Двама пътника се отбили да гостуват в едно село. Изведнъж се разнесъл вик:

– Пожар!

Единият от пътниците бързо станал и побързал да помогне, а другият го дръпнал за ръката и му казал:

– Защо да си губим времето? И без нас ще има достатъчно хора, които да се притекат на помощ. Това не е наша работа, това са чужди хора.

Но първият не слушал и хукнал към горящия дом. Вторият без да бърза излязъл и гледал от далече, какво ще стане.

Около горящия дом стояла майка. Тя плачела и отчаяно викала децата си.

– Хора, кой ще спаси децата ми?

Чувайки тези вопли на скърбящата майка, първият пътник изтичал в горящия дом. Той целият бил вече обхванат от огън. Всички мислили, че непознатия ще загине. Но той скоро изскочил от дома с опърлена коса и две малки деца в ръцете и ги дал на майката.

Така става и в духовния живот. Едни съжаляват за времето, а други казват:

– И без нас ще се притекат много ръце на помощ. Това не е наша работа. Това е чуждо дело.

В същото време хората продължават да умират в огъна на пороците и греха и няма кой да ги спаси.

Къде са Божиите люде, който да ги извадят от този огън?

Огънят бе намали светлината си, но лицата на хората около него ясно се различаваха.

– Какво е станало с жената? – попита Динка.

– Случая много прилича на този със семействата на Монтеки и Капулети., – отговори Иван. – Баща ѝ не позволил да се омъжи за турчин и я викнал да се прибере у дома, щом разбрал за връзката им.

– Нима е бил толкова ограничен човек? – попита Пламен.

– Бил е образован и начетен, но явно не достатъчно, – засмя се Иван. – Пък и момичето вече е било обещано на друг, при това доста богат.

– Колко тъжно, – промълви съвсем тихо Елена.

– Тогава времената са били различни, – каза Горан, – но съм сигурен, че ако това бе станало днес, резултата щеше да бъде същия. Да се ожениш извън народа и племето си е много стара идея, която е пуснала повече корени на запад.

– Да, – подкрепи го Милен, – не е необичайно американка да се омъжи за французин или бял мъж да се ожени за чернокожа.

– Но в Близкия Изток не можете да видите шиит да се ожени за сунитка или туркиня да се омъжи за кюрд, – каза Иван. – Просто не се прави. След 1980 г. шанс да се съберат двама от различни етнически групи или секти е намалял още повече.

– Защо точно след 1980 г? – попита Динка.

– Защото тогава Ирак нападна Иран, – отговори Иван. – Повечето от нас не знаят за този конфликт, но в Близкия изток бе повратен момент. Иранците не бяха подготвени за нападението и претърпяха поражение още в самото начало.

– Спомнян си, че за да вдъхнови народа си, – каза Елена, – аятолах Хомейни възкреси разказа за битката през 860 г., когато внукът на Мохамед бил победен от халифа на Омеядската династия. Тази ден е свещена за шиитските мюсюлмани. Хомейни превърна посегателството към земята и петрола в свещена война.

– Как  го е направил? – попита Милен.

– Армията на Хюсеин била избита. Те станали първите мъченици на исляма, – започна да обяснява Иван. – Хомейни казал на народа си, че Саддам Хюсеин е съвременно превъплъщение на халифа на Омеядската династия и че за да победят, всеки иранец трябва да се пожертва, както е направил Хюсеин. Дори издал указа, че който се пожертва, има отредено място в рая.

– И какво излиза? – попита Елена, – С един ход е премахнал написаното в Корана, че самоубийството е грях и е създал предпоставка за появата на първите атентатори самоубийци в Близкия Изток.

– Докато се биеше срещу иракчаните, – допълни Иван, – Хомейни изпрати обучени войски в Ливан по време на гражданската им война и окупацията на Израел, за да разпространят мълвата, че самоубийствените атентати не са грях, а саможертва пред Аллах.

– Не забравяйте, че това е изрично забранено в Корана, – подметна Милен.

– Той успя да убеди отчаяния народ,  – продължи обясненията си Иван, – че неговите думи отнемат  силата на казаното от Аллах на Мохамед. Слухът за декрета е стигнал до Западния бряг и ивицата Газа, където мюсюлмани се сражаваха срещу превъзхождаща ги сила.

– Значи така са били убедени младите хора и то от един луд човек, че самоубийството при взривяване на автобус или някое заведение служи на промисъла на Аллах.

– Шиитите и сунитите винаги са имали трудности при взаимоотношенията си, но сега всичко прехвърля всякаква граница, – каза Иван. – Днес е напълно нормално сунит да влезе с експлозив в шиитска джамия и да се взриви. Хомейни отприщи жестокостта на войната., раздели исляма, само за да победи съседа си.

– Може ли да бъде спряно всичко това? – попита Динка.

– Трябва да се появи силно духовенство, което да отмени декларацията на Хомейни и да обяви самоубийството за грях, – поясни Иван.

– Няма тероризъм заради самият тероризъм. Всяко такова действие има определена цел, – каза Горан. – Организаторите на самоубийствените атентати искат власт. Горкият нещастник се взривява като мисли, че се бори за освобождението на своя народ.

– Хората, които са му дали експлозивите, – каза Пламен, – просто го използват за инструмент. Чрез него те осъществяват политическите си амбиции. Желанието им е да контролират семейството на човека.

– Желанието на всички самоубийци е да отидат в рая, – подметна Милен. – За съжаление медиите обръщат внимание на пионките, а не на тези, които ги движат.

Огъня бавно загасна, а заедно и с него и разговорът на събралите се.

Обучението в Божието училище е много скъпо. Много от уроците в това училище са записани със сълзи.

Един Божий служител благодарил на Бога, за обучението си в продължение на 58 години. Той превърнал мъката си в празник за себе си.

Училището на нашият Небесен Баща скоро ще свърши за нас. Срокът на нашите занятия в него намаляват с всеки изминал ден.

Не бягайте от трудните уроци, не се отклонявайте от тежките удари, предназначени за наказание.
Ако ние мъжествено и с търпение издържим до края, след последния изпит ще получим прекрасна корона и в Небесата ще се чувстваме по-добре.

Най-ценният порцелан се нагрява три пъти, а понякога и повече. Защо трябва да минава през толкова силен огън? Ако не стига един път, два пъти не е ли напълно достатъчно?

Нужно е да мине и трети път през огъня, за да може цветът на златото и ярките бои да се фиксират на него завинаги.

Камъните вградени в стената на едно здание разказаха следната история:

– Ние идваме от далечни страни, планини и скали. Огънят и водата векове са работили върху нас, но под тяхното въздействие ние станахме здрави и яки.

Хората направиха от нас жилища, в които се родиха и израснаха деца им. Тук те страдаха, радваха се, намериха покой и защита. И тук те научиха урока даден от нашия и техния Творец.

Много неща трябваше да преживеем, преди да станем това, което сме сега.

Барутът разкъсваше сърцата ни, кирките ни смачкваха и пробиваха. Струваше ни се, че те правят това без някаква цел и необходимост, когато се търкаляхме като грозни блокове на кариерата.

Но постепенно ни изглаждаха. По някои от нас мина много тънък резец, който отделяше грубите ръбове.

Сега ние сме в завършеният си вид, намираме се на предназначените  ни места и изпълняваме своето служение.

Така завършиха разказа си камъните.

Ние също се намираме на кариера, но в още незавършен вид. Предназначени сме за много по-съвършено здание.

И ще дойде ден, когато не човешки ръце ще ни вложат в стените, като живи камъни в небесния храм.

Тишината на заспиващия град успокои Маргарита. Тя стоеше до отворения прозорец и дишаше дълбоко. Затвори очи и видя лицето на любимия си. Той ѝ се усмихваше. Имаше усещане, че е до нея, въпреки че ги деляха хиляди километри.

Нейното сърце принадлежеше на Виктор. Тя бе много щастлива с него. По тялото ѝ премина тръпка, а сърцето ѝ преля от радост и нежност.

Маргарита искаше да запази този миг, за това седна, взе химикалката и реши да изрази чувствата си с думи.

„Любовта променя душата и сърцето на човека по свой начин. За влюбените тя е онова, което е душата за тялото на онзи, когото изпълва….“

Маргарита много пъти се бе питала, как хората пишат? Какво ли ги кара да седнат и да напишат няколко десетки думи? До сега го бе възприемала като чудо, но едва сега разбираше, че всичко е съвсем просто, важното е думите да идват от сърцето.

„Кой е способен да обича? Навярно този, който е добродушен и безкористен. Всеки добър човек е способен да обича….“

Часовникът на градската кула удари полунощ, но Маргарита не го чу. Думите и изреченията се лееха като от само себе си. Това, което бе скрито в душата ѝ, излизаше навън като един непрекъснат поток от знаци.

Остави химикалката и прочете написаното. И все пак това бе чудо. Най-съкровените ѝ мечти и копнежи, всичко, което я привличаше към любимия, бе намерило място на белия лист.

Всеки, който прочете текста, който бе написала, щеше да усети как от изреченията струи любов от сърцето ѝ.

Маргарита се вълнуваше, тя отново взе химикалката и прибави:

„Както огъня, любовта не може да оцелее без развитие. Щом престане да се надява, тя угасва. Любовта не застрашава добрите нрави, тя ги усъвършенства. Който обича, съобразява волята си с желанията на любимия“.

Маргарита бе уморена и доволна, както човек, който добре е свършил работата си. Стана и отиде до прозореца. Небето избледняваше, а звездите бързо угасваха.

Изведнъж ярката светлина на изгрева заля Маргарита и тя се потопи в нея. Облаците хвърляха кърваво сияние над събуждащия се град.