Навлязоха с джип в едно малко афганистанско село. Бронята на колата се бе нагорещила много, не можеше да се пипне.

Сашо скочи бързо от джипа и бързо се скри на сянка под навеса. Седна, сложи автомата на коленете си и се загледа в небето.

Високо в него се рееше орел. Птицата правеше кръг, след кръг над запустялото село. Почти всички жители бяха избягали в планината. Бяха останали само старци и деца.

Към Сашо се приближи хлапак, който вдигна глава и също загледа птицата.

Момчето набра смелост и посочи с пръст орела.

– Да, – това е орел, – каза Сашо.

След това дребосъка посочи автомата и показа с движение, че иска да стреля по птицата.

– Нима ще го уцели, – присмя се Михаил.

– Нека да видим, – усмихна се Сашо и подаде автомата на хлапака, като извади всички патрони, но остави само един в него.

Ръцете на детето бяха слаби, то едва дигна тежкия автомат. След това приклекна и започна да следи птицата, като се прицелваше внимателно.

Войниците го наблюдаваха любопитно.

Лицето на малкият афганистанец стана сурово, сякаш изсечено от като камък.

И когато орелът правеше поредния кръг, прозвуча изстрел.

Стана нещо, който никой не бе очаквал. Реещият се в небесата орел падна на няколко крачки от навеса. Хлапакът изтича до птицата, хвана я за крилото и я повлече нататък към селото. След него оставаше кървава диря.

– Тези никога няма да ги победим, – каза Михаил.

– Тук ще загубим много момчета, – добави с тъга Сашо. – Много от дошлите на тази земя няма да видят отново родителите и съпругите си.

Ирина спеше по шест часа на ден, понякога и по пет. Сутрин се събуждаше, набързо глътваше по едно кафе и така караше до вечерта.

Друга на нейно място отдавна би си помислила:

„Май нещо не правя живота си, както трябва. Трябва да сменя ритъма на ежедневието си“.

Ирина всеки ден не бе имала достатъчно сън, но това не я смущаваше. Тя отдавна се бе отучила да мисли по този въпрос.

Когато на Ирина и се случеше някой и друг свободен час, тя изпиваше още някоя ободряваща напитка, след което гледаше телевизия, сърфираше из интернет или се взираше с опулила очи в стената пред себе си, а в главата ѝ се гонеха неприятни мисли.

От страни изглеждаше, че излизането от този порочен кръг е много лесно.

Не веднъж приятелката ѝ Боряна я съветваше:

– Просто трябва да си легнеш навреме, нищо повече. Няколко дена осемчасов сън и ще станеш неузнаваема. Ще бъдеш по-спокойна и добра, ще престане да се караш с хората и във всичко ще успяваш.

Но за да танцува в такъв ритъм на „валса“, Ирина трябваше да е свършила всичко навреме за съответния ден, а за това се изискваше да положи непоносимо волево усилие. А на такова усилие, сънливата Ирина не бе способна.

Гено, колега от работата ѝ, често я мъмреше:

– Щом си недоспала ти ежедневно ще губи няколко часа за различен род глупости. И поради тези изгубени часове, ще лягаш не навреме, а няколко часа по-късно.

Зорка, която се месеше навсякъде и даваше постоянно съвети, дори и когато не са ѝ ги искали казваше:

– В шест часа сутринта, искаш или не искаш, недоспала трябва да станеш. И какво правиш на работното си място? Подремваш за минута или две. Каква работа ще свършиш тогава?

Ирина огорчена хвърляше по един съкрушителен поглед на съветниците си.

А през това време си мечтаеше:

„Ех да можех да се махна по-далече от тия, на друго работно място, където дават и повече пари ….“

Но всичко това си оставаше мечта, тъй като навиците ѝ си оставаха непроменени.

Валеше сняг, но снежинките бързо се топяха.

– Но нали все пак има сняг, – засмя се Борис, – а щом е Рождество, той е предвестник на нещо.

– На какво? – попита Соня.

– Че се пречистваме от греховете си.

– А ако бъдем пречистени от греховете си, какво ще ни остане? – опита да се пошегува Данчо.

Всички се бяха струпали в кухнята, докато Мартин отваряше виното и го разливаше в пластмасови чаши. Мариан отвори хладилника и извади газирани напитки за Любчо и Дойчин, а за себе си взе безалкохолна бира.

Горан беше пристигнал последен. Тогава решиха, че е време за тост и се отправиха към трапезарията. Там последна влезе Катя. Тя носеше кошница с пресен хляб.

– Бих искала да ви запозная със една семейна традиция, – усмихна се предизвикателно Катя. – Това е хляб на спомените. Майка ми го правеше, когато бях малка. Тя го наричаше така, защото когато хапнеш от него, трябва да си спомниш нещо важно.

– Може ли да е от детството? – попита Станчо.

– Може да е от всяко време и всяко място, – бързо каза Катя. – Нека да хапнем залък хляб и да си спомним през какво сме преминали и какви сме били. Само тогава ще осъзнаем до какво ниво сме стигнали и какви сме сега.

Катя пусна кошницата в кръг и всеки си отчупи парче хляб.

А през това време тя обясни:

– Тайната на хляба на спомените е в това, че в него можеш да сложиш каквото си поискаш. Това могат да са чушки, картофи или сирене, дори може да бъде само някоя подправка. Така хората биха живели по-добре ако обръщаха внимание на това, което имат и няма да го хабят напразно.

– Спомените са като онова, което откриваш в чекмеджетата на кухнята. Могат да изглеждат ненужни, но всъщност подобряват това, което правиш, – констатира Димитър.

– За всички нас, – каза Борис и вдигна чашата си.

Другите го последваха в наздравицата.

Достатъчно е да погледнем културата и медиите, за да видим тяхното постоянно отделяне от реалността. Формата на подаване на материала става самоцел. Тя служи като гланц за следващия лозунг на деня.

Отчасти за това, че майсторът на словото сам нищо не прави, защото всяка сериозна медия има публицистичен характер. Издателска дейност се свежда до популяризирането на краткосрочни мнения на кръгове от влиятелни хора в социално и икономическо отношение.

Причините за това са много. Но за мен е очевидно, че има съзнателно представяне на преувеличена информация, която  трябва да предизвика по-голяма емоция.

Това желание на всяка цена да се привлече вниманието, може да се види във всяко вестникарско заглавие. Именно това може да се приеме като доказателство за плурализъм и демокрацията в обществото, в което всеки има абсолютна ценност.

Но ако всеки има право на независимо възприемане на явленията и нагласи към тях, на какво се основават тогава законността и обществото? Какво, в дългосрочен план, е справедливо?

Справедливото може да бъде нещо общо, в което всеки може да намери и реализира себе си.
Ние всички идваме от абсолютизираните си светове и растейки, се разплащаме за това.

Освен това милионите хора, които идват на този свят за живот, но не за Битието. Има малцина, които искат да намерят точно това, което е истинско. Те чувстват нуждата от лично израстване, самореализация, самоизграждане в най-висшия смисъл на думата.

През зимата и пролетта езерото, разположено северозападно от Осой в долината Оканаган в Британска Колумбия, прилича на всеки друг водоем.

Но през лятото, когато по-голямата част от водата се изпарява и остават стотици огромни солени локви, които превръщат ландшафта в калейдоскоп от жълти, зелени и сини петна. Петнистото езеро се смята  за най-магическото място.

Цветните локви са резултат от високата концентрация на минерали, включително калций, натриев сулфат и магнезиев сулфат във вода. Минералите и солите са попаднали в езерото от околните хълмове. Цветът зависи от концентрацията на минералите във всяка локва.

Представителите на местната националност оканаган, от векове считат това езеро за свещено място. Те вярват, че всеки кръг има различни загряващи и медицински свойства. Древното име на езерото е Клилук.

Земята, която обгражда водата, е била частна собственост в продължение на много години, но през 2011 г. тя е станала обща собственост с цел запазване на благосъстоянието на нацията оканаган.

Сега мястото е защитено и от него не се добиват минерали. То е културна и екологична забележителност.

През Първата световна война минералите от езерото са били използвани за производството на боеприпаси.

Минерали се събирали от работници, които всеки ден извличали сол от езерото. Говори се, че преди започването на добива на сол, езерото е било още по-цветно.

Посетителите няма да могат да стигнат близко до езерото, защото пътя е блокиран от ограда. Въпреки това могат да се насладите на красивата природа и от шосето, от което се открива отличен изглед.