Тя бе малко, бедно, мексиканско момиче. Край него хората носеха дарове, за да ги поднесат на статуята на Исус в местната църква.

– Толкова много искам да Му подаря и аз нещо, – с болка казваше момичето, – а нямам нищо.

Някой я посъветва:

– Набери крайпътни треви и цветя. От тях направи букет и Му го поднеси.

– Той няма ли да приеме това за подигравка? – попита плахо момичето.

– За Христос не е важен дара, а как го поднасяш. Той приема всеки дар, стига да е от сърце.

Момичето се усмихна. Надеждата огря сърцето ѝ.

Събра треви и цветя край пътя. От тях оформи букет. И тръгна към църквата, притиснала до сърцето си скромния букет.

Наоколо хората започнаха да ѝ се подиграват:

– Какво е това? Букет от плевели.

– Тя подиграва ли се с Исус?

Момичето вървеше смело напред, вдигнало глава. Очите му бяха насълзени, но то не искаше да ги забележат.

Когато стигна до олтара, коленичи, поднесе скромния си букет в краката на статуята и тихо каза:

– Исусе, нямам друго какво да ти поднеса, но ти го давам от цялото си сърце.

И стана чудо.

Всички ахнаха.

Плевелите се разтвориха и цъфнаха в прекрасни червени цветя.

Днес това цвете наричат Коледна звезда, а в Мексико и Гватемала цветето на Святата нощ.

Днес Исус ви кани да му подарите сърцето си.

Какво чакате?

Няма по-хубав дар от това за Рождения Му ден.

Дядо Стоян бе наобиколен от внуците си. Днес той бе решил да им разкаже за едно чудно раждане.

Децата се бяха умълчали и с нетърпение очакваха думите на дядо си.

Стареца започна бавно и спокойно:

– Тогавашния римски император бе наредил да се преброи населението му в обширната му империя.

– Защо, дядо? – попита най-малкият от внуците му.

– Може би, за да покаже колко е велик или да направи администрацията си по-ефективна. Това не е от значение, но много хора били задължени да се регистрират в родния си град. Подобни политически решения причиняват големи човешки страдания и болка.

– Страдания и болка? – Мартин недоумяващо сбърчи чело.

– Пътуването в онези дни било трудно и опасно …., – започна да обяснява старецът.

– Възможно е да пътуват от далече, но защо опасно, – прекъсна го нетърпеливата Ели.

Старецът се усмихна, погали по главата припряната си внучка и разясни:

– Заповедта на императора принуждаваше бременната Мария и Йосиф да пътуват до родния си град. Рисковано пътуване за една бъдеща майка. Това не е било разходка или екскурзия, а формалност продиктувана от един самонадеян човек.

Децата притихнаха, а Дядо Стоян възобнови разказа си:

– Витлеем е бил пренаселен, а сега трябвало да приеме много гости. В хана нямало място. Йосиф и Мария нямали близки, при които да отседнат. Ханджията им предложил обора. Раждането на Божия Син станало на това не хигиенично място. Той бил повит и поставен в ясли, споделени от животните.

– О, ужас, – възкликнаха Кирил и Мадлена.

– Още от самото начало Той се сблъска с проблемите в живота на хората, – повдигна вежди старецът. – Но добре, че се роди, за да ни даде надежда.

– Каква надежда? – обади се и мълчаливият Тихомир.

– Всеки от нас за това, което е сбъркал в живота си, трябва да бъде наказан със смърт. Исус пое нашите грехове там на кръста и който повярва в това, получава вечен живот.

Децата се смълчаха и погледнаха с очакване дядо си, за да им каже какво да правят по нататък.

Дядо Стоян се намести добре на стола си и добави:

– Той ви обича и чака да го потърсите.

Никола бе притворил очи. Здраво бе стиснал зъби. Тялото му бе напрегнато.
Той се страхуваше, а гласът му звучеше отчаяно:

– Какво още може да ми донесе утрешния ден.

Имаше чувство, че стои на ръба на дълбока тъмна бездна.

Беше безпомощен и отчаян.

Събитията свързани с хората, които обичаше, бяха извън неговия контрол. С нищо не можеше да им помогне.

Така го завари приятелят му Асен. Той напълно го разбираше, защото бе преминал през всичко това.

Сега знаеше, кой може да помогне на приятелят му.

За това каза:

– Кольо, Божията план за бъдещето може да те изпълни с надежда още сега.

Никола повдигна глава и изгледа приятеля си с помътнели очи.

Асен го потупа по рамото и добави:

– Ти и аз можем да гледаме напред с надежда, защото имаме благословената увереност за Небето, Дома на нашия Отец.

Лека усмивка се разля по лицето на Никола.

Асен го прегърна.

Никола се разплака, а в сърцето му се бе пробудила надеждата за настоящето и бъдещето.

Телата им бяха измършавели. Лицата им побледнели. Изпитваха силна болка в очи, които отдавна не виждаха.

Това бяха отчаяни и безпомощни хора.

Обезобразени и умиращи те лежаха сгърчени или проснати по цялата си дължина.

Жалка картина на изхвърлените от обществото. Никому не нужни.

Край тях имаше водоем пълен с вода.

Всеки от страдащите бе съсредоточил цялото си внимание във водата.

Устните им безмълвно мълвяха:

– Само да видя раздвижването на водата, със всичка сила ще скоча. Дано успея да съм първият в нея.

Ако успееше да го направи щеше да получи обратно крака си, който отдавна не му служеше вече. Щеше да прогледне или да се освободи от парализата на тялото си.

Всеки бе зает със собствената си болка, вкоренена в него поради недъга му.

Нещастниците гледаха в басейна. Погледа им бе вперен във водата. За тях това бе източникът, единствената надежда, за да бъдат освободени.

А Бог беше сред тях и никой не Го забеляза.

Проблема, болката и бедата не винаги се отстраняват чрез избраният „източник на помощ“, защото може някой да ви изпревари, докато стигнете до него.

А Бог е сред вас. Погледнете към Него. Той не ще откаже, да ви помогне!

Никола се чувстваше неразбран, а често и невидим. Той бе от тези хора, които живееха с надежда, че все някой ще забележи усилията им или поне ще ги разберат.

В социалните мрежи Никола виждаше снимки с усмихнати лица, а за себе си казваше огорчен:

– Чувствам се сам. Всички останали се познават и разбират, а аз оставам настрани сякаш съм невидим.

Когато Красимир го чу, веднага реагира:

– Бог, които е създал не само всичко около нас, но и галактиките, знае всеки детайл от живота ти.

– Моите тревоги, скритите ми страхове, всяка неизказана надежда, …..? – Гласът на Никола звучеше отчаяно без капка доверие.

– Той никого не игнорира, – продължи убедено Красимир. – Не е пропуснал нито една твоя сълза. Винаги ще те разбере.

– Искам да бъда щастлив, – с наведена глава сподели Никола.

– Какво определя щастието ти? – свъси вежди Красимир. – Възхищението на останалите към теб? Но то е плитко и нетрайно. А това Бог да те познава е много по-различно.

– Каква е разликата? – повдигна рамене безразлично Никола.

– С Него можеш да бъдеш честен и такъв, какъвто си, – наблегна Красимир. – Радостта ти не зависи от това, с какво ще Го впечатлиш.

Никола го гледаше недоверчиво, а Красимир продължи:

– Той знае всяка твоя нужда, още преди да я изкажеш. Няма да те прекъсне, когато разговаряш с Него. Не е нужно да се бориш за вниманието Му.

– Дори, когато имам тревожни мисли, съмнение и пълно объркване? – попита Никола.

– Той слуша с търпение. Не губи интерес към теб, независимо от обстоятелствата.

Никола само клатеше глава.

– Слушай, Божието внимание не е случайно, – Красимир дръпна Никола за ръката. Той е отворил очи и уши за теб. Ти си в Неговото присъствие.

– Какво от това? – тъжно се усмихна Никола.

Красимир размаха ръце:

– Това означава, че никога не си изолиран, не и в най-трудния ти ден. Когато си разочарован, чувстваш се пренебрегнат и смяташ, че погрешно са те разбрали, Бог те разбира напълно.

Никола бе апатичен и мълчеше.

Красимир го гледаше натъжен:

– Вместо да гониш изява в света, търси интимност с Бога, който те вижда. Не се стреми да бъдеш интересен, ти си ценен. Трябва да си напълно щастлив, защото Творецът на всичко видимо и невидимо те познава и чува, – настойчиво говореше Красимир.

Тежка въздишка се изтръгна от гърдите на Никола, но въпреки всичко големият камък се бе отместил от сърцето му.