Ученото си е учено и под камък да го поставиш и там ще се изяви.

Един бе Павел Йорданов в селото. Като малък го знаеха като любознателно и предприемчиво момче. В училище не се задоволяваше само с писаното в учебниците, а търсеше повече информация за нещата, събитията и хората.

Когато порасна отиде във Франция и завърши там френски колеж.

Въпреки, че живееше в големия град, често посещаваше родителите си и се грижеше за тях. За него не бяха чужди мотиката, косата и брадвата. Лятно време помагаше на комшии и познати.

Един ден завари баща си на легло. Дядо Йордан, въпреки че бе настинал, няколко пъти след това бе излизал със овцете.

Жена му баба Мара все му казваше:

– Настинал си, не излизай!

– А животните? – питаше старецът. – Времето е хубаво, тревата още я бива, защо да ги затварям? Само заради някаква си настинка.

Павел като пипна нагорещеното чело на баща си и видя зачервените му от високата температура очи, много се разтревожи за него.

– Татко, ти полежи и бързо оздравявай, пък аз ще изкарам овцете.

– Да ги заведеш на Димовия рът, там има хубава паша.

– Добре, – бързо се съгласи синът, – но ти ще лежиш тук и никъде няма да ходиш, докато оздравееш.

Старецът тежко въздъхна, но се съгласи.

И Павел поведе овцете из хълмистата местност. Спомни си детството, когато тичаше бос тук на воля. Не веднъж бе седял на сянка и слушал в захлас птичата песен .

По шосето се зададе автомобил с чужда регистрация. Колата спря. О нея излезе добре облечена жена, помаха с ръка на Павел и той приближи.

Дамата го поздрави на френски. Павел ѝ отговори също на френски. Жената се изненада, но попита:

– Това ли е пътят за столицата?

Павел ѝ обясни на френски, че след завоя, трябва да се отклонят надясно и да вървят все  направо.

Французойката остана изненадана от отговора на Павел и каза на мъжа в колата:

– Не знаех, че българските овчари са толкова образовани!

От къде да знае горката, че с нея не говори какъв да е овчар, а възпитаник на френски колеж?!

Франк Морис, Кларънс и Джон Енглин са единствените затворници, които са успели да избягат от Алкатраз.

На 11 юни 1962 г., Франк Морис и братята Джон и Кларънс Енглин успешно провели един от най-сложните планове за бягство, който някога е бил разработван.

Тези мъже изкачили вентилационната шахта и през един от комините се изкачили на покрива. Тогава триото се спуснало по покрива и отплувало от острова на гумени салове.

На другата сутрин полицаите търсели бегълците в Алкатраз, но без успех.

Директорът на затвора обяснил, че затворниците са били изпуснати поради факта, че са поставили фалшиви глави, направени от смес,  съдържаща сапун, тоалетна хартия и истинска коса, на леглата си.

С това избягалите поставили пазачите си в глупаво положение.

Марин имаше напрегнат ден и беше много изморен. Този път не погледна към хладилника. Премина през хола без да обърне внимание на телевизора и се строполи на кревата в спалнята. Жена му го бе изпреварила. Изглежда и нейният ден не бе минал леко.

Лошото е, че когато човек е преуморен или е бил натоварен прекалено много психически, иска да заспи, но не може. Марин дълго се въртя в кревата и със завист слушаше спокойното дишане на жена си, която кой знай кой сън вече сънуваше.

Изведнъж се чуха силни удари по тавана им. Галя се събуди и попита сънено мъжа си:

– Какво става? Да няма земетресение или някой ураган ни е връхлетял?

Двамата седнаха на леглото и се заслушаха в необичайния звук. Имаха чувството, че някой иска да пробие тавана.

– Какво е пощръкляла баба Ирина посред нощ? – попита изнервено Галя.

– Тя е възрастна жена, не мога да се карам с нея, – каза примирено Марин.

– Така ли ще седим цяла нощ, – възмути се Галя, – утре сме на работа.

Марин ококори очи и се заслуша внимателно. Той дръпна жена си за ръката.

– Галя, чуй добре този звук…..това е морзова азбука…

– И предава сигнал за помощ SOS, – каза Галя наострила уши. – Навярно баба Ирина е зле.

Марин скочи от леглото и звънна на Бърза помощ, след което двамата се понесоха към горния етаж.

Разбиха вратата и намериха старата жена на пода. Внимателно я вдигнаха на леглото и зачакаха Бърза помощ.

– Знаех си аз, – едвам се усмихна баба Ирина, – нали Марин е бил моряк, не може да не разпознае сигнала.

Оказа се, че през нощта ѝ станало лошо, но тя не могла да стане от леглото. Едва се добрала до бастуна си и започнала да предава сигнала за бедствие.

– А ти от къде го знаеш? – попита Марин.

– Някога бях радистка, – каза баба Ирина.

Скоро дойде лекар с екип от Бърза помощ.

– Хубаво сте направили, че се обадихте, – каза лекарят, – още десетина минути и тази жена вече нямаше да я има.

Когато чуха историята за страшния зов за помощ предаван по морзовата забуха, всички от екипа много се смяха. Лошото бе отминало.

Баба Ирина спасиха, но всяка вечер, когато Марин си лягаше, все се ослушваше за странни звуци в „ефира“.

Наско и Михаела се занимаваха предимно с добитък. Отглеждаха животни и ги продаваха на пазара. С тях живееха възрастните родители на Наско и единствената им дъщеря Ралица.

Те бяха трудолюбиви хора. Грижеха се усърдно за животните, за това техните питомци привличаха погледите на купувачите на пазара. Бяха честни и самоотвержни люде.

Но веднъж им се случи беда. Ралица, единственото им дете вдигна температура. Легна на легло. Треска я залюля и тя от време на време губеше съзнание.

Михаела бе много разтревожена за дъщеря си:

– Трябва да я заведем на лекар. Виж, – казваше тя на мъжа си, – детето цялото изгаря.

– Не можем да си го позволим, – каза Наско, – скоро ще има пазар.

– Ако ни сложат някоя карантина, няма да можем да продаваме животни, – подкрепи го баща му.

– Но детето е зле, – обади се свекървата.

– Колко пъти и ти и аз сме настивали и пак сме ставали, – каза свекърът, – ще се оправи.

– Ами ако не се оправи? – извика Михаела.

– Добре де, – неохотно се съгласи свекърът, – след пазара ако не е добре ще я заведем на лекар, но няма да позволя някакви болежки да попречат на търговията ми.

До пазара оставаха още четири дни. Положението на Ралица не се подобряваше. Тя престана да се храни и от ден на ден се топеше пред очите на родителите си, баба си и дядо си.

Вечерта преди пазара, Ралица загуби съзнание и не дойде вече на себе си.

– Няма ли да я заведем на лекар? – попита измъчено Михаела.

– Състоянието ѝ наистина се е влошили, – разтревожи се сериозно Наско.

– Ще ѝ мине, – опита се да го успокои баща му.

– Но тя е така вече втори ден, – каза Михаела.

Наско грабна дъщеря си на ръце и без да слуша повече увещанията на баща си, изтича при лекарят.

– Защо си я държал до сега? Съсипал си детето, – скара му се лекарят.  – Нищо не мога да направя. Късно е вече.

Тези думи смразиха сърцата на двамата родители.

Ралица лежеше безмълвно в ръцете на майка си, докато нацяло притихна.

Съзерцателен вик, разтърси нощта. Безпомощната майка ридаеше над изстиналото тяло на дъщеря си.

Има мъчителни моменти в живота на всеки индивид.  Но понякога на човек му става толкова тежко, че той не може да устои на предизвикателствата и се срива.

Трейси бе хоспитализирана с тумор в мозъка, който едва не я уби. Когато я докараха в болницата състоянието ѝ бе много тежко.

Лекарите успяха да отделят опасното образование, но по време на операцията възникнаха усложнения, които доведоха до реанимацията, а после и до последвалата я интензивна терапия.

Когато основната заплаха бе премахната, възникна друг сериозен проблем.

– Аз съм сама, а и тази мъчителна болка, – каза си Трейси след всичко, което бе претърпяла, –  няма надежда да оздравея.

Така Трейси вместо да се раздели окончателно със заболяването си, се превърна в пациент, готвещ се да умира. Човек, който нямаше за какво да живее. Тя се бе предала и нищо интересно, не очакваше в живота си.

Но един ден в стаята ѝ влезе неочаквано четириногата Даря. Куче с добри очи, излъчващи нежност  и подкрепа. То имаше опашка въртяща се от радост, като вентилатор.

Даря не бе нахална. Тя погледна пациентката на кревата и сякаш с поглед я попита:

„Мога ли да дойда при теб на кревата?“

А след като Трейси ѝ разреши вдигна муцунката си към нея и последва въпрос изразен със съчувствие в очите:

„Как си?“

Точно от това се нуждаеше Трейси. Като че ли тя намери някой, който да вярва в нейното оздравяване и искрено да го желае.

Кучето остана при жената. Скоро тя сподели с хората, които я обслужваха в болницата:

– Сега вече си лягам да спя щастлива.

Нещата за Трейси започнаха да се нареждат безпроблемно. Малкото куче успя това, което лекарите се мъчеха да направят от няколко седмици. То изцели душата ѝ. Само Даря инстинктивно разбра от какво се нуждае тази жена.

След няколко дни Трейси започна да отменя един след друг курсове на терапия. Тя не се нуждаеше повече от лечение и скоро бе изписана от болницата.

Даря направи малко чудо. Буквално спаси от ръцете на безнадежността своята нова стопанка.