Беше трудна година. Не се знаеше кога щяха да настанат по-добри времена, но имаше хора, които не преставаха да се надяват.

Симон Петков бе фотограф. Предстоеше му скоро да постъпи в едно фотоателие, но от там му искаха да представи най-хубавите си снимки.

Той желаеше да представи само една снимка, но тя да предава усещането за пълнота и то в това време, когато хората се чувстваха напълно празни и опустошени.

– Коя да бъде? – питаше се Симон

От купа фотографии, той извади една, която му бе любима. На нея имаше един дядо с голяма брада. Старецът седеше на една маса с наведена глава, а ръцете му бяха събрани за молитва. Близо до него лежаха книга, очила, купичка с каша, един хляб и малък нож.

– Дааа …… – Симон се загледа още по-внимателно във снимката. – Тук нищо не липсва. ….Това е изразът на един пълноценен живот.

Симон закрачи из стаята в ръка със снимката и продължи да разсъждава на глас:

– Този човек живее с благодарност в сърцето си, независимо от обстоятелствата. Това е живот в пълнота. Колко глупаво е да приравняваме многото материални неща, които притежаваме, с такъв живот.

Симон бе стигнал до едно по-дълбоко разбиране по този въпрос:

– Пълнотата на един човешки живот не се измерва с пари или имоти, а по-скоро със сърце, ум и душа изпълнени с благодарност. Живеещите така се наслаждават на прекрасни отношенията с Бога. И като се замисля по-сериозно осъзнавам, че това е възможно за всеки човек.

А какво щеше да представи утре във фотоателието?!

Симон бе вече твърдо решил:

– Това е най-добрата ми фотография. Тя изразява точно това, което исках – живот в пълнота.

Пепо пак се бе начумерил. Крачеше нервно из стаята и подритваше ожесточено всичко, което му се изпречеше на пътя.

– Как можа? Знае ли той с кого си има работа? – думите му клокочеха като събуден вулкан.

Той не веднъж бе чувал от родителите и баба си:

– Негодуванието е отвратително и подло удовлетворение на душата. Горчивината активно го използва.

– Отмъщението има чудовищен апетит, за това се пази по-далече от него!

В Пепо всичко кипеше. Той размаха ръце и през зъби заскърца ядно:

– Един начин на отмъщение никога не е достатъчен. Ще си го получи. Друг път сериозно ще си помисли, когато реши да се заяжда с мен.

Обидите го спускаха надолу по една низходяща спирала.

Някои хора възприемат пътя към прощението неправилно. Те смятат, че той трябва да бъде невероятно приятен, не изискващо нищо от нас.

Нека бъдем реалисти.

Прошката не прощава престъплението. Тя не е съжаление за нарушението или желание да го игнорираме и подтиснем.

Прошката не води обезателно до помирение. Изразът: “ Прости и забрави!“ е един непостижим стандарт.

Болезнените спомени не приличат на стари дрехи, които просто трябва да съблечем и махнем.

Прошката е акт на промяна в отношението ни към нарушителя. В случая имаме движение от желание да навредим, до откритост и постигане на мир.

Стъпката към прошката е решаваща за нашето щастие.

Милена наблюдаваше жизнерадостна си тригодишна племенница Таня. Това малко момиченце, когато обичаше нещо, наистина го обичаше.

Независимо дали ядеше сладолед или паста, които много ѝ се услаждаха или играеше на игра, доставяща ѝ удоволствие, Таня не пропускаше да обяви:

– Обичам го –  целият свят, – като размахваше драматично ръце.

Този израз не пропускаше да разтопи сърцето на всеки, който я наблюдаваше.

„Кога за последен път се осмелих да обичам така, – помисли си Милена, – нищо да не задържам и без да се страхувам? Истината е, че Божията любов не е в нашия гняв, страх или срам, дълбоко основани в реалността. Колко е трудно на нас възрастните да приемем това“.

Таня се наведе и тихо прошепна на леля си:

– Обичам те – целия свят!

Леля ѝ отговори в същия тон:

– Обичам те, всецяло свят.

Милена бе безкрайно благодарна, защото тези думи ѝ напомняха, че всеки миг тя е в присъствието на безгранична любов и благодат.

Светът е разделен на лагери и въз основа на това, от какво най-много се боим, често се присъединяваме към този, от когото ни е страх, игнорирайки гласът, които ни припомня нашите предпочитания за визията на реалността.

Сред измамите и борбата за власт, Истината за Божията любов остава. Тя е светлина, която свети в тъмнината и ни кани да научим пътя на смирението, доверието и любовта.

Валери бе малко пакостлив, колкото всяко друго дете в ранните си детски години. Той постоянно се опитваше да скрие лошото си поведение, но майка му бързо откриваше какво е направил.

Валери се чудеше:

– Как толкова бързо и точно знае мама за моите изяви?

Един ден не се стърпя и я попита:

– Мамо, откъде знаеш, каква беля съм направил?

– Имам очи отзад на главата си, – усмихна се майка му.

Това накара Валери да проучи главата на майка си.

– Странно, – констатира той, – когато тя се обърне очите ѝ стават невидими или просто са покрити от косата ѝ. Как да разбера това?

Растейки Валери се отказа да търси допълнителните очи на майка си. Постепенно с възрастта си той скъса всички връзките с белите и пакостите.

Едва по-късно той разбра, че бдителният поглед на майка му, разкриваше всяка вреда, която Валери замисляше и изпълняваше като дете. Това бе израз на нейната любов и загриженост за децата ѝ.

Така и Бог ни вижда. Той съзира много повече от това, което правим. Бог възприема и усеща нашата скръб, нашите наслади и любовта ни един към друг.

Господ вижда нашия истински характер и знае какво точно ни трябва. Неговите очи забелязват какво има в сърцето ни. Защото Той е нашият внимателен и любящ Баща.

Какво се прави, когато навън е горещо? Мнозина търсят прохлада и сенките в парка, но Славен и Тенко бяха събрали глави над Божието Слово и разсъждаваха върху един доста интересен пасаж от Него.

– В Евангелието на Матей Исус каза на своя ученик Петър: „Ще ти дам ключовете на Небесното царство и каквото и да вържеш на земята, ще бъдат вързани на небето и каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небето”, – прочете стихът Славен.

– Няколко глави по-късно в Мат. 18:18 Той каза много сходни думи на другите си ученици, – отбеляза Тенко.

– И как си ги обясняваш? – попита Славен.

– Повечето хора приемат, че имат нещо общо с духовната война и връзването на дявола, но в контекст става дума авторитета на ученика, – каза Тенко, – тук дяволът изобщо не е замесен.

– Обясни по-точно ако можеш, защото и аз съм чувал подобни твърдения, но честно казано малко съм се съмнявал в тях, – сподели Славен.

– В действителност, връзването и развързването са известни технически правни изрази в древния еврейски свят, – започна да обяснява Тенко.

– О, звучи ми доста интересно! – прекъсна го възторжено Славен.

– „Да се върже“, – продължи обясненията си Тенко, – означава да се ограничи в юридически смисъл, т.е. „да се забрани нещо“. Обратно „да се развърже“ според правните закони се подразбира, че лицето е освободено, „позволява му се да прави нещо“.

– До сега не съм възприемал този стих така, – призна си Славен.

– Ето ти и един пример от еврейския историк Йосиф Флавий. Той пише, че при царица Александра от Ерусалим, фарисеите станали администратори на всички обществени дела. Те били упълномощени да прогонват или да приемат тези, от които са доволни, както и „да развързват и връзват”, но не демоните или сатана.

– Ясно, – Славен бе вече разбрал какво искаше да каже приятелят му, за това подкрепи идеята на Тенко – когато Исус използва тази терминология в Евангелията, той не говори за молитва или за духовна война.

– Контекстът е легален и термините трябва да се тълкуват в еврейския контекст от първи век, – уточни Славен. – Подобно на фарисеите на учениците беше дадено право да приемат закони, правила и норми, да позволяват и забраняват нещата в собствената си общност.

– Сега разбирам, че развиването на способността да се разбират Писанията в техния еврейски контекст ще направи изучаването на Божието Слово по-богато! – радостно плесна с ръце Тенко.