Дядо Матей беше много уважаван старец. Той беше щедър и бе винаги готов да помогне на някой изпаднал в беда. Над бедните се смиляваше и им даваше хляб и дрехи.

При него идваха младежи, за да се учат и попиват от мъдростта му. Дядо Матей много ги обичаше и ги посрещаше с радост.

Понякога тези млади хора бяха много невъздържани и намираха начин да оправдаят нежеланието си за една или друга работа.

За това дядо Матей, често се молеше за тях:

– Господи, не ме разделяй с тези млади мъже в бъдещият ми живот. Лошо е, че понякога си мисля недобри неща за тях, за това прости ми. Знам, че искаш да ги спасиш и да бъдат в  Небесно Царство……

Той често се молеше така, но отговор на молитвата си не получаваше.

Веднъж имаше празник в съседното село и дядо Матей бе поканен със своите ученици.

– Къде ще ходя? – питаше се старецът. – По-добре е да вървят младите, нека се повеселят.

Но през нощта в съня си чу глас:

– Отиди на празника, но направи така, че като тръгнете, младежите да вървят напред, а ти малко остани назад.

Дядо Матей така и направи.

Младежите като вървяха напред видяха, че на средата на пътя лежи човек. Той беше изтощен. Дрехите му бяха разкъсани, а по тялото му имаше множество кървящи рани.

Един от младите хора се спря и го попита:

– Какво се е случило с теб, човече?

– Звяр скочи върху мен, изподра ме с ноктите си и ми нанесе тези рани, а сега няма кой да ме отнесе до близкото село, – каза човека плачейки.

– С какво да те закараме в селото? – скочи един от групата. – Виж нямаме кон или магаре. Самите ние вървим пеша.

И младежите продължиха пътя си без да помогнат на нещастника.

Скоро до стенещия човек стигна и дядо Матей.

– Кажи ми, човече, преди малко оттук не минаха ли младежи?

– Да, – отговори падналият. – Попитаха какво ми се е случило и си тръгнаха, като ми казаха, че с нищо не могат да ми помогнат.

– Е, тогава аз ще те отнеса до селото.

– Но ти си сам, пътят е дълъг, а и вече си стар, как ще ме отнесеш? Остави ме. По-добре тук да умра, отколкото някъде да паднеш под тежестта ми.

– Нима си забравил, че има Бог. Не се страхувай, Той няма да ни остави, – каза насърчително дядо Матей.

След това качи раненият на раменете си и тръгна.

В началото на дядо Матей му бе много трудно да пристъпя. Обливаше се в пот, препъваше се, насмалко щеше да падне. Под непосилната тежест, едва крачеше. Не му стигаше въздух, а сърцето му щеше да изскочи от гърдите му.

Изведнъж дядо Матей усети, че товара му олекна. Обърна глава назад и откри, че човека, който носеше на раменете го няма.

Старецът нямаше време да разсъждава върху случилото се, когато дочу глас:

– Ти постоянно се молиш за своите ученици да получат вечен живот, но те правят едно, а ти друго. Ако искаш да бъдат с теб в Небесното Царство, трябва да ги научиш да постъпват като теб спрямо другите.

Събраха се чувствата и започнаха да спорят:

– Кое е най-силното от нас?

– Разбира се, че аз, – чу се гневен глас. – Има ли нещо по-важно от Ненавистта? Предателството и гнева водят началото си от мен….

– Не, аз съм по-силна, – възрази Ревността. – Не можете да спорите с мен за това. Ако човешкото сърце е изпълнено с мен, то е способно на всякаква подлост и низост.

– Ха-ха-ха, – засмя се Самотата. – Мога да накарам хората да се самоубият!

– Силната съм аз, – възмути се Добротата, – защото нося утеха на човеците.

– Твоята радост е заблуда, измама и глупост. Хората се мразят едни други. В този живот всеки мисли само за себе си. Обиждат се, без да им мигне окото.

– Не спорете, няма по-силна от мен, – извика Любовта и се усмихна. – Нима има по-приятно място от сърце, което съм докоснала?

– Не ме разсмивай, – промърмори Изневярата.  – Сега живее друго поколение. Никой не цени любовта, за хората днес тя е отживелица и се е превърнала само в доставяне на удоволствие.

– Живеем във време на лъжи, измами и двуличие, – съгласи се с Изневярата Съмнението.

– И какво излиза, че всички чувства са равни? – смеейки се попита Разочарованието.

Изведнъж скокна Мъдростта:

– Всички грешите! Има чувство, което не познава суетата, предателствата и дребните съмнения. Изпълнено е с любов и доброта. Не се бои от гняв и предателство. То е по-силно от всички, които седят тук. Не се страхува и не признава пречки. Защитава от зло, брани и закриля. Край него всеки се чувства щастлив.

– Не може да бъде, – разкрещяха се всички чувства. – Къде е то? Такова не може да съществува изобщо!

– Докато вие спорите, то не губи безцелно времето си, а се труди. Винаги пази щастието и мира. То е събрало в себе си всички добри чувства. Живее скромно и незабележимо в този свят.

– Но кое е то?

– Майчинството.

Утрото бе хладно, но прозорецът на Борис бе отворен. В стаята имаше разхвърляни тубички с боя, четки различен калибър и няколко недовършени картини, една от които бе още на статива.

Борис придърпа одеялото, зави се и се обърна на другата страна.

Изведнъж телефонът звъня:

– Харесах ваша картина, – каза мъжки глас със силен акцента. – Казва се „Натюрморт с нарове“. И струва три хиляди?

– Не, тридесет.

– Няма значение, за мен парите не са най-важното. Главното е, че харесах картината ви. Ще я поставя в кухнята си. Май трябва и подходяща рамка да ѝ купя?

– Мога да ви дам такава срещу заплащане.

След такова предизвикващо безпокойство начало на разговора Борис очакваше някакъв мръсен номер.

– Гоче, с кого разговаряш? Пак ли някоя от твоите уличници? – Чу се писклив женски глас отдалече, настроен доста недружелюбно.

Борис си представи чернокоса фурия препасана с престилка и тиган в ръката.

– Съжалявам, трябва да отида в другата стая, тук само ми пречат…… Все пак искам да купя вашата картина. Но мога да платя само като ви прехвърля парите на карта, налични нямам. Мога сега да ви ги приведа, а утре ще ми дадете картината.

– По-добре да се срещнем, а пари можете да изтеглите от банкомата, – предложи Борис, като започна да се съмнява, че тук нещо не е наред.

– Не, аз не мога да тегля пари от банкомат. Ако искате ще ви платя три хиляди, но като ви ги прехвърля на картата ви. Кажете ми номера си.

– Нека това обсъдим като се срещнем. Какво ще кажете утре да се видим в центъра?

– Нима наистина не мога да ви прехвърля парите на карта? Вие имате ли такава?

– Не, – каза Борис, а в същото време си помисли: „Имам, но не бих ви я предоставил. Май нещо не е наред при вас!“

– Ааааа, – каза разочаровано мъжът. – Е, добре тогава, утре ще ви позвъня и ще се разберем.

Тайнственият купувач така и не се обади.

Петър Симеонов живееше в един провинциален град. Завърши средното си образование и трябваше да избира между две дейности, които му харесваха да упражнява занапред:

– Какво повече ми се иска да рисувам или да карам влак? – питаше се той.

Дилемата бе разрешена по чуден начин.

Петър се подчини на родителите си и отиде на изпит в ЖП училището, което  се намираше в големия град.

В деня на изпита на големия площад в центъра Петър забеляза на къща със скулптора на фасадата интересен надпис: „Училище по живопис и графика“. Сградата приличаше повече на магазин, а не на място, където се обучаваха бъдещите художници.

Изведнъж надписът се увеличи пред очите му и обхвана цялото здание. Буквите  заблестяха върху матовия черен фон. Петър тръсна глава, видението изчезна и той продължи пътя си.

Този кратък текст не изчезна от съзнанието му, докато стигна мястото, където щеше да полага изпита.

В Петър се зароди желание, да не успее на предстоящата проверка на знанията му. Той вече не се страхуваше от последствията, които можеха да бъдат резултат от провала му.

Преди самия изпит бе проверен слуха и зрението на Петър, чрез включване на различни по височина и тембър звукове, и показване на какъв ли не цвят. Този етап бе преминат успешно.

След това започна и самият писмен изпит, на който трябваше да се разкаже част от историята на България. Петър пишеше и задраскваше. Променяше фрази и  цели изречения. Получи се нещо доста объркано и куриозно.

– Провалих се, – въздъхна уморено Петър.

Но това, като че повдигна духа му, щом си спомни за надписа, който го бе примамил, когато идваше насам.

Измина цяла седмица. И Петър отиде да провери резултатите от изпита си.

Белокос старец му подаде листовете, погледна го със съжаление и му каза:

– Млади момко, ти ще вкараш влака в ямата, както си оплескал и всичките си писания.

На Петър му стана тежко от укора, но вдигна глава и си каза:

– За мен има по-добра перспектива. Чака ме училището по живопис и графика. Този провал не е пагубен за мен.

От този ден за Петър Симеонов живописта стане не обикновенно развлечение, а начало на един успешен творчески път.

Тази зима беше небивала досега. Тя не приличаше на никоя друга до момента. Студът бе сковал всичко. 27 градуса под нулата.

Хората се разтревожиха и завайкаха:

– Дано не се случи най-лошото! Ами ако замръзнат нивите?!

Капчуците закапаха едва през март и потекоха потоци води. Всичко се съживи. Дебелият слой сняг бе запазил посивите и хората си отдъхнаха от наслоилото се напрежение.

В началото на април зимата отново се върна с нова сила. Заваля сняг и радостта помръкна. Неочакваната промяна на времето разтревожи хората отново. Освен снега забушуваха и незапомнени бури.

Но когато снегът се стопи отново, хората станаха свидетели на чудо. Нивите им не бяха толкова много пострадали.

Людете се усмихнаха и си казаха:

– Бог дал, Бог взел. Каквото за другите, това и за нас!

Но де такъв късмет особено за сиромасите?

След студената и продължителна зима настана суша. Нивите не измръзнаха, но не можаха да израснат и да налеят добър клас. Как щеше да се жъне?

Но това не беше края.

Един ден тресна гръм. Голям тежък облак започна да се издига над къра. Над земята притъмня. От запад се появи огромна сиво-черна маса облаци.

Вятърът завъртя в игрив танц прахоляк, тръни и каквото намери. Гръмотевиците затрещяха бързо една след друга като картечница Те разтърсиха земята със страшната си сила. Ослепителни светкавици раздраха небето. Слънцето се уплаши и се скри зад облаците.

Разтърсващ гръм разкъса облаците. Падна мълния. Рукна пороен дъжд.

– Слава Богу, – благославяше дядо Петър, който бе коленичил на прага с високо вдигнати ръце нагоре.

Колко много значеше този дъжд за жадната земя.

Изведнъж се изви силен вятър. Клоните на дърветата започнаха да се превиват до земята. От пръстта започнаха да отскачат големи ледени топчета.

Потекоха мътни води по улиците. Дворовете побеляха от града. След това отново плисна проливен дъжд, който постепенно премина в тиха, напоителна влага. Захладня. Въздухът се освежи.

Листата на растенията бяха разкъсани и разхвърляни по земята като ненужни. Недораслите жита бяха смазани.

Хората се отчаяха. Безизходицата закрещя в сърцата им:

– От къде ще се намери брашно за хляб и храна за добитъка?!