Станимира се ожени за фермер и се научи да консервира плодовете от богатата им реколта. Тя можеше да прави всякакви консерви от царевица, боб, домати и много други.

Всичко това изисква много обучение и  много работа, но Станимира не се отказа. Трудът даваше  резултати и през зимата тя се наслаждаваше на многото консерви.

Така и ние трябва да съхраняваме Божието Слово в сърцата си, за да черпим насърчение по време на беда.

Когато сме спокойни и нямаме проблеми, Божите думи могат да ни събудят от духовна леност, както киселите и лютиви консерви събуждат нашите сетива.

Обещанията за Божията грижа и любов по всяко време в живота ни е като сладко от уханни плодове.

Запомнянето на стихове бе трудно за Станимира, но тя не се отказваше, защото това променяше сърцето ѝ, като го превръща в хранилище на Божието Слово, от което можеше да черпи мъдрост и любов.

Станчо след 11 години брак, абсолютно спокойно заявил на жена си:

– Подавам молба за развод и си тръгвам.

Надя изтръпна, но първата ѝ мисъл бе за децата. Синът ѝ Павел бе на пет години, а дъщеря ѝ Ана на четири.

„Ще мога ли сама да ги възпитам и да им дам усещане за семейство? – мислеше си Надя. – Като самотна майка, ще предам ли на децата си тези ценности, които ще са им необходими в живота?“

Всичкото, което тя разбираше в момента бе, че тя няма друг избор.

Почивните дни тя прекарваше с децата си. През седмицата Надя намираше време да се занимава с тях. Тримата често обсъждаха заедно въпроса: Защо  е необходимо да постъпваме правилно?

Това изискваше много време и енергия от Надя, а тя ги нямаше. Процесът на обучение не беше много лек.

Така минаха две години. На празника на майката Надя с децата си отиде на църква. Когато влязоха, на младата майка ѝ направиха впечатление красивите цветя в саксии, поставени от двете страни на олтара.

По време на службата свещеникът каза:

– Да бъдеш майка е най-трудната работа в живота. Всички майки заслужават признание и награда. Нека всяко дете дойде до олтара, да вземе едно цвете и да го даде на майка си в знак на благодарност и любов.

Децата на Надя се хванаха за ръце и тръгнаха към олтара заедно с другите момичета и момчета. С децата си Надя бе преживяла много тежко време. Тя се нуждаеше много от тяхната подкрепа.
Павел и Ана дълго избираха, те не можеха да определят какво да подарят на майка си. Това ги затрудняваше сериозно.

Изведнъж се раздаде радостен вик и децата с усмивка и гордост тръгнаха към Надя и ѝ подариха растението, което бяха избрали за подарък. С него те изразиха признателността си към майка си.

Надя изненадано и с неразбиране гледаше счупеният, смачкан и болен цвят, който ѝ подаде сияещият ѝ син. Тя се почувства унижена, но прие подаръка.

Децата съзнателно бяха избрали най-малкото и болно цвете. В действителност, то бе една изсъхнала пръчка без цвят.

„След като бяха избрали именно този цвят, – каза си Надя, – трябва да намеря сили да им се усмихна“.

След като излязоха от църквата, Надя попита децата:

– Какво ви накара да направите такъв странен изборѝ? Защо ми подарихте болно и изсъхнало растение?

Тогава синът ѝ с невероятна гордост каза:

– Защото на него му трябва ти, мамо. Нужна му е твоята грижа.

Сълзи нахлуха в Надените очи. Тя прегърна децата си. Те бяха направили най-скъпия подарък в деня на майката. Тя дори не бе мечтала за токова нещо.

“ Моята тежка и всеотдайна работа не е отишла напразно, – каза си Надя. – Сега не се съмнявам, че от децата ми ще израснат достойни хора“.

Мама …. Колко много се съдържа в тази дума! Нежната, безкористна майчина любов едва ли може да се сравни с нещо.

Молитвата на мама ни придружава навсякъде, тя привлича множество ангели на Бога за нашата защита.

Уверена съм, че милостивият Господ по особен начин реагира на въздишките на майките. Той внимателно събира в особен съд техните ходатайствени сълзи, проливани по цели нощи за отстъпилите си деца.

Всяка сълза е като скъпоценен тамян, благоухание приятно за Господа.

Любовта на майката никога няма да изчезне, защото нейния източник е Бог.

Всичко ставащо в живота с нас, странно делим наполовина. Ако е радост – с приятели празнуваме, а при беда – при мама отиваме.

Заети с работа, ден след ден в поток от суета, ние почти не мислим за нея. Рядко цветя ѝ подаряваме, но своите болки ѝ носим и обидите с нея споделяме.

Бръчките на лицето ѝ сами рисуваме, като забравяме прошка да ѝ поискаме. Толкова рядко майка си прегръщаме, отучихме се да я целуваме.

Понякога забравяме да ѝ се обадим, рядко сядаме да ѝ пишем, a мама все пак ни обича и каквото и да стане, не би ни предала .

Всичко ще прости, обидите забравя, ръце, душа, сърце – всичко ни отдава. Ето, мамо, пак си тръгвам, далеч от твоята любовта… Моля те, прости за всичко и умолявам те живей спокойно!

Ракът като болест, обезсърчение, мъка и болка споходи семейство Петрови. Нина, най-малкият член в дома им губеше последната битка с тази коварна болест.

Баща ѝ и майка ѝ постоянно бдяха над нейното легло. В молитвите им се усещаше тъгата, която чувстваха поради наближаващата раздяла.

Един ден, гледайки угрижените лица на родителите си, Нина помоли майка си:

– Мамо, кажи ми една радостна молитва.

Майка ѝ я разбра веднага.

„Дъщеря ми не иска да чува молитва за болест и болка водещи до депресия, – помисли си майката. – Тя иска да чуе молитва на благодарност към Бога за семейната любов помежду ни, за това, че през всичките тези години сме били заедно и за вярата, която ще ни събере отново в небето“.

Молбата на Нина завинаги промени молитвите в този дом. От тогава те станаха по-позитивни.

– Боже, ние знаем, че ни обичаш, – мълвеше майката на Нина. – Исус умря за нашите грехове и ни е приготвил вечен дом в небето. Имаме ли по-голяма причина за радост? Тъгата е неизменна част от живота ни, но аз съм Ти благодарна, Боже, за това, че чрез дъщеря ми, ми напомни нещо много важно – призива да се радваме. Ако погледна внимателно, той изпълва цялата Библия. Сега вече съм напълно сигурна, че ти се радваш на молитви изпълнени с радост и благодарност“.

Бащата на Нина гледаше с болка дъщеря си и тихо шепнеше:

– Господи славя Те за Твоята милост. Помогни ми да разбера, че Ти Си Изворът на радост в нашия живот.

Това не бяха вече онези опечалени родители, които живееха с мисълта, че губят нещо много скъпо в живота си. Техните лица грееха и сияеха вследствие на една радостна молитва, която изтласкваше скръбта и даваше нова надежда.