Тази година в групата за рисуване на 5-6 годишните бяха само 10 деца. Половината от тях бяха момчета. Това беше доста „весела“ група.

Имаше между тях едно момче на име Янко, което всяко второ занятие превръщаше в кошмар. Постоянно изпадаше в истерия, дърпаше за косите момичетата, разваляше работата си и унищожаваше тази на другите деца.

След всяко занятие го взимаше баба му. Елена Данаилова вечно се оплакваше от Янко на баба му.

– Днес заля рисунката на Катя, стъпи на листа на Явор, блъсна Станислав, …..

Янко навеждаше глава смирено надолу и тихо казваше:

– Ще се държа добре, обещавам! Само не ме отписвайте от групата.

Но това обещание действаше само до втората минута, а после … същото.

Янко рисуваше с удоволствие. Дори Данаилова признаваше, че се справя много по-добре от другите в това.

Но идваше момент, когато Янко решаваше:

– Тази линия е твърде крива. А червения цвят не е достатъчно червен…. Това на нищо не прилича. Изобщо не ми харесва ….. изобщо нищо не се получава.

Янко изхвърляше листа в кошчето и се опита да нарисува нова картина, но отново не успяваше.

След това със ярост се нахвърляше на рисунките на своите съседи. Започваше да разпръсква чуждите четки, замеряше момичетата с боички, …..

Колегите на Данаилова ѝ казваха:

– Защо го търпиш?

– Ако бях на твое място отдавна щях да го изгоня от групата.

– Той пречи на останалите деца.

Най-накрая Данаилова не издържа и позвъни на майката на Янко:

– Моля ви, елате приберете сина си, пречи на останалите деца да работят.

– Добре, идвам, – изненадващо за учителката се съгласи майката, – но при вас имаме още две заплатени занятия. Тях синът ми ще ги загуби.

Данаилова бе толкова ядосана, че бе готова да даде пари от собственото си портмоне, само и само да не вижда това момче на уроците си.

Все пак стигнаха до някакво компромисно решение:

– Добре, – каза Данаилова, – ще ви позвъня след една седмица и ще решим какво да правим.

След една седмица, учителката се бе вече успокоила. Тя започна по-трезво да разсъждава за ситуацията:

„От една страна той пречи на мен и другите деца, но той рисува много добре, над средното ниво за тази възраст, нищо че половината от времето го губи за други неща“.

Така учителката стигна до правилното решение и предложи на майката на Янко:

– Нека остане, но с едно условие, на занятието да присъства възрастен човек, който да го успокоява.

На следващото занятие дойде баба му. И това веднага даде резултат. Момчето се успокои, започна да рисува без да капризничи. Като награда, на бабата бе разрешено да чака Янко в коридора.

Веднъж дойде „да го наблюдава “ по-голямата му сестра Олга. Тя бе на около 18-20 години. Доста симпатична. Но лицето ѝ беше такова …. сякаш ѝ дължиш милион. Тогава учителката напълно разбра как се чувства Янко.

След първите три линии момчето разкъса листа си. Явно му бе тежко да рисува под такъв надзор. Когато Янко изпадна в истерия, момичето изобщо не успокои брат си, а стана и излезе от стаята.

След това Олга позвъни на майка си и ѝ каза:

– Янко е голям проклетник. Пак започна да крещи, да къса листовете си и да пречи на другите.

Родители обръщайте внимание на децата си. В крайна сметка, това което детето вижда, чувства и получава до петата си година, остава ярък отпечатък върху целия му живот.

Правителството на Бутан, за да запази уникалната култура и начин на живот на страната, се противопоставя на развитието на масовия туризъм.

За всички чужденци, с изключение на граждани на Индия, Бангладеш и Малдивите, за Бутан визата ще струва 250 долара на ден в разгара на сезона и 200 долара в останалото време.

В тези пари  е включена резервирано лицензирано от туроператорите настаняване, храна, транспорт и придружаващ екскурзовод.

Нямаш право да се отказваш от екскурзовод, а максималния срок за пребиваване е 15 дни.

Американецът Боби Фишер е смятан за един от гениите в шахмата. Той станал първи в първенството по шах в САЩ на 13 годишна възраст.

През 1970 г. при легендарният сблъсък с Борис Спаски, Боби Фишер отнел от съветския гросмайстор световната титла по шах. Това бил неговия триумф.

Но за обща изненада, Фишер не продължил кариерата си. Той пожертвал голяма част от парите спечелени от победата си на църквата, а самият той живеел в евтини апартаменти. Боби Фишер водел скучен и посредствен живот.

Някои смятали, че шахматистът се страхува да не бъде победен и за това се е отдръпнал от шахмата на върха на славата си.

През 1990 г. между Фишер и Спаски се провел мач реванш. Състезанието трябвало да се проведе в Югославия, която по това време се считала за враг на САЩ.

Американските власти забранили на своя шахматист да отиде на състезанието там, като го заплашили с 10 години затвор.

Боби Фишер отишъл, спечели мача и получил 5 милиона долара.

След своя триумф, шахматистът прекарал остатъка от живота си в Япония, Унгария и Исландия.

Един млад човек на име Добромир имаше мечта. С нея заспиваше и с нея се събуждаше. Мечтаеше да спечели много пари, за да си купи нова кола.

И това се случи. Най накрая се изпълни заветната му мечта.

Автомобилът бе  лъскав, очарователен и ненагледен.

Един ден Добромир съвсем безшумно се движеше по пътя с него.

Изведнъж момче, което стоеше край пътя, взе камък от земята и го хвърли по колата.

Добромир забеляза злосторникът. Това бе момчето, покрай което мина преди малко. То му махаше с ръка да спре, но той не му обърна внимание.

Добромир даде колата назад и се приготви да се скара на момчето, дори да го напердаши, когато чу хлапето да казва:

– Простете ми, чичко.  Ще ви кажа, защо го направих. Моя брат е инвалид, той падна, заедно с инвалидната количка. Ровът е много дълбок, а на мен не ми стигат силите, за да го изтегля. Ако не бяхте преминали край мен без да спрете, нямаше да хвърля камък по колата ви.

Добромир се смути:

– Отдавна ли сте тук?

– Вече четири часа се мъча да го извадя, но … не можах, – повдигна безпомощно рамене момчето. – Брат ми си повреди сериозно крака, а се задава дъжд.

Добромир дойде до рова и видя безпомощно седящото момче в инвалидната количка, която се бе килнала на една страна. Сърцето му се сви, а гневът му отстъпи и се стопи.

В очите на инвалида се четеше нечовешка болка. Добромир успя да извади момчето за един час. Когато всичко приключи, той усети радост в сърцето си. Сега даже бе по-щастлив от времето, когато купи своята мечтана кола.

Добромир не забрави урока,който получи от момчето.

Какво ще стане, ако не откликнеш на зова за помощ? Към теб ще полети камък….

Възрастните хора преживяват много трудно и това не е само заради малките им пенсии. Често са подложени на тормоз от свои и напълно непознати.

Бай Наско имаше две дъщери, но те се бяха задомили надалече в големите градове на страната. Често го навестяваха. Но колкото и да го викаха, да поживее при тях, той все казваше:

– Тук съм се родил и тук ще умра. Ако искам да вида големия град, ще се кача на автобуса, ще ида в града, ще напазарувам, ще видя други хора и ще се прибера в къщи.

Той не стоеше на едно място, все шеташе, поправяше нещо, натъкмяваше, приспособяваше.

Разговаряше с комшиите и с хората, които срещаше в селото. Обменяше информация с тях и сам я разнасяше в селото неволно.

– Знаеш ли какво се е случило с Кирил часовникаря тази нощ? – попита го Крум.

– Какво е станало? – попита бай Наско. – Пред тях видях линейка.

– Някакви младоци го нападнали нощес, – тъжно поклати глава Крум.

– Пак ли циганите, – разтревожено попита бай Наско.

– Какви ти цигани, един от тях е бил синът на бившия кмет.

– И какво са искали от Кирил? – попита Бай Наско.

– Пари, – махна с ръка Крум. – пребили него и жена му. Цялото ми лице е било в кръв.

– От къде са били сигурни, че има пари? – попита бай Наско.

– Ами давал на заеми, помагал на този,  на онзи и го надушили, – обади се Начко.

– Колко са му взели? – попита Дако, който прибираше овцете си.

– Шест хиляди и някакви златни и сребърни накити, – каза Крум.

– Хванали ли са ги? – попита бай Наско.

– Хванали са ги, защото един от тях е бил много умен и се е обадил по телефона си и по това са ги хванали. Но няма да ги държат много, – каза Крум.

– Нали са покровителствани от някой, други са чеда на шефове, бързо ще ги отърват, нали бащите им ще платят, – каза Начко.

– А кой ще плати и върне здравето на Кирил? – попита Дако.

– Дори и да го повъзтановят, след такъв бой, ще бъде половин човек, – въздъхна бай Наско.

– Няма радост  в старините ни…., – тъжно заключи Начко.