре един малък отвор? – показа работника цепнатината отворила се в стената.

Едва сега Димитър забеляза дупката, която работникът искаше да запълни и само му кимна с глава.

– Опитвам се да придам на парчето тухла определена форма, за да прилепне точно на мястото, – обясни работникът.

Когато Димитър отмина строежа, очите му се напълниха със сълзи.

Сякаш Бог му бе проговорил, отговаряйки на въпроса му:

– Аз те очуквам и оформям чрез изпитанията, през които преминаваш, за да паснеш точно на място в тялото Господне.

Следобедът бе мрачен и подтискащ. Малко хора се движеха по улицата. Облаците бяха притиснали слънцето в прегръдките си и то не смееше да се покаже.

Емил се спря пред витрината на магазина за музикални албуми и дискове. Той с интерес разглеждаше изложеното. Обичаше да идва тук, но само зяпаше.

От време на време си позволяваше да купи някой диск, дори когато цената му  не бе според джоба му. Това бе време на истинско въодушевление и ентусиазъм.

Вратата на магазина се отвори. Дванадесет годишно момче излезе с парче шоколад в ръка и когато мина край Емил хвърли опаковката а земята.

– Извинявайте! Изпуснахте нещо, – обърна се Емил към момчето.

Момчето озлобено го изгледа.

– Боклук е. Сляп ли си?

– Виждам, но кой трябва да го събира след теб?

Момчето застина, а после несигурно се усмихна на Емил. Той не можеше да прецени, какво точно си мисли Емил, за това чувствайки опасност тихо каза:

– Ти майтапиш ли се?!

Емил го гледаше сърдито с недоволен израз на лицето. Явно не се шегуваше. Момчето се наведе и сконфузено прибра опаковката.

Чак, когато малчугана отмина, Емил се усмихна. Той остана доволен от това, което направи.

Никога не бе усещал, че е предопределен за нещо голямо, но сега всичко бе придобило смисъл. От този миг, връщане назад нямаше.

Щеше да се бори за промяната относно примиряването и приспособяването към състоянието на нещата. В него се зароди желание да се противопостави срещу всяка пошлост и простащина.

Светът беше блато и всички са отговорни за почистването му.

Симон бе майстор каменоделец. Той усъвършенстваше уменията си като възстановяваше катедралите от тринадесети век в Англия.

Когато Симон удряше по длетото, той го правеше внимателно. След това навеждаше глава и се вслушваше в песента на камъка.

След това удари малко по-силно, заслуша се и радостно каза:

– Всичко е наред! Ако бях ударил малко по-силно щеше да се отрони парче камък от скалата.

Симон постоянно регулираше ъгъла и силата на ударите с чука. Често спираше и с ръка опипваше прясно издълбаната повърхност и тихо мълвеше:

– Добре е, слава Богу!

Беше необходимо голямо търпение и чувствителност, защото един несъобразен удар можеше да причини непоправима вреда на произведението на изкуството, върху което каменоделецът работеше.

Успехът му зависеше от способността му да улавя и най-слабото предупреждение на пеещите камъни.

По същия начин, родителите трябва да слушат „благозвучието на мелодията“ струяща от децата им, особено по време на конфронтация и корекция.

Ако следите внимателно, вашите момчета и момичета, те ще ви кажат какво мислят и чувстват.

Вслушвайки и усъвършенствувайки се, всеки родител може да стане майстор, като този каменоделец и да създаде красиви произведения на изкуството – неговите деца.

Какво можем да направим в случая?

Нищо друго освен да се помолили на нашият Създател да ни даде уши, с които да долавяме всеки отенък и нюанс на промяна в живота на нашите деца и най-вече мъдрост, за да се приспособим съдействайки за оформянето на тези скъпоценни същества в хора, които искаме да бъдат.

Генади много се дразнеше, когато баща му Добри му правеше забележки и то за дреболии.

– Защо не си изключил лампата в тоалетната, като си излязъл?

– За кого работи телевизора, като няма кой да го гледа?

– Не ти ли направи впечатление, че е паднала кутията от скрина? Защо не си я вдигнал тогава?

Генади, докато беше по-малък мълчеше и поправяше грешките си, но сега той бе вече млад мъж и забележките на баща му идваха в повече.

Един ден Генади бе повикан на интервю.

„Щом си намеря работа, – помисли си младия човек, – веднага ще се махна от баща ми. Дори ще замина някъде надалече, за да не слушам постоянните му забележки“.

Добри се радваше, че синът му ще отиде на интервю, но и бе малко притеснен за него, за това започна веднага да го съветва:

– Смело отговаряй на въпросите. Дори да не знаеш отговорите, дръж се уверено.

Скоро Генади пристигна на мястото, но в двора нямаше никой. Външната вратата зееше широко отворена.

Той приближи и забеляза, че долу на вратата се опираше малко парче и за това не можеше да се затвори. Протегна ръка и извади топче потъмнял стиропор.

След това притвори вратата и влезе в двора. Там имаше много красиви цветя.

Изведнъж погледът му бе привлечен от маркуч, който бе прикрепен към чешмата. От него продължаваше да тече вода, която не поливаше, а наводняваше пътеката.

– Изглежда някой е забравил да го премести, – каза си Генади.

Той насочи маркуча към цветята и продължи напред.

Приемната беше празна. На стената висеше лист хартия, който показваше къде да отиде. Генади го прочете и тръгна нагоре по стълбището.

– Вече е 10 часа и тук е достатъчно светло, а още не са изгасили лампите, – каза си тихо младият човек.

След това се засмя, като се сети за баща си и си помисли: „Започвам да мърморя също като него“.

Когато стигна до ключа, той просто го щракна и лампите изгаснаха.

Голямата зала на горния етаж беше пълна с хора. Като ги видя колко са много Генади се стресна:

„Голям е наплива, дали изобщо ще стигне ред до мен“.

Забеляза голямата врата, в която влизаше наперен всеки от кандидатите, но излизаше омърлушен.

Генади седна на един от столовете по към края, като преди това изключи лампите в залата, които вече не бяха нужни, защото дневната светлина, която нахлуваше през прозорците бе достатъчна, за да освети помещението.

Тъй като бе седнал накрая, Генади не можа да поговори с никой от интервюираните. Нямаше представа какво става вътре. Искаше да се осведоми дали са избрали някого, но така и не получи информация за това.

Дойде и неговия ред. Притеснен и развълнуван Генади прекрачи прага и застана пред трима мъже, които седяха зад една дълга маса покрита с червена кадифена покривка.

Единият от комисията взе документите и без да ги погледне попита:

– Колко скоро можете да започнете работа при нас?

„Това някакъв хитър ход ли е“ – помисли си с ужас младият мъж.

– Не се притеснявайте, – каза човекът от комисията. – Тук не задаваме въпроси, защото е трудно да се определят възможностите на човек само от няколко отговора. За това решихме да наблюдаваме хората, когато идват. За целта сме поставили камери навсякъде.

Генади се опита да си спомни какво е правел, докато влезе в тази стая, но всичко му се бе изличило от главата.

– Само вие се наведохте и махнахте стиропора, за да се затвори външната врата, – продължи мъжът. – На никой не му направи впечатление, че водата от чешмата върви напразно, нито, че не са изключени лампите, въпреки, че навън бе светло. И за това нашият избор се спря на вас.

Колко често Генади се ядосваше на баща си, че изисква от него ред, а сега благодарение на тези бащини забележки, които бяха изградили у него съответни навици, му помогнаха да започне работа, която много искаше.

Когато излезе от фирмата, младият мъж вървеше по улицата, усмихваше се и тихо шепнеше:
– Благодаря ти, татко!

Слънцето избута няколко облака и надникна. Видя, че земята е побеляла и отново се скри. Нямаше вятър и съвсем не беше студено, въпреки снега.

Пламен се запозна с Никола в парка. Двамата се харесаха взаимно и Пламен покани новия си приятел на гости.

Никола малко се стесняваше, защото не знаеше как ще го посрещнат родителите на Пламен, за това каза:

– Нека гостуването ми у вас да остане за друг път, – каза Никола и се изчерви от притеснение.

– Как за друг път? – изгледа го войнствено Пламен. – Днес имам рожден ден, не можеш да ми откажеш.

Никола не знаеше какво да каже. Не искаше да обиди това приятно и доброжелателно момче. Нали току що се запознаха.

И двамата се запътиха към шест етажният блок, стърчащ в края на парка.

Когато се изкачиха на третия етаж, Пламен застана на вратата и започна да натиска звънеца, без да маха пръста си от него.

От вътре се чу мърморене:

– Това е само Пламен. Никой освен него не прави такива магаретии.

Вратата се открехна и на прага застана спретната жена на средна възраст. Тя бе готова да се скара на Пламен, но като видя другото момче до него, само се усмихна и каза:

– Заповядайте.

– Мамо, – започна още от вратата да обяснява Пламен, – това е Никола. Днес се запознахме в парка и аз го поканих, за да го почерпя за рождения си ден.

Двете момчета влязоха в една голяма стая, която бе празнично украсена. В средата ѝ имаше маса, а на нея се извисяваше триетажна торта.

Очите на Никола се уголемиха. И у тях празнуваха рождени дни, но никога не бе поднасяна такава огромна торта.

Жената видя възхищението на гостенчето и попита:

– Искате ли да ви отрежа парче от тази тройна шоколадова торта?

Всичко вътре в Никола крещеше: „Да! И ако може с повече шоколад…“

Но от устата му се отрони само:

– Не, благодаря!

Жената го погледна учудено, а Пламен едва не се разсърди:

– Ще ме обидиш!

– Не ми се сърдете, – добродушно каза Никола. – Предстои ми състезание и трябва да се съобразявам с калориите, които поглъщам. В противен случай  мога да надвиша килограмите и ще ме дисквалифицират.

– Е, чак пък толкова, – недоверчиво го погледна Пламен.

– За това състезание съм положил много усилия, – наведе глава Никола. – Искам да участвам в него.

– И ще се лишиш за това от едно вкусно парче торта? – вдигна рамене недоумяващо Пламен.

– Когато побеждавам, съм много въодушевен и изпитвам задоволство от постигнатото, – сърдечно се усмихна Никола. – Това надминава моментното удоволствие от вкусен десерт.

Пламен погледна корема си, който изглеждаше като надут плондер, погали го и каза:

– Може би имаш право. Трябва малко и аз да се постегна. Може да не достигна големи успехи в спорта, но поне няма да ми се подиграват, че съм дебел.

Никола го прегърна и добави:

– Ако искаш, непременно ще успееш!

И двете момчета се засмяха.

Думичката „не“ е красива дума. Може би една от най-красивите, особено ако знаеш какво те очаква в сравнение с предложеното.