Милка бе добра домакиня. На всичко гледаше да обърне внимание. В дома ѝ цареше ред и чистота. Готвеше любимите ястия на мъжа си и правеше така, че винаги да му е удобно, но усещаше, че в мълчанието на съпруга ѝ се тай недоволство.

Тя усети, че нещо не бе наред. Една нощ не издържа, стана и отиде в кухнята да се моли.

– Господи, – мълвеше Милка отчаяно, – разкрий ми тайната на мъдрата жена. Покажи ми къде греша и какво правя неправилно.

– Не си ли забелязала, как стъпкваш съпруга си в калта? – чу тя гневен глас.

– Но аз толкова се старая, как е възможно това? – изненадано попита Милка.

– Спомни си, жено, как ти пробутваш своето там, където трябва да се смиряваш и да мълчиш.

– Отношението към мъжа ми винаги е било мило и нежно, – възпротиви се Милка.

– Спомни си, когато отивахте на гости у кмета. На теб ти се стори, че вратовръзката не е подходяща към костюма на мъжа ти. И тогава наложи своя избор за по-подходящо допълнение към външния му вид. Така ти унижи неговото мъжко достойнство. Той вече не бе глава на семейството, защото за всичко се допитваше до теб и каквото кажеше Милка, той така правеше.

– Боже, прости ми! Не съм осъзнавала, как унижавам мъжа си.

От този ден щом мъжът ѝ я попиташе за нещо, тя му даваше право да избира и сам да реши как ще бъде най-добре.

Забележете в Библията се казва, че мъжът трябва да обича жена си, а тя да му се подчинява. Дори и да греши, тя трябва да го подкрепя, а не да го укорява, така че следващият път той трябва да внимава, какво решение ще вземе.

На една жена е много лесно да се подчинява на мъж, който я обича, защото той няма да направи нещо лошо, за да я обиди, огорчи или пренебрегне.

Архимандрит Петър застаря, започна да недовижда, но въпреки това продължаваше да служи по църквите.

Веднъж бе поканен в голям град да отслужи заедно със митрополита там.

След службата Петър си взе довиждане и се насочи към гарата, но до идването на влака имаше цели два часа и той реши да похапне.

Влезе в едно кафене. Момичето на касата веднага му се сопна:

– Дядо, по-добре си тръгвай, много лошо си облечен, ще ми изгониш клиентите.

Петър погледна краката си и се смути. Когато тръгваше от родното си място бе студено и той надена ботушите си, но в града имаше много кал и гьолове, и той се бе оцапал малко, въпреки че се пазеше.

Палтото му бе старо, избеляло, а чантата, в която носеше свещеническите си дрехи, бе малко протрита.

Очевидно момичето го бе взело за някой скитник. И Петър си тръгна.

Отиде в друго заведение, а там го посрещнаха на вратата и му съобщиха:

– Тук даваме по три яденета за обяд, заповядайте и си изберете.

Той се зарадва и на подноса си нареди първо, второ и компот, но стигайки до масата, забеляза, че е забравил да вземе вилица и лъжица и се върна обратно.

Когато дойде на масата, видя, че друг човек бе седна на нея и ядеше супата му.

„Е, няма нищо, нали има второ и компот“, – помисли си Петър и нищо не каза, а се захвана с второто. Мъжът си подели компота с него, а след това стана и си тръгна.

Петър потърси чантата си и я видя на съседната маса, със таблата и недокоснатата си храна.

– Какъв смирен човек, – каза си Петър, – аз му изядох половината обяд, а той нищо не ми каза.

Слънцето блестеше неимоверно силно, то заслепяваше хората и нямащите тъмни очила мъчително присвиваха очи. Една голяма група се бяха приютили под чадърите на близкото заведение.

На една от масите седеше девойка. Тя бе нежна като цвете попило росата на утринта. Погледът ѝ бе съсредоточен в някаква книга, чиито страници шумоляха под пръстите ѝ.

Към масата приближи възрастен мъж и попита:

– Извинете, при вас свободно ли е?

Момичето само кимна с глава и продължи настървено да чете.

– Навярно сте от близкият университет? – опита се да я заговори мъжът. – Аз съм професор Николов.

– Приятно ми е, Росица, – усмихна се лъчезарно девойката и притвори нервно книгата. – Да студентка съм. Посещавам лекциите във факултета по славянска филология.

– А от къде сте? – полюбопитствува професорът.

– От квартал Изгрев, – отговори момичето.

– Невъзможно! – възкликна Николов. – Там мой приятел преди години бе направил социологическо проучване. За живеещите в този квартал момичета и момчета, той бе констатирал, че мизерстват в бедни семейства и просто за тях няма никакъв шанс.

Росица се засмя:

– Сега нещата там са се променили. Много от нашите младежи са адвокати, лекари, учители и бизнесмени.

– Но как е станало всичко това?

– В квартала ни дойдоха двойка мъж и жена. Те вече са възрастни, но ние много ги уважаваме.

Професорът реши да се срещне с това семейство, за да разбере магическата формула за тази рязка промяна.

Отиде в квартала и бързо намери дома на двамата старци. След като поговори малко с тях, Николов ги попита:

– Как успяхте да измъкнете младежите от тинята и калта в този квартал? За мен бе невероятно да чуя, какви големи успехи са постигнали в живота си?

Жената се усмихна и каза:

– Няма нищо неестествено в това. Просто ги обичахме.

И професорът разбра, че любовта е силата, която бе пришила криле на подрастващите.

На пътя имаше локва. Кална и мътна, непривличаща с нищо погледите на минаващите.

Тя си летеше там, гледаше небето и се мечтаеше:

– Колко е красиво небето. Невероятно лъчезарно и синьо е. Ех ако можех като облак да се нося по него.

Мечтите ѝ бяха много смели. За нея да се носи като облак по небето изглеждаше много хубаво.

– Може би тогава би се чувствала по-силна, мощна и влиятелна, – въздъхна локвата..

А защо не? Тя бе смела локва. Не би се спряла пред нищо само и само да докосне небето.

Облакът  съгледа нещастната локва и започна да ѝ се присмива:

– На теб ти е дадено да живееш в калта. Там ти е мястото. Къде си навираш носа във висините?

Изведнъж закона на кръговрата се намеси в тяхната дискусия.

И нещо се промени в живота на локвата и облака. Това стана без избухване на гняв или съчувствие, съпроводено със симпатия, отзивчивост, благоразположение и снизхождение.

В резултат на това локвата се изпари и се издигна като облак в небето. Сбъдна ѝ се мечтата!

А облакът се изля като дъжд на земята и лицето му се опръска с кал.

Внимавайте на къде е насочено вниманието ви!

В крайна сметка там, където е отправен погледа ви, за където копнее сърцето ви, там ще живеете.

Студена февруарска вечер. Почти пролетна кал жвакаше под краката на минувачите. Грееше забулена месечина. От обора се процеждаше светлина. Това бе любимото място на Стела.

Светлината привлече малкото петгодишно момиченце и то реши да надзърне в обора. Когато надникна дъхът му секна.

Кравата Ралка лежеше върху сламата. Животното бе отправило поглед към двамата мъже, които клечаха зад опашката ѝ.

Стела стана по-смела и влезе вътре в обора.

– Ела да видиш как ще се роди, – каза чичо ѝ Младен, който бе забелязал малката палавница. – Теленцето вече се е подало.

„Ще видя как се ражда теленце! – помисли си възторжено малката Стела. – Невероятно! Дано само мама не ме потърси, защото ако види къде съм, веднага ще ме прибере“.

Така Стела стана свидетел на раждането на едно теленце.

От голямо отверстие в кравешкия задник се подаде някаква тъмна лилава муцунка. Кравата тръпнеше, по-точно се гърчеше. Издаваше глухи звуци. Не приличаха на мучене, нито на стон. Животното изобщо не се опитваше да стане, но бе вперило очи изпълнени с болка към двамата мъже зад нея.

„Горката, – помисли си Стела, – вероятно умира. Нима наистина ще умре?“

– Хайде, миличка, – със съчувствена нежност я подкани Младен. – Още малко, милата ми.

Стела бе настръхнала. Тя бе готова да попита чичо си Младен и Гено: „Какво ѝ е? Защо не ѝ помогнете?“ Но само прехапа устни и си премълча.

След муцунката се показа главата…. последваха тънки като пръчки, две крачета с копитца. Младен сложи ръцете си под малкото туловище и го издърпа към себе си.

Последва кравешки стон, който съдържаше отенък на облекчение.

Изваденото от кравата шаваше мудно. Гено разкъсаха ципата, която бе полепнала по него. Младен рязна рязко кървавата връв.

“ Че……то май се получи…. теле“, – каза си Стела ококорила широко очи.

Мършавичкото пърхаше с копитца. Очите му бяха топли и нежни.

Изведнъж кравата напъна умореното си и грохнало тяло. Напрегна немощните си нозе и се изправи. Телето прекрачи треперейки и се пъхна под майчиния си търбух. Лапна вимето и засмука.

А Ралка доволна се зае да лиже новороденото. Подготвяше го за предстоящият му живот.