Бончо бе вече в напреднала възраст. Той обичаше да показва раните си и да разказва за битките, в които бе участвал. Когато говореше, очите му излъчваха необикновен блясък. Той се пренасяше на мястото на битката и отново преживяваше всичко, което му се бе случило там.

Златан гледаше стария войн и си каза:

– Така и ние като него, когато се връщаме у дома в небесната си родина, към която се стремим, ще разкажем за милостта и верността на Бога, Който ни помага да преодолеем всички изпитания, които сме срещнали по пътя си.

Димчо, който бе до Златан го попита:

– Би ли искал да бъдеш сред многобройните, облечени в бели дрехи и да чуеш думите: „Това са всички, които са преминали през болки и мъки, освен един“? Искаш ли да те посочат като светец, който никога не е изпитвал скръб?

– В никакъв случай! – подскочи Златан. – Защото тогава ще бъдеш чужда и непознат сред това свещено братство.

– Ние сме доволни, когато вземаме участие в битките, – засмя окуражително Димчо, – защото скоро ще носим короната и ще развяваме палмови клони.

А ветеранът от войната продължаваше със своите спомени:

– „Къде получихте раните си?“- ме попита хирурга, а аз му казвам: „Малко преди върха“.

Той бе забравил за зеещите рани, но беше запомни едно, че е завоювал върха.

– Така и ние ще се стремим да достигнем изпречилата ни се височината заради Христос – разсъждаваше на глас Златан – и няма да се успокоим, докато имаме възможност да възкликнем: „Аз се подвизах в доброто войнствуване, попрището свърших, вярата опазих“.

– Бог не гледа колко медали и отличия имаме или колко дипломи сме защитили, – каза Димчо. – Той гледа белезите останали от битките ни.

– Какъв знак за отличие може да иска един Божий човек, освен белезите, получени по време на служба, загубите и лишенията, понесени заради венеца, носен в името на Исус, пълно изтощение в подчинение и изпълнение заповедите на своя Командир? – заключи Златан.

Денят бе хубав, предразполагащ за екскурзия в планината. И Захари не се поколеба. Нарами раницата и тръгна.

Беше изминал почти половината от маршрута, който си бе набелязал, когато забеляза черно петно на дъното на едно дере.

– Какво ли е това? – учуди се Захари и се насочи натам.

Когато приближи по-наблизо бе потресен. Там умираше нещо наподобяващо на куче…

Захари приближи животното.

– Навярно го е изоставил бившия му стопанин, – недоволно констатира Захари.

Кучето имаше счупен крак, беше изтощено, а живота му висеше на косъм.

– Ще го взема със себе си, – реши веднага Захари.

Без много да му мисли, внимателно взе кучето и тръгна обратно към града. Той разбираше кучето, защото знаеше какво е да си сам, отритнат и отхвърлен.

Когато беше малък в училище издевателстваха над него, родителите му го зарязаха и Захари се чувстваше напълно ненужен, както кучето, което бе намерил. Той почувства невидима връзка с това немощно създание.

Няколко часа по-късно двамата бяха при ветеринара.

– Силно изтощение, – каза лекарят, – нужни са много грижи.

– Ще се погрижа за него, – каза твърдо Захари.

Кучето бе кръстено Боб. Въпреки, че физически взе да се оправя, Боб не желаеше да контактува с никого.

– Приятел, – казваше му Захари, – сигурно си имал много тежки дни. За това и ти като мен не искаш да се довериш на никого, но аз много те харесвам…

Любовта на Захари към кучето, помогна на животното отново да се доверява на хората. Дори позволяваше да го прегърнат.

Един ден Захари разказваше на част от съседите си.

– Той седеше там, като едно черно петно. Беше се приготвил да умира. Навярно се е чувствал излишен и ненужен, но сега е толкова любвеобилен.

– Намерил си си добър другар, – усмихна му се леля Недка.

– Знаете ли благодарение на всичко, което преживяхме с Бобчо, нещо се прекърши в мен. Простих на всички от миналото, които са ме нагрубявали, обиждали и изолирали.

– Да, наистина си се променил много, – забеляза баба Рада, – когато те срещна така усмихнат, колкото и тъжно да ми е и аз започвам да се усмихвам и ми олеква.

– От Бобчо прелива толкова нежност и любов, – каза Захари, – че съм готов да обичам всички хора и животни.

Как ли би се развил животът на този млад мъж, ако тогава не бе намерил това умиращо куче и не му бе помогнал да оцелее?!

Бъдете добри! Добротата и любовта променят и хората и животните!

Любо Стефанов се стремеше винаги да показва на децата си, как Бог действа в живота им, чрез истински истории.

Ето какво им разказа веднъж за далечната 1962 г.

След началото на борбата за независимост на страната, хората трябваше да търсят убежище в гората далече от домовете си.

Един ден бащата на Любо и братовчедката му Мария отидоха за храна от другата страна на реката. Докато преминаваха по моста с хранителните продукти, бащата на Любо се подхлъзна и падна. Буйната вода веднага го погълна. Той не можеше да плува и започна отчаяно да се бори за живота си.

Когато съвсем се изтощи възрастният човек си помисли: „Боже, нека бъде твоята воля…“

Докато водите го носеха по течението, той усети нещо твърдо под краката си на дъното. С подновена надежда мъжът разбра, че се намира на скала.

– Тази невероятна случка, – каза Любо, – е пример за това, че всичко от живота си можем да поверим в Божиите ръце.

– Много пъти, – обади се по-малкия син на Любо, – като имам проблем, гледам да се справям сам, но в повечето случаи не успявам.

– Истинското разрешение на затруднението идва в мига, в който изтощението взема връх и обикновено аз се оставям в Божиите ръце, – каза тихо Любо.

Децата слушаха с широко отворени уста. Те не веднъж бяха опитвали Божията милост и любов в живота си, но сега научиха и друго, че без Божията помощ, те не биха се освободили така лесно от това, което ги гнети.

Любо прибра ръцете пред гърдите си и се помоли:

– Боже, помогни ни във време на отчаяние да помним че истинското разрешение на проблемите е при Теб. Амин.

Обитавайки върху растенията, листните въшки формират на листата или други органи патологични израстъци наречени шикалки, които насекомите употребяват за укритие.

Ако по някаква причина шикалките се повредят, листните въшки от вида Nipponaphis monzeni ги ремонтират с телата си.

Насекомите произвеждат специално лепкава течност и в следствие на това губят 2/3 от своето тегло и загиват от изтощение.

Други от тях умират, като остават в тази течност и стават част от „кръпката“.

По такъв начин колонията от листни въшки оцелява като цяло, жертвайки някои свои членове.

Индианците са отглеждали многогодишни латинки с вкусни клубени. В наши дни тези клубени се приготвят множество ястия в Андите. В Европа латинките са пренесени през 16 век, когато испанските конкистадори донесли техните семена и много скоро станали неразделна част от градините.

Латинското наименование на латинка се свързва с „trophae”, което означава малък трофей. Най-вероятно тази асоциация идва от шлемовидната форма на цвета и красивите щитовидни листа.
Латинката има изключително разнообразен химичен състав. Богата е на калий, йод, фосфор, провитамин А, и витамините В1 и В2. Съдържа растителни антибиотици, витамин С, фитонициди, етерично масло.
Дори и да не вярвате, в готварските книги се срещат много рецепти, които използват  това растение. Латинката се използва в салати, супи, маринати и пюрета. За готварски цели се използват твърдните цветни пъпки, пресните листа на цветето и недозрелите семена.

Листата на латинка може да събирате от пролет до късна есен, плодовете – веднага след падането на прецъфтелия цвят, докато все още не са станали твърди. Листата са подходящи за сушене, а пъпките и зелените плодчета могат да се мариноват.

Още в далечни времена монасите са добавяли в салатите си листа и цветове от латинка. Старателно са пазели тайната на своите рецепти. В миналото латинката е била позната като кардиналска салата. Всички части на латинката притежават приятен пикантен вкус, а острият й аромат европейците са смятали за възбуждащ апетита през 19 век.

И до ден днешен във Франция добавят в салатите цветове от латинка. Едрите семена, които приличат на малки сбръчкани орехчета се варят в оцет и се ползват като подправка за месо.

Като лекарствено средство латинка е почти забравена в наши дни. Богата е на растителни антибиотици, затова салатата с нея е полезна при грипови състояния, заболявания на горните дихателни пътища и белите дробове. Отдавна е известно, че всички части на латинката са полезни при мъжки и женски климактериум. Помагат при депресия, потиснатост и раздразнение.

Години наред семената от латинката са били използвани за лечение на импотентност. За тази цел ги счуквали и заливали 1 чаена лъжичка от тях с вряла вода. Завивали ги на топло и ги оставяли така 2 часа. Настойка от растението се пие при изтощение, анемия, проблеми с бъбреците, различни кожни раздразнения. Етеричното масло в латинката има противогъбично и антибактериално действие, укрепва защитните сили на организма.