Милчо се потърка по корема и тъжно констатира:
– Гладен съм.
– Е, не си ли закусвал? – подкачи го Пламен.
– Ядох, но пак съм гладен, – печално изстена Милчо.
– Минали са едва два часа и половина от тогава. Как така си гладен? – изуми се Пламен.
– Хубавото е, че повечето от нас не се тревожат, че дълго време ще останат гладни, – скептично отбеляза Милчо.
– Вярно е, – заяви гордо Пламен, – имаме изобилие от храна. Е, може да имам малко неудобство с времето, необходимо да отидеш до магазина, някоя закусвалня или ресторант, но едва ли знаем какво е истински физически глад.
– Интересно, едно време не е имало фризери и хладилници. Хората са търсели храна ден след ден, тъй като тя не е могла да се съхранява за продължителен период от време. Как са я карали тогава? – замисли се сериозно Милчо.
– Освен това приготвянето на храна е било трудоемко и продължително, – допълни Пламен.
– Истинският глад е направо разяждащ, буквално ме боли корем, а ако е нощно време, не мога да заспя, – призна си Милчо.
– А мислил ли си за глад и жажда в духовната сфера? – попита Пламен.
– Ние сме благословени, ако сме гладни и жадни за Бога и Неговото Слово, страстно желаещи правдата.
– Кое е по-добро да си физически или духовно гладен? – Пламен предизвикателно погледна приятеля си.
– Предпочитам изобщо да не съм гладен, нито физически, нито духовно, – усмихна се Милчо. – А сега отивам да ям защото стомахът му се бунтува, а за другото ще му мисля после.
Димитрина се бе свила в един от ъглите на старата къща в техния двор и плачеше. Така я откри майка ѝ.
Зимата закъсня, а това се оказа добър предлог за беседи на открито.
Дъжд в изобилие. Гръмотевици и светкавици се редуваха. Вятърът свиреше в короните на дърветата прощалната си песен, разделяйки се с топлото време и безоблачното небе.
Военните действия в страната ѝ принудиха Елена да я напусне. Намери спокойно място с море и слънце.