Полицаят Иван Кирилов се насочи към дома си, той си мислеше за предстоящата си работа, която заемаше цялото му ежедневие.

Тогава забеляза една напълно обичайна картина и се усмихна. Кучето на съседа, ровеше в една торба от боклука.

– Намерил е нещо за ядене, – каза си Иван.

Когато Кирилов отново мина оттам, кучето седеше на същото място. Само че този път в устата му имаше нещо.

– Какво ли е намерило? Държи го в устата си като нещо много скъпоценно, – изуми се полицаят.

Иван приближи кучето. Първоначално той си помисли: „Навярно е намерило мъртво котенце“. Но находката се оказа много изненадваща.

Всъщност кучето бе спасило малко кученце, което вероятно са хвърлили в боклука, за да умре, но то беше още живо.

Когато Кирилов протегна ръка и взе кученцето, голямото куче взе да скимти. Намеренията на полицая съвсем не бяха лоши, но големият пес изобщо не разбираше това.

Кирилов веднага се свърза със местния спасител на животни Марко. Спасеното кученце все още се нуждаеше от помощ. Спасителката му не можеше да го накърми, а то бе гладно.

Марко бързо намери приемна майка. Така кутрето бе нахранено и стоплено.

Едно куче намери малко кученце в боклука, а друго му стана майка, не е ли прекрасно това?!

Човекът, които е постъпил така жестоко с малкото кученце, едва ли ще бъде изправен пред съда, но има и такива, чиято любов е спасила живота му.

Милена бе работила в една фирма дълги години. Там имаше успех и много я харесваха. Работата ѝ се ценеше.

Веднъж нейното място бе заето от племенницата на някакъв нов член на управителния борд. Това я огорчи, но тя реши с нищо да не го показва. Несправедливо постъпваха спрямо нея, но тя не искаше да отвръща със същото.

На Милена нищо друго не ѝ оставаше, освен да си прибере нещата и да си тръгне.

Преди окончателно да потегли към дома, тя почисти компютъра, на който толкова време бе работила. разтреби кабинета. Подреди лавиците и дори остави моливите идеално подострени.

Написа упътвания с някои ценни съвети, на тази която ще я замести.

А на останалите каза:

– Благодаря ви за помощта и съдействието, което ми оказвахте в съвместната ни работа.

– Защо направи всичко това за тях, след като те гонят без причина? – попита я  една нейна колежка. – Нима смяташ, че някой ще ти благодари за това или ще е потупа по рамото? Това са безскрупулни хора, които са готови да те смачкат, щом могат да завържат по-добра сделка.

– Искам името ми да се свързва с добри неща, – засмя се Милена. – Намирам за уместно да отдам любовта, която дълго време чувствах на това място.

Колко е трудно, но същевременно и хубаво в моменти на връждебност, да показваме любов и милост към всички хора.

Когато човек реши да прости, вместо да отговори с гняв, Бог му дарява мир.

Петър работеше в градината. В нея той отглеждаше предимно цветя. Е, бодваше по малко чушки, домати , лук, репички, …, но основно място в градината и около алеята пред къщата заемаха цветята.

Забеляза, че една зимна роза започва да цъфти. Това го изпълни с радост, но и с тъга.

– Студът така или иначе ще я убие, – каза си Петър, – по-добре да я подрежа и да я прибера в къщи.

След няколко дена розата разцъфна и изпълни стаята със своя чуден аромат.

Тази миризма на цветето върна Петър в детството. Тогава често ходеше при баба си на село.

– Нейната къща беше пълна с рози, – въздъхна Петър. –  Дядо си почиваше на люлеещия се стол, а на двора тичаше техният любим лабрадор. Баба най-много грижи полагаше за цветята, особено за розите.

Тази любов към цветята, Петър бе наследил от баба си.

Когато и да се върнеше назад в годините, от всички спомени, най-ярък бе този за розите.

Изведнъж Петър се размисли за духовния си живот.

– За какво съм създаден? – попита Петър. – Да разнасям ароматът от познаването на Бога навсякъде. Но това става, когато следваме примера на Христос в любов и грижа за другите.

Както ароматът на розите предизвика спомени, така и нашият живот трябва да напомня на хората за Божията любов и грижа.

– Нека животът ни бъде благоухание за тези, които имат нужда да научат, колко много ни обичаш, Господи, – каза Петър, като високо вдигна ръце си нагоре.

Дизайнерските породи кучета стават все по-популярни за любителите на животните. Те са готови да заплатят не малко пари за фаворитите си с надежда, че то няма да бъде такова, каквито са всички останали.

Целта на създаване на дизайнерските породи е да отстрани дефектите и да се комбинират предимствата на различни кучета.

Как да се разграничат дизайнерските кучета от обичайния плод на любовта между кучета от различни породи?

Много просто. Новите породи са създадени не случайно, а умишлено, с много цели и специфични задачи.

Ето ви и един типичен представител от тях: Кокапу – cockapoo, кокер шпаньол и пудел.

Първата в света дизайнерска порода станали лабрадуделите.

Те били пуснати в Австралия през 1988 г.

Развъждащият кучета Уоли Кочран получил поръчка за куче, което да бъде помощник на сляпа жена от Хавай. Животното било нужно и да провокира пристъпите на мъжът ѝ, който бил алергичен.

Тогава Кочран решил да кръстоса един от своите лабрадори-ретривъри с обикновен пудел.

Чистокръвният лабрадор нямало добре да се отрази на алергетика. Шест пудела били хипоалергични, но тази порода не може да се обучава за водач на сляпа жена.

Така се появил лабрадудел, събирайки най-добрите качества на родителите си: дружелюбност, ум и преданост от лабрадора с космена покривка на пудел.

Една група младежи отидоха до близката река късно вечерта. Качиха се в лодка и започнаха да гребат в тъмнината.

Когато наближиха брега забелязаха множество светулки в храстите. Те се преместваха от едно място на друго. Гледката бе изумителна.

Светулките осветяваха целият им път, като проблясваха за секунда и изгасваха.

Като светулките и ние сме призовани да светим в този свят и в живота на другите. Когато срещнем депресирани хора или такива, които са загубили всякаква надежда, можем да споделим с тях Христовата светлина.

Господи, изпълвай ни с Твоята любов, за да осветяваме пътя на тези, които са в тъмнина.