Ники е само на 2 години. Той все събира нещо по пода и го „опитва“.

Майка му забеляза, че Ники се разхожда из стаята и нещо премята в устата си. Приличаше ѝ на голямо копче. Тя се уплаши да не го глътне и да се задави с него.

Хвана детето и му извика:

– Ники, плюй.

И малкото момче каза:

– Пфу…..

На пода падна голямо мънисто, страно такова.

Майката посегна да го вземе, но то се изправи на крака и избяга…..

Оказа се голям паяк кръстоносец….

Навярно паекът се е уплашил много, но майката още повече.

Нощта крачеше с бавни крачки, а мантията ѝ се разтилаше над всичко живо. Ставри гледаше притеснено Добромир.

– Вземи се в ръце, Добромире! – гласът на Ставри звучеше наставнически.

– Лесно ти е да го кажеш, – изпъшка Добромир. – Но при моето нещастие …..

– Нещастие ли? А какво значи да бъдеш щастлив? – подскочи Ставри, а после продължи по-спокойно. – Виждал съм бедни хора, но силни по дух. Нямат нищо, но са доволни. Щастието не е благоденствие, много пари и слава. То е доброта, любов, трудолюбие, телесно и душевно здраве. Твоята грешка може да стане съдбоносна, ако продължаваш да стоиш и чакаш. Бог ще ти прости, ако си усърден в любовта към другите.

– Тогава какво е нещастието според тебе? – с полуусмивка попита Добромир.

– Нещастието, – започна Ставри, – е преди всичко да обичаш  само себе си, да празнословиш, да злословиш, да завиждаш, да бъдеш насилник. Чуждия хляб също е нещастие.

– И какво да правя според теб? – безпомощно вдигна рамене Добромир.

– В момента се чувстваш безсилен да се справиш с нещата, а това не е нещастие. Сега е удобния момент да се бориш и да запазиш достойството си.

Очите на Добромир се насълзиха.

– В света няма ред, – каза Добромир. – Няма какво да обедини нещата. Ти говориш за щастие и нещастие, а какво е добро и какво зло? Защо една баба се мъчи на 70-80 години, а дете умира, без да е познало живота?

– Това само Бог знае, – кротко каза Ставри.

– Не, тук нещо не е наред, – изрази бурно несъгласието Добромир. – Всичко е смесено, а ние търсим равновесие, единство на душите, като в песен. Но всичко е ад. Защо ни е толкова трудно да го признаем?

– Добромире, плашиш ме! Любовта не е ад. – извика Ставри.

– А какво е тогава?

– Необикновено щастие!

Когатото видя присмехулния поглед на Добромир, Ставри добави:

– Говоря за любовта към жената, майката, Бога, ….

– И добротата ли? Несъпротивлението на злото?

– Това, което за мен е добро, – започна да обяснява Ставри, – за теб може да се окаже зло. Например, ти обичаш да пиеш вино и това ти доставя удоволствие, но на мен от виното ми става зле. В света, човеците гледат различно на злото и доброто.

– Е, какво излиза, че няма една истина? Истина, която е валидна за всички?

– Истината е една, тя идва от Бога, – каза Ставри. – Добре ще направиш, ако се молиш по-често, по-усърдно и с чисто сърце. Евангелието на любовта, което Христос възвести, ще победи. В това не бива да се съмняваш.

Най-обикновенно семейство състоящо се от баща, майка и две дъщери.
Но тази сутрин се случи нещо много интересно.
Четиримата се събраха в кухнята и не можеха да решат, кой да иде да разходи кучето.
Тогава бащата предложи да играят на следната игра:
– Който пръв проговори, той ще изведе кучето.
След като играта започна Мимето, по-малката от дъщерите, започна да се облича. Надена нашийника на врата на кучето и се отправи към вратата.
Когато вече отваряше входната врата, всички останали се бяха събрали в антрето и хорово извикаха:
– Браво, Мими!
А тя се обърна и радосно взе да се съблича, като каза самодоволно на останалите:
– Хванахте се! Вървете сега да разхождате кучето!

Докато си проправяше път из криволичещите улички баба Кристина, жена която уважаваха много в селото, стигна до двама мъже, които се биеха. Те яростно псуваха и се удряха жестоко. Две жени, навярно съпругите им, бълваха обиди и ругатни, а малка тълпа от хора се бе събрала да ги позяпа.

Вратата на най-близката къща беше разбита. На земята имаше кафез с три живи пилета.

Кристина застана между мъжете и извика:

– Спрете веднага, заповядвам ви в името Господне.

Не беше нужно много да ги убеждава, вероятно бяха изчерпали гнева си, след първите няколко удара и може би бяха доволни, че някой ги спря. Двамата веднага отстъпиха назад и отпуснаха ръце.

– Какво става тук? – попота Кристина.

Двамата мъже и жените им започнаха вкупом да говорят.

– Един по един! – извика Кристина.

Тя посочи по-едрия от двамата мъже, който имаше синя подутина около окото си.

– Ти си Димитър на Нено сина, нали? Обясни какво става!

– Залових Тони да краде пилетата на Никола. Ето виж, как е разбил вратата му.

Тони бе дребен мъж, който се бе наострил като петел предизвикан на бой. Димитър му бе разкървавил устата, но това не попречи на Тони да се разкрещи:

– Никола ми дължи пари. Тези пилета ми се полагат.

– Никола наскоро умря, от тогава аз храня тези пилета, – възрази Димитър.- Аз съм се грижил за тях, значи са мои.

– Така, – замисли се за малко Кристина, – и двамата имате право над тези пилета, единият за дълга, а другитя, че се е грижил за тях.

И двамата останаха смутени и объркани, когато чуха, че и двамата имат право над пилетата.

– Тони, извади едно от пилетата в кафеза, – нареди Кристина.

– Да, но …. – обади сеДимитър.

– Не бързай да спориш, – каза Кристина, – знаеш, че до се га не съм постъпвала нечестно?!

– Е, да така е…, – смънка Димитър.

Тони извади едно от пилетата, което недоволно пърхаше с криле.

– Дай го на жената на Димитър, – каза Кристина.

– Какво? – не повярва на ушите си Тони.

– Няма да те измамя или ощетя, Тони, повярвай ми, – спокойно коментира Кристина.

И той неохотно подаде пилето на намусената жена на Димитър, която го взе с готовност.

– Благодари на Тони, – обърна се Кристина към жената.

Съпругата на Димитър бе ядосана, но се подчини:

– Благодаря ти , Тони.

– Сега, Димитре, дай едно пиле на жената на Тони, – нареди Кристина.

Димитър с глуповата усмивка подаде пилето на жената на Тони, която веднага каза:

– Благодаря ти, Димитре.

И четиримата почнаха да осъзнават каква глупост са направили.

– Ами третото пиле? – попита Димитър.

Кристина огледа тълпата и видя едно 11-12 годишно момче.

– Как се казваш? – попита го Кристина.

– Драго, бабо Кристина, – каза момчето.

– Занеси това пиле в църквата и го дай на отец Никодим. Кажи му, че Димитър и Тони ще дойдат след малко да поискат прошка за алчността си.

Драго взе пилето и тръгна към църквата, а тълпата се разпръсна.

Даниела позвъни, а после поздрави Елена, която се показа на вратата. Елена докосна с пръст устните си и се измъкна навън, като тихичко затвори вратата зад гърба си. Покани с жест гостенката към другия край на верандата. Щом седнаха, прошепна:

– И двете спят на дивана. Изтощени са.

– Ти сигурно си капнала от умора, – тихо каза Даниела. – Донесох ти малко храна. Мога ли да направя нещо друго за теб или децата?

Елена се усмихна тъжно.

– Благодаря все пак, че дойде, – усмивката ѝ помръкна. – Решихме с хората тук, че момичетата са прекалено малки, за да присъстват на погребението на родителите си. Ще ги взема, да живеят при мен. Трябва да събера багажа им, а времето ми е малко.

Елена изглеждаше объркана:

– Трудно мо е да определя какво да вземе и какво да оставя? Жилището ми е малко, не мога да взема всичко. Опитвам се да разбера какво би имало някаква стойност за момичетата, когато пораснат.

Очите  на Елена се изпълниха със сълзи. Очевидно не можеше да говори повече и се загледа в далечината.

Дочу се някакъв шум откъм вратата. Едно от децата се измъкна тихо навън. Тъмната му коса бе рошава, по рокличката имаше петна от кетчуп, а крачета бяха боси. Момиченцето пъхна палеца в устата си, сгуши се в крака на Даниела и облегна глава на бедрото ѝ.

Даниела го вдигна на ръце и го прегърна. Детето мигновено заспа на рамото ѝ.

– Съжалявам, – прошепна Елена, – оставих ги малко да поспят, но изглежда Маги  се е събудила от гласовете ни.

На Даниела ѝ харесваше да усеща допирът на малкото телце до себе си.

– Не се притеснявай. Бива ме в това.

– Само на три годинки е. Дори не знае какво е станало. Нито пък сестричката ѝ. Не знам как да им кажа.

– Ще се справиш, – опита се да я успокои Даниела.

– Дали няма им навредя ако им кажа направо истината? Лошото е, че няма кой да се погрижи за тях. Аз съм единствената роднина на майка им. Родителите на баща им са много възрастни, а двамата му братя имат по четири деца. Не бих искала момичетата да са с тях. Виж, как внезапно се преобръща целия ти живот, – въздъхна Елена. – Нищо не подозирах, когато телефонът ми звънна вчера по обяд.

Даниела постоя още малко, побъбра си с Елена, опита се да я разсее от мъката и предстоящите грижи. Най-лошото бе, че децата бяха останали без родители. Внезапна катастрофа бе отнела живота им. Сега можеха и да не разбират какво се е случило, но когато пораснат ……