Леля Димитрина често изпращаше и посрещаше гости. Сега тя бе стопанката на дома. Старата жена видя Мария на портата и я посрещна приветливо:

– Здравей, Мими, много се радвам, че те виждам. Сякаш майка ти отново  е сред нас. А толкова години минаха от тогава….

– Когато някой човек е обичан, той не умира, – каза баба Денка. – Никой тук не я е забравил. Докато ние живеем и тя ще живее!

Мария и Станко бяха уморени, но не искаха да притесняват хората, затова гледаха да са приветливи и усмихнати към всички.

– Я виж Страти, за да вземе нашата Яна, отишъл на гроба на майка ѝ и там в молитва я поискал за жена, – зацъка с език баба Стойна. –  Къде можеше да намериш сега такива мъже?

– Техните са го подучили, – обади се леля Димитрина.

– Може и да са го посъветвали, но я виж днешната младеж, кой слуша съвети? – не се стърпя да се намеси баба Денка и допълни. – Добро момче е Страти.

– Леля Дарина много е остаряла, – подметна между другото Мария.

– Да, но не ѝ липсва настроение, – засмя се Христо. – Виж я как се смее, само малко повече приказва.

– Ти си я забравила, – обърна се баба Стойна към Мария. – И на младини си беше същата, човек за нищо не може да ѝ се разсърди.

Вълшебството на спомените го нямаше. От далеч всичко изглеждаше по-примамливо, а едно докосване до нещата разваляше всичко.

– Виж малката Елица как се е издокарала, – побутна с лакът леля Димитрина Мария. – Едно време, щом две момичета станеха приятелки носеха еднакви модели рокли, а сега парфюмите и кремовете крият една от друга.

– Ти какво искаш да кажеш, Диме, че на нашето време нещо не му е достигало ли? – смръщи вежди баба Стойна. – Беше си хубаво време.

– Младостта си е младост, – въздъхна баба Денка.

Леля Димитрина спря пред едно от момичетата, на който козметичката изскубваше веждите.

– Изглежда някой момичета обичат да страдат, – каза тя. – Нима като ти скубят веждите, моме, изпитваш удоволствие? Майка ми казваше, че такива жени намирали чувствителни и романтични мъже и за тях се женели.

– Диме, а ти какви мъже обичаш? – заяде се с нея баба Стойна.

– Останали ми време да обичам мъже, – засмя се леля Димитрина. – Майка ми все ме учеше: „Хубавият мъж не принадлежи на жена си. Много се тегли от красавец. По-добре си вземи грозен“. Не я послушах. Кое ли момиче се вслушва в думите на майка си?

Вратата се отвори. Шумни и весели през нея нахлуха мъже и жени. Ръкуваха се, поздравяваха се с театрална превзетост…..

Очакваше се шумен и голям празник. Нали Мария отново бе между тях, това не може да се отмине с лека ръка.

За тях нямаше значение, че един тънък ветрец нашепваше вече за приближаващата зима. Сърцата им бяха привързани едно към друго и търсеха и най- малкия повод, за да изразят любовта и загрижеността си един към друг.

Един от номерата на повечето от жените е, че уж не забелязват впечатлението, което правят на другите. Една от тях бе Надя. Тя имаше много „номера“, но накрая човек започва несъзнателно да вярва в нейната естественост и непосредственост.

Надя успяваше да внуши на всеки необходимите мисли, така че да постигне, това, което си е наумила. Гласът ѝ беше хипнотизиращ. Тя говореше уверено и убедително. Думите ѝ се лееха като ручей.

Отгоре на всичко пееше много хубаво. Когато я молеха да изпее нещо, казваше:

– Гласът ми не е нещо особено, но пея от сърце.

Почти нямаше песен, чийто думи да не знаеше. Когато се мъчеха да си спомнят за някой позабравен текст, все тя се сещаше.

Характерно за Надя бе, че обичаше да прави обобщения:

– Жените със сведени клепачи са потайни. Те са като лампа с подрязан фитил. Ако те погледнат, карат душата ти от вътре да пламне.

За друга подигравателно ще подхвърли:

– Ниска е като храст, но има още много под земята.

Ако разговаряше с такава жена казваше:

– Не я гледайте, че е такава мъничка! Такива лесно се носят. Те най-добре оценява мъжките прегръдки.

Един път казваше едно, друг път друго, но хората я оправдаваха помежду си:

– Няма значение, че това, което казва може да не е вярно, по-важното е хората да са щастливи. Пък и някои истини могат да ти вгорчат живота.

За личния ѝ живот никой нищо не знаеше. Хората охотно споделяха своите мъки и терзания с нея, но за своя живот тя не говореше.

Край нея бе винаги шумно и весело. Доброто ѝ настроение се предаваше на околните, а смехът ѝ бе заразителен. В нейно присъствие животът ставаше по-лек, за това навсякъде бе желан гост.

Лесно се сприятеляваше, намираше теми за разговор със всеки. Винаги вървеше усмихната  и човек не можеше да не ѝ отговори със същото.

Накратко казано Надя беше пълна с живот.

Знаете ли защо много християни търпят поражение в битките докато живеят на земята?

Защото те не се бият срещу, когото трябва.

Те грешат като вярват, че ако някой им е казал или направил нещо, от което ги е заболяло, то този човек е техен враг.

Библията казва, че ние се сражаваме не с плът и кръв. Плътта и кръвта са определени хора, които понякога се явяват източник на нашите проблеми.

Няма никакво значение какво са ви направили, ако вие си губите времето да се сражавате с тях, тогава вашият истински враг остава ненаказан.

Тогава кои са истинските ни врагове?

В посланието към Ефесяните се казва: „Нашата борба не е срещу кръв и плът, но срещу началствата, срещу властите, срещу духовните сили на нечестието в небесните места“.

Хората, които ви нараняват и гонят, са оръдия на сатана. Когато дяволът иска да ви нанесе удар, той използва тях.

Запомнете, гоненията не са проява на омраза на другите хора към вас . Това се случва, защото сатана се страхува от вас.

Когато вие вземете Божието Слово и го използвате като духовен меч, това плаши дявола. Тогава той търси човек, които да ви спре.

Така че следващия път, когато някой се опита да ви нарани, не започвайте да воювате с него. По-добре се насочете срещу духа, който стои зад него.

Престанете да воювате с плът и кръв, по-добре използвайте оръжията на Духа.

Противопоставете се на сатана със власт и Божието Слово и нанесете поражение на истинския си враг!

Много годините минаха от тогава, но Цанко още не можеше да я забрави онази страшна нощ. Всичко бе пред очите му, все едно преди малко е станало.

– Майка ти е починала? – попита Елена.

Тя не го виждаше добре в тъмното, но усети горчивата му усмивка.

– Знаеш ли какво е тамарон? – попита Цанко.

Елена поклати глава.

– Това е отрова, с нея пръскаме тютюна. Една нощ се събудих от виковете на баща ми: „Недей, недей!“ Той беше на долния етаж. Майка ми бе пила тамарон. Когато слязох долу очите ѝ бяха изцъклени, а по устата ѝ беше избила пяна. Лежеше близо до огнището. Баща ми бръкна в устата ѝ, искаше да я накара да повърне, но всичко бе напразно. Ей така си отиде, напусна ни. Тогава бях само на 12 години.

– А сега на колко си? – попита Елена.

– На 24, но това няма никакво значение. Душата ми си остана на 12 години.

Елена почувства болката му. Той ѝ бе казал, че майка му винаги се обличала в черно. Никакви снимки от нея не бяха останали.

– Простил ли си ѝ, Цанко? – Елена го погледна изпитателно в очите.

– Не съм и няма да ѝ простя, – гласът му бе груб и рязък. – И друг да е, не би ѝ простил. Ти ако беше, щеше ли да ѝ простиш? Заряза ме, бях само на 12 години.

– Ако ѝ простиш, може и да пораснеш, – прошепна Елена.

Умълчаха се. Към горчивината от случилото се в миналото се прибави едно ново разбиране за Елена. Мъж, който не може да прости на майка си, не може да обича.

Той ще се старае, но болката, че е бил изоставен и отхвърлен, ще му пречи истински да изразява обичта си, защото такава не бе получил от майка си.

Много е трудно да преодоляваме дадено разстояние с търпение.

Обикновено си мислим, че ни трябва много търпение, за да лежим на леглото, когато сме болни. Въпреки това, не мисля, че е  много трудно да се постигне търпението на един болен.

Вярвам, че търпението има много по-голямо значение, като например, издръжливост за изминаването на дълъг път.

Голяма сила изявяват тези, които остават спокойни по време на скръб или безропотно понасят ударите на враждебно настроените към тях.

Но знам нещо, което въплъщава в себе си още по-голяма сила. Това е да останеш на работата си, приемайки ударите на другите, страдайки с наранено сърце да продължаваш своя път. Дори и дълбоко огорчен в духа си, да продължаваш да изпълняваш ежедневните си задължение.

Така е постъпвал Христос. Много от нас могат да въздържат сълзите си при болка, но по-трудно е да проявим търпение на улицата.

Ние сме призвани да погребем мъката си не в летаргично спокойствие, а в деятелно служение – в банката, в работилницата, при разговори и насърчаване на другите. Такова погребване на мъката е много трудно, но именно в това се заключава преодоляването на разстояния с търпение.

Такова е било Твоето търпение, Сине Човешки! То е съчетавало в себе си ожидание и напредване по пътя, очаквайки цели и изпълнения на по-малко важните неща в това време.

Виждам Те в Кана, как превръщаш водата във вино, за да не бъде помрачена сватбата. В пустинята нахрани народа с хляб, облекчавайки нужда му.

През цялото време Ти носеше голямо бреме, с никого не го сподели, на никой не се оплака от него.

Хората молят за дъга в облака, а аз бих искала повече от Теб. Бих искала да донасям радост на другите.

Моето търпение ще достигне до съвършенство, когато съумея да работя на лозето Ти.