Днешното Евангелие акцентира върху приоритетите на религиозния живот. От гледна точка на юдеите на първо място е спазването на закона.

И ако на пътя на това изпълнение се намира жив човек със своите грехове, слабости, немощи, със своите болести, скърби, през тях може и трябва да се престъпва.

Днес Спасителят показва, че в религиозния живот не може да бъде само израз на никакви постановление, изисквания и указания, които биха били абсолютни цености, но и такива които ни посочват кога можем да ги престъпваме, помагайки на нуждаещ се човек.

И всеки път, когато застанем пред избор: да помогнем на човека, да му окажем внимание и любов или съобразявайки се с вътрепния си религиозен кодекс, ние си спомняма как Христос е отговарял на този проблем.

Душата възприема тези истини по времена на битка, страх и тъга. Когато крепката Божия десница разорава почвата в сърцето ни, което се намира в застой и така се освобождава скритото в него и сее истината.

На изтръгната от смущение душа в час на изпитание, немощ, самота, а понякога и физическо страдание, истината донася щедра реколта, получена след добро разораване и наторяване на нивата. И душата разбира, че не напразно е проливала сълзи.

Способността да познаваме Бога се развива, когато Той ни води през обстоятелства, кара ни да упражняваме вярата си. Тогава в каквито и тежки условия да се намираме, благодарим на Бога, че Той чрез тях ни изгражда и тогава още по силно уповаваме на Него и милостта Му.

Запитайте се: Как църквата преди много векове е спечелила хора за Христос? Тя ги е привлякла със своя пример.

Хората, които вярват в Христос са добри, чисти, силни, мъжествени в сравнение всички останали. Езичниците и невярващите са намирали в тях образец на подражание.

Може да се каже, че членовете на църквата са най-добрите хора в страната, независимо от професията, която са упражнявали. Именно това е привлякло към вярата в Христос толкова много последователи.

Силата на хората от църквата се заключава в живот според предписанията на Евангелието и действащия Божий Дух чрез тях.

Но какво правим днес? Говорим на хората около нас за Христос, но пренебрегваме евангелските заповеди. На нас ни стига един път да ходим на църква в седмицата. Казваме си: „Аз сгреших…. аз съм грешник…“, а след това отиваме и живеем като другите в света.

Ако ние не живеем според Евангелието, а по прищявките на своите страсти, няма да бъдем пред хората пример за истински Христови ученици.

Ако сме слаби, вяли, имаме малко вяра и Духът Божий не действа  в нас, то и думите ни ще бъдат безсилни, слабо ще се проявява и нашата вяра, защото чрез нея не действа Господ, а нашият навик.

Днес със нашия пример често отблъскваме другите, позорим християнското име, слагаме петно на чистата дреха на църквата. Ето какво означава тържество на вярата и нашата немощ.

Задайте си въпрос: Как изпълнявам своя християнски дълг? Живее ли в мен Христос? Моля ли Го да ми даде силна вяра и сила в духа? Или аз живея безцветно, равнодушно, напразно, утежнен с грехове, изпаднал в духовен сън?
Ето над какво трябва да помислим.

Религиозната традиция казва, че Бог получава слава, когато ние благородно понасяме агонията на болестите и немощите си. Но Библията нищо такова не говори. Тя казва, че Бог получава слава, когато слепи проглеждат, куци прохождат и сакатите оздравяват.

В Индия и Африка, където хората не са научени на такива религиозни традиции, когато някой идва и им казва:

– Аз идвам при вас като пратеник на всемогъщия Бог, – хора вярват, какво казва този човек.

Когато чуят:

– Исус, Царя на царете, проля кръвта Си за вас. Той ще ви освободи днес от грях, болест и смърт.

И те започват да се радват. Не спорят с Божието Слово.

И знаете ли какво се случва?

Хората започват да се изцеряват, хвърлят своите патерици и махат превръзките от телата си!

Когато се научим да слушаме Божието слово по този начин, с нас ще стане същото. Бог не гледа на лице. Неговото Слово работи за всички. Всичко зависи от това как ние Го приемам!

Да си силен пред хората и да си силен пред Бога, са две съвсем различни неща.

Господ е открил на апостол Павел, че Неговата сила „е съвършена в немощ“. И Павел усвои този урок: “ ….когато съм немощен, тогава съм силен“.

Какъв е този парадокс? Това съвсем не са думи, които противоречат на здравия разум.

Едва когато Павел е осъзнал своята немощ и се е отдръпнал в страни, Бог е подействал чрез него.

Ако се опитваме да изпълним Божията воля със свои сили, то честта за всички получени резултати се пада на нас. Но с Бога така не бива!

Ако позволим да действа чрез нас Божията сила, цялата слава ще принадлежи на Него. Така и трябва да бъде.

В Стария Завет, Бог заповядваше на лидерите на Израел постоянно да намаляват размера на армиите си и обявяваше предварително как ще бъде спечелена победата. Защо правеше така?

За да могат, да възлагат цялото си упование на Бога и да не разчитат на собствените си сили.

Божие дело, което се прави по Божия начин, никога няма да остане без Божията помощ.