Американският журналист Джеф Коруин уловил на реката Маеклонг в Тайланд скат, с тегло около 363 килограма. Размерите на уловеното животно са 4,2 метра дължина; 2,4 метра ширина.
Корвин воден от гид, ловил риба за снимките на шоуто „Тайните на океана с Джеф Коруин,“ което ще бъде пуснато на американския телевизионен канал ABC в края на 2015 г.
Журналистът казал, че обикновено най-голям размер достигат женските скатове, както се е оказало и в този случай.
„Битката с този скат бе истински епос, изминаха няколко часа, преди да успеем с момчетата да го извадим от водата,“ – казал Коруин.
За да извадят животното от водата, е била необходима помощта на седем души.
на 10 март е станало известно, че американският рибар Мат Пембъртън е хванал във Флорида 270 килограмова акула мако.

Стоян беше едва на седем, но много обичаше конете. По цял ден яздеше по хълмовете, а вечер се прибираше уморен и прашен.

Една сутри Стоян видя нещо невероятно. Слънцето едва бе разкъсало мрака и обля със светлина хълмовете. То се издигаше бавно и спокойно, нали му предстоеше цял ден, нямаше за къде да бърза.

Изведнъж слънцето бе закрито от грамаден орел. Птицата се спусна надолу и грабна с огромните си нокти едно агне от стадото. След това размаха криле и полетя към хълмовете.

Стоян стоеше с отворена уста и не можеше да повярва на очите си.

– Какви яки нокти, – плесна с ръце момчето. –  Хвана агнето и го отнесе, все едно изобщо не тежи.

От близкото дърво се чу плясък на крила. Оттам излета много по-малка птица, която се приземи върху гърба на най-големия овен от стадото.

Птицата заби ноктите си в животното и запърха с немощните си криле. Подскачаше и се опитваше да отнесе с малките си нокти огромния овен.

След известно време ноктите ѝ се оплетоха във вълната му и тя се оказа в капан.

Стоян се засмя и каза:

– Глупава птица. Може да си видяла какво направи орелът, но той е як и силен, а ти …..

Слезе от седлото и се втурна към овена. След малко дотича овчарят с изваден нож и освободи птицата от сплъстената вълна на овена. Разтвори крилете ѝ и подряза някои от перата ѝ.

Мъжът подаде птицата на момчето и се захили.

– За теб е, – рече овчарят, – можеш да си я гледаш като домашен любимец.

Стоян погали с ръка сивочерната глава на  птицата. Огледа я внимателно и разбра, че доста се е изплашила.

– Каква е тази птица, – извика Стоян към овчаря, който бе тръгнал  вече със стадото си.

Човекът се обърна и се разсмя:

– Обикновена чавка, която иска да изглежда като орел.

Радко усети как някой  му разтърси рамото. Обърна се. Срещу него стоеше баща му. Радко се надигна от леглото, седна и се усмихна.

Беше сутрин, а отвън пръхтеше ядосан кон.

– Хайде ставай, мързеланко, – каза баща му с много обич. – довели са ми един доста темпераментен приятел за подковаване.

Радко се изправи и се извиси с една глава над баща си. Те живееха сами, само двамата. Бяха много близки. Въпреки, че нямаше жена в дома им, всичко беше подредено и си знаеше мястото.

Радко последва баща си в ковачницата, където един млад жребец подскачаше и се въртеше. Черните му хълбоци блестяха от пот. Тъмния звяр риеше неспокойно с крак и беше настръхнал.

Захари, малко девегодишно момче, правеше жалки опити да удържи юздите му. След сблъсъка с коня от носа му течеше кръв.

Радко хвърли бързо една кърпа на детето и извика:

– Отдръпнете си!

Момчето се оттегли в ъгъла, но остана да види какво ще стане по-нататък.

Радко погледна в очите неспокойният кон. Конят не беше с лош нрав, но изглежда нещо го плашеше. Радко огледа наоколо и разбра, какво е предизвикало страха у четириногия приятел. Животното виждаше ковашкия тезгах и инструментите върху него: чукове, керпедени, ковашки клещи, нож ….

Радко тръгна към коня, като започна да му говори. Хвана голямата му глава с двете си ръце и усети масивния череп под кожата. След това сви длани и ги постави зад очите на животното, така го изолира от всичко наоколо и конят можеше да гледа само напред. След това кротко му каза:

– Успокой се приятел, аз съм с теб.

Конят се успокои, изпръхтя и започна да гризе ухото му.

Баща му се зае веднага с подковаването на животното. Сега работата спореше и баща му взе да си тананика. Радко не усети кога баща му свърши, но видя засмените очи на Захари и разбра, че операцията е приключила успешно.

Потупа коня и се усмихна на баща си. Двамата бяха свършили добра работа.

Повървяха около десетина минути. Минаха покрай шадравана, заобиколиха стадиона и оставиха зад гърба си новия паркинг. Двамата мълчаха и вървяха, докато парка се стопи и излязоха на хълма.

– Ще ти разкажа една история, – каза Марк и погледна младия мъж, който вървеше до него. – Нали питаше защо са ми такива ръцете.

Ръцете му бяха изкривени, а на много от тях нямаше нокти, бяха изтръгнати.

– Е щом си решил, – повдигна рамене Владо.

– Бях обикновено момче, по нищо не се различавах от другите. Страшна война беше. Бяха ни оставили да вардим един навес. Хванаха ни, но повечето от нас бяха избити. Малкото, които бяхме останали, ни навързаха и ни подкараха покрай една река. След два ден ритници,удари с приклади, глад и студ пристигнахме в пленически лагер. Капитанът, който го ръководеше, си мислеше, че знам повече, отколкото всъщност знаех.

Ръцете на Марк потрепераха.

– Или си беше просто гадняр, – продължи Марк. – Обработваха ме добре няколко седмици, за това ръцете ми са такива, а после ме хвърлиха в една дупка цели пет години. Едва не умрях там, – гласът му заглъхна.

В мислите си беше някъде далече от тук, миналото и спомените не му даваха мира.

– Пет години затвор в една дупка, – прошепна Владо уплашено, той не можеше да си представи такова нещо.

Когато Марк отново заговори, в гласа му имаше горчивина:

– Не затвор, а клетка с пръстен под, два и половина метра широка. Пускаха ме да излизам само два пъти в месеца. През останалото време спях и крачех. Сънят трудно идваше, за това повечето от времето крачех. Четири крачки напред и обратно.

Погледна Владо изкашля се и продължи:

– Сега не понасям затворени пространства, за това се разхождам. Когато се озова между стени, веднага излизам, тъй като преди не можех да го правя.

И той размаха осакатените си ръце към дърветата, небето и всичко наоколо.

– Защо ми разказваш всичко това?

– Разбрах, че имаш неприятности, а знам, че си невинен, ще е жалко да гниеш в някоя дупка, заради някой друг. Разбираш ли, този простор ще ти липсва.

Владо кимна. Той съвсем не искаше да загуби свободата си, особено сега, когато нищо не беше направил, независимо от обвиненията. Владо беше младо момче, а пред него беше животът.

Тази изложба бе неочаквано събитие в града. Хората прекрачили прага ѝ излизаха зашеметени, но това не пречеше на множество любопитни да се тълпят на касата за билети.

Днес нямаха никакви ангажименти и Ангел покани Катя да отидат на тази нова чудесия за града им, за която се разказваха невероятни неща. Той просто ѝ каза:

– Не вярвам на всичките тези приказки, какво ли не съчиняват и измислят хората.

– Особено ако не разбират нещо, всичко им се струва чудато и невъзможно, – засмя се Катя.

Решиха и отидоха. Купиха си билети и влязоха.

Катя се загледа в един от експонатите и замръзна от ужас. Тя се смая от чудовищната трансформация, която бяха претърпели автоматите.

– Когато бях малка, баща ми ме заведе да ви Писарят, – каза Катя като се посъвзе малко.

– А оня, – почеса се по главата Ангел, – създаден от прочутия  швейцарски часовникар Жаке Дро.

– Да, същият, – потвърди Катя. – Той е конструирал механизирани кукли, за да подпомогне продажбата си на часовници.

– Знаеш ли, че някои разглеждат тези устройатва, като най-стари образци на компютри? – каза Ангел. – Писарът е най-сложният автомат, завършен през 1772 и се е състоял от 6 хиляди части.

– Още си спомням онова елегантно облечено дете, – почти притвори очи Катя, – което имаше големи бузи и печално лице. Седеше на един чин. Топеше перото си в мастилница и го плъзгаше по лист хартия,

– И аз съм го виждал, – каза Ангел,- Момчето изписваше всяка буква спокойно. Спираше да пише и се вглеждаше в пространството, сякаш очакваше нов прилив на вдъхновение.

– Знаеш ли, – започна малко плахо Катя, – унесеният му поглед силно ме изплаши?! Тогава си помислих: „Какви ли чудовищни мисли би могло да има това странно същество?“

– Но това е била само една кукла, – възрази Ангел.

– Не можех да се отърся от тревожното усещане, – потрепера Катя, – дори когато баща ми, ме заведе зад механизма и ми показа мрежата от мотовилки и колелца. Там имаше и ръчки, които при въртенето си предизвикваха тази пародия на живот.

– Е, сега поне можеш да видиш, как в хода на времето онова безобидно дете се е превърнало в изполинска фигура, – засмя се Ангел.

Катя разглеждаше внимателно фигирата, като се мъчеше да се пребори със страха си.

– Виж, – каза Ангел, – за разлика от Пиер Жаке Дро, този изобретател явно не е имал за цел да възпроизведе формите на човешко същество, задоволил се е само с наподобяване на двунога фигура.

Експонатът беше съставен от свързани железни пластинки. За глава му служеше тежък цилиндеичен къс, подобен на камбана. В него бяха пробити два квадратни отвора за очи и един по-тънък, приличащ на отвор за пощенска кутия, навярно сложен за уста.

Фигурите се задвижваха от обслужващият персонал, ако някой поискаше това. За Катя това бяха гора от чудовища, напуснали света на приказките. Тя дръпна Ангел за ръка и двамата излязоха на чист въздух.

Слънцето грееше приветливо и се мъчеше да разсее тягостното впечатление, което автоматите бяха оставили у Катя и Ангел.

– Технология без красота, – каза мрачно Катя.

– Е, все пак те не са художници и скулптури, – опита се да я успокои Ангел. – Те са изобретатели. Но и в изкуството имата такива чудати и неприемливи форми, нали?

Катя се засмя накак вяло, тя бе романтично момиче и почитател на красотата.