Каква радост! Донка си имаше вече приятел. Заради него тя се опитваше да направи фигурата си по-елегантна.

Започна да посещава фитнес зала. Тичаше сутрин и вечер по един час. Обличаше се стилно, следейки новите тенденции в модата. Внимаваше в това какъв цвят и кройка трябват да бъдат дрехите ѝ според сезона.

– Само така ще бъда по-привлекателна за него, – казваше си тя.

От къде черпеше това младо момиче информация за новото си преобразование? Как от къде?! Нали така я съветваха всички женски списания.

Един ден Пенко я погледна в очите ѝ и каза:

– Обичах те и тогава, когато бе по-тежка и не се притесняваше за това, какво точно носиш.

Донка осъзна каква субективна „красота“ е искала да изгради у себе си. И никой не би се учудел на това. Гледната точка за красотата лесно се влияе от другите.

Ние често се фокусираме на външното, забравяйки значението на вътрешната ни красота.

Но Бог ни вижда само по един начин. За Него сме прекрасни и любими деца. И не би могло да бъде по друг начин, тъй като ние сме създадени по Негов образ.

Няма значение какво другите мислят за нас или какво мнение имаме за себе си, важното е, че ние сме красиви и прекрасни за Бога.

Наталия и Здравка седяха заедно в близкото кафене и разговаряха пред сервираните им чаши с ароматно кафе.

– Имаш ли други богове в живота си? – Наталия попита приятелката си.

Здравка я изгледа сякаш бе с три глави. Тя изглеждаше шокирана, изненадана и малко обидена.

– Нима не вярваш, че е възможно да имаме други „богове“ в живота си? – още по-настойчиво попита Наталия.

– Какви богове? – подскочи от стола си Здравка.

– Всеки или всичко, което заема мястото на Бога в живота ни, е идол, – поясни Наталия. – Ако отдавам сърцето си на нещо или някого повече, отколкото на Бог, имам идол в живота си.

– Никога до сега не съм разсъждавала по този въпрос така, – призна си Здравка.

– Идолите могат да бъдат материална вещ, навик, работа, кариера или човек, – продължи обясненията си Наталия. – Всичко, към което се обръщам, преди да отида при Бог, когато имам нужда от утеха, любов, сигурност, почивка, радост или защита, е идол в живота ми.

– Чудесно определение, – възкликна възторжено Здравка. – С него съм готова да разкрия всички идоли в живота си. Това отвори очите ми. Наистина е така.

Наталия се усмихна и добави:

– Бог е по-голям от всеки лъжлив идол, по-добър от всеки друг бог, повече от всичко друго, което някога може да бъде в живота ни. Няма бог като нашия Бог. Той снабдява всяка наша нужда и ни обича по начин, който не можем дори да разберем …..

– И Той ни призовава да Го обичаме преди всичко и да се покланяме единствено на Него, – прекъсна я бързо Здравка.

– За да направим това, трябва да се осмелим да разрушим идолите си, – подчерта Наталия.

Полунощ е, а Ана се въртеше в леглото и не можеше да заспи. Тази нервност и безсъние си имаха причина.

Вълна от мисли ѝ припомняха жестоката неспаведливост, която бе понесла. Тя нямаше вина, но трябваше да изтърпи тази неправда спрямо себе си.

В сърцето на Ана нямаше капка любов, която да покрие всичко това. Какво можеше да направи? Да плаче и да се окайва? Едва ли това би ѝ помогнало.

Ана не се поколеба и със сълзи на очи се обърна към Бога:

– Господи, дай ми сила, с която да изпълня Твоето прдписание за любов, която покрива всяко нечестие и произвол.

Мигновено Божия Дух започна да работи в нея, давайки начало на силата, която ѝ помогна да забрави всичкото зло, което бе развалнувало душата ѝ.

В ума си Ана изкопа гроб. С тъга сложи в него несправедливоста, която я накара толкова много да страда и я покри със земя.

Образувалата се могила Ана покри с рози и теменужки, и заспа. Сънят ѝ донесе спокойствие и мир, толкова жадувани и очаквани.

Раната ѝ, която изглеждаше смъртоносна, бе излекувана, дори белег не остана.

След време, когато я питаха:

– Какво се случи тогава с теб?

Ана вдигаше рамене и се усмихваше. Тя бе забравила злото извършрно спрямо нея, но помеше помощта на Бога в този критичен момент.

Бащата на Слави Димов бе борсов посредник, който бе осигурил добре бъдещето на сина си. За това всички очакваха да общува с хора, с които „му се полагаше“. Ако имаше други познати, те можеха да бъдат само връзки на младия мъж, за които близките затваряха очите си.

Социалният му коефициент се отличаваше от тези на другите синове на борсови посредници. Той би бил по-нисък, защото Слави се държеше скромно, имаше „мания“ за старинни предмети и картини. Живееше в старо жилище, където трупаше колекциите си.

Леля Маргарита много искаше да ги разгледа, но те се намираха в квартал, в който според нея било срамно да се живее.

– Добър познавяч ли сте? – го питаше тя. – Защото знам какви боклуци пробутват търговците.

Ах, тази леля! Тя не допускаше, той да е кой знае колко компетентен. Нямаше високо мнение за интелектуалните му способности.

Ако го накараха настойчиво да сподели оценката си за някоя картина, той смутено млъкваше, но малко след това охотно осведомяваше всички, в кой точно музей се намира тя, както и кога е създадена.

Слави в компанията на близките си се задоволяваше да ги забавлява само с най-дребни случки, чиито герои бяха общите им познати.

Той си преписваше нарочно такава смешна роля и с остроумието си развеселяваше събраните.

– Слави, ти си голям чудак! – казваше лелята често.

Поради квартала, в който живееше, дядо Нено се шегуваше, когато видеше Слави да поднася поредната си изненада от нов вид бонбони.

– Момче, още ли живееш до винарските складове. Сигурно си още там, за да не испуснеш влака, който тръгва за столицата.

Старецът леко се подсмихваше и намигаше на останалите. Един вид: „Нали си го знаете!“

Най-после можеше да се диша. Дъждът, който чакаха от толкова време се изля изненадващо. Вятърът бързо довлече отнякъде сиви облаци, които се освободиха от товара си, задоволявайки жаждата на изпръхналата земя.

Баба Милена се разхождаше в градината след вечеря. Въздухът бе освежен и тя бодро крачеше по алеите. Тя изобщо не искаше да се прибира, но имаше само едно нещо, което можеше да я накара да направи това. И то скоро последва.

Приятели на мъжа ѝ се бяха настанили вече в гостната. А какво щеше да се случи след това, само тя си знаеше, защото то много рядко се разминаваше.

Старицата стигна до осветените прозорци на гостната. Изведнъж се показа главата на внучката ѝ, която извика силно:

– Бабо, ела бързо! Дядо започна да пие отново!

Силните спиртни напитки бяха забранени на дядо Горан, но събереше ли се с приятели, те го подканваха непрекъснато, докато се съгласеше:

– По-смело! Само няколко глътки! Нищо няма да ти стане от толкова.

Баба Милена веднага се втурна в госната и започна да умолява мъжа си:

– Недей да пиеш. Нали знаеш какво казаха лекарите.

Старецът се ядоса и демонстративно отпи от чашата. Какво можеше да направи баба Милена?

Тя отново излезе в градината, опечалена, обезсърчена, но все пак усмихната. Такава си беше невзискателна и блага. Обичта им към другите, безразличието към нея самата и собствените ѝ страдания се изразяваха в усмивка.

Нейният смях съдържаше насмешка само над нея, а за всеки от останалите – нежна ласка. Тя не можеше да погледне скъпите си близки, без да ги помоли топло с очи, независимо от това, как се отнасят с нея.