Дичо очакваше с нетърпение този ден. Щеше да посети увеселителния парк, който наскоро бяха открили в града им. Бяха му разказвали, че там има много люлки, ……. и изненади.

Когато влезе в ограденото място, Дичо бе зашеметен. Посрещна го голям шум, възгласи и множество хора. Той трудно се адаптираше към такава обстановка и в първият момент бе готов да побегне, да крещи и да плаче.

Майка му го прегърна и донякъде момчето се успокои. Дичо успя да се изолира от шума и ярките светлини. Постепенно напрежението премина и той започна да се оглежда любопитно.

– Ще се качиш ли на въртележката? – попита майка му.

Той само кимна с глава и докато да се усети бе настанен върху дървено конче.

Изведнъж всичко се завъртя. Образите наоколо се размазаха. Дичо се уплаши. Ревна с цял глас и протегна ръце напред търсейки защита.

Въпреки, че въртележката не се движеше много бързо, той се обърка и започна истерично да крещи:

– Искам при мама …..

Сякаш не го чуха и не му обърнаха внимание. Хубавото бе, че времето свърши и въртележката забави ход.

Когато спря Дичо се строполи в ръцете на майка си. Заровил глава в нея и се разрида.

Майка му го опря на краката му, искайки по този начин да го накара да дойде на себе си, но той легна на земята и продължи да плаче.

Колко много очаквания имаше малкото момче за този ден, а всичко се провали.

До легналия Дичо клекна младо момиче. Тя бе една от служителките в парка. Погали го по главата и го гушна.

Очите ѝ се напълниха със сълзи. Стана ѝ мъчно, че малкото момче не бе изпитало радост и удовлетворение на това място.

Дичо вдигна зачервените си очи към момчето и ѝ се усмихна.

Можем да не разбираме нечия мъка, но не е нужно да правим нещо голямо, за да ги утешим. Достатъчно е да бъдем с тях и да им покажем любов.

Живееше някога един художник. Нека го наречем Милен. Рисуваше картините си вдъхновено, влагайки всичко от себе си.

Ще попитате:

– С какво се е отличавал толкова от другите, че го споменаваш?

Не можеше да се отрече, че има дарба. Той изписваше прекрасни образи на платната си, но …

Милен притежаваше тайната за приготвянето на невероятно червена боя. Никой от другите художници, не можеше да я имитира.

Какво ли не правеха колегите на Милен, за да открият тази тайна, но всичко бе напразно.

Тази мистерия си отиде с него.

Когато Милен умря, приятелите му откриха дългогодишна рана близо до сърцето му.

– Странно, той никога не се е оплаквал от това, че има някакво нараняване, – отбеляза един от тях.

– Раната не е заздравяла, – обади се друг.

– Навярно не ѝ е обърнал внимание, – предположи трети.

Четвъртият от групата се бе замислил сериозно. Изведнъж вдигна глава и разбули тайната, която ги бе измъчвала през всичките изминали години:

– Мисля, че това е източникът на неподражаемият нюанс в червено, недостигнат от никой друг в картините му.

Не се извършва нито един подвиг, не се достига нито едно голямо постижение и не може да се направи нищо ценно в този свят, без знанието за това, каква е цената на пролятата кръв.

Крум сумтеше и нервно размахваше ръце:

– Не храни троловете!

– Тролове? – с недоумение го погледна по-малкият му брат Борис.

– Троловете са проблем в съвременния цифров свят на онлайн потребителите, – уточни Крум.

– И какво точно правят? – попита Борис.

– Постоянно умишлено изпащат обидни коментари в новините и социалните дискусионни медии, – поясни Крум.

– Не може ли просто да не се обръща внимание на такива коментари? – не скри учудването си Борис.

– Те непрекъснато се врат и разстройват разговорите, – ожесточено размаха ръце Крум.

– Нищо ново, – усмихна се Борис, – просто се срещаш хора, които не се интересуват искрено от продуктивен разговор.

– „Не хранете троловете“ е модерният еквивалент на Притчи 26: 4, „Не отговаряй на безумния според безумието му, да не би да станеш и ти подобен нему“. Това е едно предупреждение, че в спора с арогантен и несговорчив човек, рискуваш да паднеш до неговото ниво, – дебело подчерта Крум.

– И все пак…., дори и най-упорития индивид също е безценен образ на Бога, – Борис се опита да смекчи малко нещата.

– Ако отхвърлим другите, има опасност да станем високомерни и невъзприемчиви към Божията благодат, – съгласи се Крум.

– Тъй като сме молитвено зависими от Бога, можем да покажем на другите любов в каква да е ситуация.  Понякога трябва да говорим, а друг път да мълчим, – допълни Борис.

– Можем да намерим мир със всеки, – вече по-спокойно започна да разсъждава Крум, – като знаем, че същият Бог, който ни привлече близо до Себе Си, докато все още бяхме закоравени срещу Него, действа мощно в сърцето на всеки човек.

Теодор пътуваше повече от 50 мили до работата си и обратно в къщи. Трафика обикновено бе непоносим. Понякога бе дъждовно, а това допълнително усложняваше обстановката.

Да не говорим за шофьорите, които бяха груби и арогантни. Точно за това Теодор започна да ги презира особено, когато вземаха глупави решения на пътя.

Един ден Теодор си каза:

– Това не може да продължава така. Относно лошото си отношение към тези хора, трябва да направя нещо. Нужно е да си казвам нещо, което да ме успокоява, когато някой шофьор ме дразни.

Той дълго мисли по въпроса, накрая се помоли на Бога и получи заветната фраза.

И сега всеки път, когато шофьор правеше нещо, което го дразнеше, Теодор казваше на глас:

– Вие сте невероятен човек създаден по Божий образ.

Никой не можеше да го чуе, защото обикновено бе сам в колата, но това го успокояваше. Това му помогна да осъзнае, че всеки човек има Божествен образ, дори и този, който не живееше за Господа.

Да бъдеш в Божия образ има две значения. Първо, това означава, че сме като Него. Второ, това означава, че го представяме.

Фактът, че ние представяме Бог, има различен фокус и различна отправна точка за това как мислим и живеем. Акцентът не е върху това, че сме като Бог, а в това, че представяме Господа.

Ние имаме не само Божествен образ, но и Светия Дух в нас, Който ни учи как да се държим, когато шофираме по пътищата.

В салона се провеждаше поредната дискусия на тема: „Има ли Бог?“ Дебатът беше доста разгорещен. От двете страни хората стояха напрегнати.

Изведнъж един слаб младеж с очила, които едва се крепяха на носа му, енергично размаха ръце и възбудено извика:

– Къде е Бог? Покажете ми Го и ще повярвам в Него!

Един възрастен мъж се изправи и спокойно каза:

– Младежо, погледни слънцето!

– Много силно блести, – младият човек примижа и отвърна поглед от небесното светило.

– Не можеш! – засмя се мъжът. – А то е само Божие творение. Как тогава да ти покажа Бог?

– Знай, младежо, – добави един дребен старец, – че Бог е свят. „….. сам притежава безсмъртие; обитавайки в непристъпна светлина, Когото никой човек не е видял, нито може да види„.

– Бог се откри на нас пръстните хора, – обади се смело младо момиче, – в Господ Исус, дошлият на земята в човешки образ Божи Син. Ако желаете да видите Бога, погледнете към Христос, Който изяви не само Божията святост и правда, но и Неговата любов и благодат.

– Той обича грешника – заяви възрастна жена – и иска да го спаси, да го направи Свое дете. „Защото и Христос един път пострада за греховете – Праведният за неправедните, за да ни приведе при Бога“.

В залата настъпи мълчание. Не познаващите Бога останаха безмълвни.