Концертът бе свършил и хората се разотиваха. Ицо бе недоволен и раздразнен. Мони бе кисел и намръщен, готов всеки момент да избухне.

– Защо дяволът трябва да има най-добрата музика? – ядовито попита Мони.

– Нима тези хора разбират от музика? – попита Ицо.

– Те не проумяват как съчетанието на тоновете може да повлияе на всеки един от нас, – тръсна глава Мони.

– Според Мартин Лютер музиката е една от най-големите дарби, които Бог ни е дал. Тя е Божествена, затова сатана е неин враг. Чрез нея преодоляваме много страшни изкушения, – отбеляза Ицо.

– Августин също осъзнава духовното значение на музиката. Той казва, че тези, които пеят, се молят два пъти, – допълни Мони.

– Но осъзнаваме ли силата на музиката при променящите се социални нагласи и влиянието на различните култури? – попита Ицо.

– Музиката може да формира сърцата и умовете на едно цяло поколение, – подчерта Мони.

– Ако фолк и рок музиката могат да повлияят силно на света, християнската музика не може ли да направи много повече?! – възкликна Ицо.

– Ако хеви метъл и хип-хоп могат пленяват масите, защо християнските песни и текстове не правят същото, даже и повече?! – подскочи Мони.

– Защо не можем да пишем мелодии, които звучат в главите на хората, думи, които остават в сърцата им и песни, които променят умовете им? – извика с болка Ицо.

– Някои песни могат да носят по-широко послание, например да призовават за любов и доброта, – предложи като вариант Мони.

– Други могат да разобличават човешкия грях или ясно да проповядват за Исус, – допълни Ицо.

– Така или иначе, музиката ни трябва да излезе извън стените на църковните ни сгради и да влезе в мобилни телефони, цифрови потоци, телевизори, таблети и лаптопи на обществото, – каза Мони.

– Защо да бъдем изолирани в християнско гето? – недоволно поклати глава Ицо.

– Нека да използваме изключителната сила на музиката заложена от Бога в нас, за да докосваме изгубените, да призоваваме към промяна, да учим на Божествените истини и променяме света, – очите на Мони засияха с особен блясък.

Двамата младежи се бяха вече успокоили и всеки от тях бе решил в себе си какво трябва да направи с музиката, която твори, интерпретира или пее.

Кварталът бе малък, почти на края на града. В него имаше извор с чиста и много приятна за пиене вода. Много често хората идваха тук и си наливаха вода от него.

Юлиян и Явор бяха подкарали количка с пластмасови празни бутилки точно към извора. Трябваше да попълнят запасите на семействата си от бистрата изворна вода. Те разговаряха и се смееха.

Когато стигнаха до мястото, Юлиян отбеляза:

– Виж, тече си равномерно. Дали някога изтича по-малко или повече от него?

– Дядо говореше, – каза Явор, – че водите в реката  могат да се разгневят и да излязат от руслото ѝ, но този извор изненадващо не променя силата си. Ако през лятото има суша, той не пресъхва. Постоянен е, надежден и неизчерпаем.

– Колко жалко, че много хора могат да бъдат щастливи само при благоприятни външни обстоятелства, – като че ли привидно смени темата Юлиян. – Докато всичко в живота им е наред, те са доволни. Когато се разболеят, разделят се с любим или се сблъскат с хиляди неочаквани притеснения и неприятности, щастието им изчезва.

– Какво имаш предвид, като казваш това? – попита Явор.

Юлиян мълчаливо посочи с ръка извора, а след това добави:

– Такова е сърцето на мира, за което всички жадуваме. Този мир, който Исус обеща на всички, които Му се доверят.

– „Водата, която ще му дам, ще стане в него извор на вода, която извира за вечен живот“ и „Моя мир ви давам. Аз не ви давам както светът дава. Да се не смущава сърцето ви, нито да се бои“, –  цитира Явор Библията.

– Ако сме дошли до неизчерпаемият източник Христос, идваме ли всеки ден при Него? – попита Юлиян и погледна предизвикателно приятелят си.

Бистрата вода пълнеше бутилките, а момчетата мълчаха и размишляваха.

Денят бе дъждовен и мрачен. Какво може човек да свърши в такъв ден? Апатията и скуката бе обхванала човеците и не им даваше никаква идея за инициатива или работа.

Миладин седеше на дивана и се бе умислил. Нещо измъчваше душата му.

Някой почука на вратата и преди да чуе „да“ се вмъкна в стаята. Усмивката на Спиридон предизвика недоволство и Миладин:

– Ти пък от къде цъфна? Кой вятър те довя?

– Какво си се омърлушил? – засмя се Спиридон. – Пак ли някакви философски въпроси разнищваш?

– Кога е роден Исус? – изстреля бързо въпроса си Миладин.

– На 25 декември, – светкавично отговори Спиридон.

– Сигурен ли си в това? – попита Миладин.

– Изненадващо ранната църква е следвала еврейската идеята, че началото и края на важните изкупителни събития са се случвали на един и същи ден…..

– Е, и? – прекъсна го недоволен Миладин.

Той знаеше, че приятелят му почва винаги от далече, когато обясняваше нещо, а това много го дразнеше.

– В началото на трети век Тертулиан е заявил, – продължи Спиридон, – че щом знае кога Исус е умрял, той може да уточни датата на раждането му.

– Каква е гаранцията, че не е сбъркал в изводите си?

– Никаква, но поне можем да разберем, защо Рождество се празнува на 25 декември, – уточни Спиридон.

– И каква е била логиката  на Тертулиан?

– Ако Исус е заченат на 25 март, отчитаме девет месеца, през които Мария е била бременна и стигаме до 25 декември.

– Това е много интересно, но кое му дава право да мисли така?

– 1 януари по-рано се е отбелязвал като ден, когато е обрязан Исус, осем дена от вечерта на 24 декември.

– Говори се, че християните започнали да “християнизират” местните езически празници на народите, които искали да евангелизират.

– Да, но 25 декември, когато е предполагаемата дата на раждане на Христос е била призната 100-150 години преди практиката на „християнизиране“ на езически празници. Затова е неразумно да се заключи, че тази дата е приета, за да задоволи езичници, както предполага популярната теория на „конспирацията“.

– И все пак, – съмнението човъркаше мозъка на Миладин.

– Вярно е, – продължи Спиридон, – че през 274 г. един римски император обявил 25 декември за „Деня на непобедимото слънце”, но това е около 70 години, след като християните се установили 25 декември като рождена дата на Исус. Освен това самият указ може да е бил издаден, за да премахне новосъздадения християнски празник.

– Кажи ми 25 декември ли е правилния ден?

– Това е, което знам по въпроса, – вдигна рамене Спиридон, – за другото ти сам решавай.

Денят предаваше властта на нощта. В стаята стана тъмно, но Велин продължаваше да седи на стола без да обръща внимание на това. Той бе напрегнат. Нещо сериозно го измъчваше.

В стаята шумно влезе Деси, светна лампата и като видя угрижения си брат попита:

– Ти какво правиш на тъмно? Какво си оклюмал?

– Искам да подаря най-хубавият подарък на Рожденика. И се чудя, какво би Му харесало най-много?

– Кой има рожден ден? – попита Деси и разтърси глава, искайки да си припомни.

Велин се усмихна:

– Наближава Рождество…

– А това ли? – възкликна не много въодушевено Деси. – Той си има всичко. Какво можеш да Му подариш?

– Искам с нещо да го зарадвам, – въздъхна Велин, – но не зная с какво.

– Ако е нещо сантиментално, може да изглежда незначително и безсмислено, – започна да разсъждава Деси на глас. – Да кажем, че е нещо практично, но и тогава не знаеш дали ще покриеш стандартите му за качество. Обикновено се дават пари, рожденикът сам да си избере подаръка, но в случая ми изглежда неестествено.

– Това е човешко съобразяване, – недоволно реагира Велин, – суетно, егоистично, пресметнато в цифри, бюджет или някаква благодарност. Такъв начин на подаряване е свързан с мисълта: Какво ще си помисли рожденикът или останалите гости?

– Не знам, – призна безизходното положение Деси.

– Спомняш ли си история с бедната вдовица в храма и двете лепти, – попита Велин, – които пуска в съкровищницата на храма? Тази жена постъпи странно според човешката логика. Защо ѝ е необходимо да дава на Бога всичко свое, което на практика е абсолютно нищожно?

– Вярно, – замисли се Деси, – тези монети няма да свършат никаква работа за нея самата, камо ли на Бога. Тогава защо Христос забелязва точно нея и я даде за пример на учениците Си?

Велин бе осенен от неочаквана мисъл. Той вдигна показалеца на дясната си ръка нагоре и въодушевено каза:

– Защото тази вдовица си ти, аз и всички останали хора, които сме поканени на голямото празненство за рождения ден на най-добрия ни Приятел.

– Тогава какви варианти ни остават? – попита озадачено Деси.

– Ако сме горди, няма да отидем, защото ще си кажем, че нашият подарък е жалък и тогава всички ще видят колко не можем, не знаем, нямаме или не сме.

– Аз бих постъпила така, ако смятам, че подаръкът ми не струва и другите ще ми се смеят, – изказа мнението си Деси. – Но какво в действителност трябва да направим?

– Другият вариант е да отидем смирено с двете лепти и да ги пуснем в ръката на Рожденика. Той няма нужда от тях. За Него не е важна стойността на твоя подарък. Това, което ще зарадва Рожденика, е покорност дори в малкото или в това, което ти си мислиш, че е малко.

Деси гледаше брат си и още не можеше окончателно да реши, какво да подари на Рожденика.

– Господ Исус Христос иска да използваме двете лепти на това Рождество. Независимо колко незначителни се чувстваме, трябва да използваме това, което имаме в джоба си, в ума си, в ръцете си, в дома си, за да зарадваме някого заради Исус на това Рождество. За да зарадваме Рожденика, ни трябва само едно – готово за това сърце, – заключи тържествено Велин.

Светлините заливаха главната улица. Шум и музика се чуваха отвред.  Едни си казваха:

– Коледа е! Да празнуваме!

Други обявяваха:

– Днес е Рождество! Исус дойде да ни освободи от робството на греха!

Стамен и Златан вървяха сред тълпата и се оглеждаха. Единият сочеше с пръст едно, а другият подръпваше приятеля си натам, където бе привлечено неговото внимание.

– Гледай как алчните търговци се борят за нашето време и пари, – засмя се Стамен.

– Моловете  са пълни, а столовете и пейките в църквите са празни, – въздъхна тъжно Златан.

– Нима те учудва това? – попита Стамен. – Нищо ново под слънцето.

– Така е, – съгласи се Златан. – Едно време Ирод с алчност в сърцето е приветствал мъдреците от изток, като е очаквал да се отвори нов търговски път чрез тях към царството му.

– Представям си, – ококори очи Стамен, – как се е притеснил, когато е разбрал каква е истинската им мисия.

– Духът на Рождество не се е изгубил и вярващите ще се съберат, за да се поклонят на Царят на царете, – Златан вдиша от омаята на празника.

– Не трябва да позволяваме разни ритуали и традиции да омаловажават празника, – плесна с ръце Стамен.

– Нека да празнуваме така, че да свидетелствуваме на умиращия свят за удивителната жертва, която Исус принесе за нас, – очите на Златан искряха с необикновен блясък.

– Цялата небесна слава е била Негова, – каза възторжено Стамен, – но Той я остави, за да дойде на земята и това го е направил заради всички нас.

Ирод не поиска да предаде трона на Исус. Той дори се опита да унищожи Царят на живота.

А вие готови ли сте да отстъпите престола на живота си на Исус?