Денят предпазливо пристъпяше в тихата утрин. Хората уморени от веселбата от предния ден и нощта, още се излежаваха в креватите си, не желаейки да вършат каквото и да е.

Но за Митко това не важеше. Той бързо се измъкна от леглото, облече се, обу се и тръгна към вратата. Бързаше, защото имаше среща с приятели, а вече закъсняваше.

Когато Митко влезе в малката зала, момчетата  бяха там. Те се шегуваха и разказваха кой как е прекарал празника.

Димо се изправи и каза:

– Приятели нека да започнем. Вчера празнувахме Рождество Христова. Но днес искам да се спрем на нещо много известно, на което почти не обръщаме внимания. Спомняте ли си какво казаха ангелите на овчарите в звездната нощ?

– „Не бойте се, защото, ето, благовестявам ви голяма радост, която ще бъде за всичките люде. Защото днес ви се роди в Давидовия град Спасител, Който е Христос Господ. И това ще ви бъде знакът, ще намерите Младенец повит и лежащ в ясли“, – бързо каза Минчо.

– Забелязахте ли началото на известието? Какво се казва там? – попита Димо.

– „Благовестявам ви голяма радост“, – обади се Станко.

– А какво всъщност означава радост? – отново попита Димо.

Момчетата се замислиха сериозно. Те знаеха, че тази радост е резултат присъствието на Господа, но от тях се искаше да кажат какво те разбират под радост.

Първи започна Радой:

– Радостта се изявява от хора, които се радват, че си успял в нещо.

– Радостта е мирът, който преминава всякакво разбиране, – добави Атанас.

– Радостта е знанието, че нищо не може да ни отдели от Божията любов, – плесна с ръка върху коляното си Станимир.

– Радостта върви по вода, – този отговор бе съпроводен със смях, но Венелин смело продължи. – Ако не вярвате питайте Петър?

– Радостта превръща водата във вино и нахранва хиляди с обяда на едно великодушно момче, – стеснително се размърда Камен на стола.

– Радостта е с размерите на синапово семе, – каза Тодор.

– Радостта са децата, големи и малки, – усмихна се Явор.

– Радостта е бебе, когато човек е на 90 години, – вметна Минчо.

– Радостта е поток в пустинята и път в пусто и безводно място, – намеси се и Делян.

– Радостта е девствено момиче, което казва на ангела: „Да ми бъде според словото ти“, – каза Митко.

– Чудесни предложения, – одобрително кимна с глава Димо. – На мен не ми остава нищо друго освен да прибавя и моето мнение.

Всички момчета вторачиха погледите си в Димо.

– За мен радостта е Неговото чудотворно, неугасимо присъствие в живота на всеки от нас.

Йосиф бе майстор дърводелец със златни ръце. Хората не само от Назарет, но и от околните селища го познаваха.

Една сутрин Йосиф натовари магарето си с багаж, а на гърба на животното посла меко. Излезе и Мария, съпругата на Йосиф. Тя бе бременна. Йосиф внимателно настани жена си да седне на магарето и тръгнаха.

Цяла седмица им отне докато стигнаха до Ерусалим, но това не бе края на пътешествието им.

Вечерта Йосиф сподели с Захари, у когото бяха отседнали:

– Сутринта ще трябва да продължим за Витлеем.

– Мария е бременна не рискуваш ли много, отново да тръгнеш на път? Тя е толкова уморена. – угрижено го погледна Захари. – Всичко може да се случи по пътя.

– Не за удоволствие съм тръгнал, – въздъхна тежко Йосиф. – Императорът е решил да преброи поданиците си, издал е указ за това. Всеки трябва да бъде отбелязан в книгата за преброяването в родния си град, а аз съм от Витлеем.

– Внимавай и се грижи за Мария, – посъветва го Захари, преди да тръгнат.

Йосиф и Мария пристигнаха късно вечерта. Трябваше да пренощуват някъде. Йосиф почука на портата на хана.

– Няма места, – каза собственикът. – Много хора дойдоха днес в Давидовия град.

– Уморени сме от дългото пътуване, земляк, а и жена ми очаква дете, – в очите на Йосиф се четеше молба. – Тя не може да спи на открито.

Собственикът се почеса по тила.

– Приятел, попаднал си в най-голямата възможна навалица. Малоумен и смахнат е този император в Рим, дето не оставя жените спокойно да родят по домовете си. Дори не знам как да ти помогна. Във всеки двор във Витлеем е пълно с хора, едва ли някой ще те пусне. Но имам плевня в една пещера в планината. Добитъкът не е там, всички са на полето. Чисто е, а и извор има наблизо. Ако искаш, там можете да прекарате нощта.

Какво можеше да стори Йосиф? Натовари багажа и качи Мария на магарето. След това бавно тръгна към пещерата, към която го бе упътил ханджията.

През нощта Мария роди син.

Беше тиха звездна нощ. Овчарите се бяха сгушили край огъня. Животът им така неусетно се изнизваше, в непрекъснато безпокойство около непокорните или болни овце.

Изведнъж ангел от Господа застана пред тях, и Господната слава ги осия. Те се уплашиха много.
Но Божият пратеник им каза:

– Не бойте се, защото, ето, благовестявам ви голяма радост, която ще бъде за всичките люде. Защото днес ви се роди в Давидовия град Спасител, Който е Христос Господ. И това ще ви бъде знакът – ще намерите Младенец повит и лежащ в ясли.

Внезапно заедно с ангела се появи множество небесно войнство, което хвалеше Бога, казвайки:

– Слава на Бога във висините и на земята мир между човеците, в които е Неговото благоволение.

Щом ангелите си отидоха, овчарите си рекоха един на друг:

– Да отидем тогава във Витлеем и нека видим това, що е станало.

Те побързаха натам и намериха Мария, Йосиф, и Младенецът лежащ в яслите. И разказаха каквото им беше известено за това детенце.

Овчарите се върнаха, славещи и хвалещи Бога за всичко, що бяха чули и видели.

Мъдреци водени от звездата дойдоха до мястото, където беше детето. И като влязоха в пещерата, видяха детето с майка му Мария. Паднаха и Му се поклониха. Отвориха съкровищата си и Му принесоха дарове, – злато, ливан и смирна.

И понеже бяха предупредени от Бога насън да се не връщат при Ирод, те си отидоха през друг път в своята страна.

Славна надежда дойде в тази прекрасна нощ за нашият покварен и развратен свят: „Човешкият Син дойде да потърси и да спаси погиналото“.

Бончо бе вече в напреднала възраст. Той обичаше да показва раните си и да разказва за битките, в които бе участвал. Когато говореше, очите му излъчваха необикновен блясък. Той се пренасяше на мястото на битката и отново преживяваше всичко, което му се бе случило там.

Златан гледаше стария войн и си каза:

– Така и ние като него, когато се връщаме у дома в небесната си родина, към която се стремим, ще разкажем за милостта и верността на Бога, Който ни помага да преодолеем всички изпитания, които сме срещнали по пътя си.

Димчо, който бе до Златан го попита:

– Би ли искал да бъдеш сред многобройните, облечени в бели дрехи и да чуеш думите: „Това са всички, които са преминали през болки и мъки, освен един“? Искаш ли да те посочат като светец, който никога не е изпитвал скръб?

– В никакъв случай! – подскочи Златан. – Защото тогава ще бъдеш чужда и непознат сред това свещено братство.

– Ние сме доволни, когато вземаме участие в битките, – засмя окуражително Димчо, – защото скоро ще носим короната и ще развяваме палмови клони.

А ветеранът от войната продължаваше със своите спомени:

– „Къде получихте раните си?“- ме попита хирурга, а аз му казвам: „Малко преди върха“.

Той бе забравил за зеещите рани, но беше запомни едно, че е завоювал върха.

– Така и ние ще се стремим да достигнем изпречилата ни се височината заради Христос – разсъждаваше на глас Златан – и няма да се успокоим, докато имаме възможност да възкликнем: „Аз се подвизах в доброто войнствуване, попрището свърших, вярата опазих“.

– Бог не гледа колко медали и отличия имаме или колко дипломи сме защитили, – каза Димчо. – Той гледа белезите останали от битките ни.

– Какъв знак за отличие може да иска един Божий човек, освен белезите, получени по време на служба, загубите и лишенията, понесени заради венеца, носен в името на Исус, пълно изтощение в подчинение и изпълнение заповедите на своя Командир? – заключи Златан.

Розови багри изпъстряха облаците. Слънцето бавно и тържествено затваряше дверите на деня. Щурците се готвеха за среднощния си концерт, като усърдно настройваха цигулките си.

Братан и Мильо крачеха и разговаряха. Те не се бяха виждали отдавна, а толкова много имаха да си кажат. Мильо скоро бе надалеч, за да занесе истината за Христос на хората, а приятелят му искаше да чуе какво е преживял и видял.

В последно време Братан много се вълнуваше от въпросите свързани с това, как най- добре да носим Благата вест на погиващите.

Бе говорил с много хора. Разказвал им бе за Христос и какво Той е направил за тях, но бе много разочарован от реакцията им, защото повечето изобщо не искаха да го слушат.

За това и сподели:

– Да свидетелстваме днес за Исус е важно. Той не беше самозванец. За Него тогава е свидетелствал Йоан Кръстител, а също и самият Бог.

– Проблемът не е в това, че хората не иска да вярват в Исус, – каза утешително Братан, – а поради това, че грешниците не искат да слушат гласът на Бога.

– Но Творецът е изпратил в света Исус и е свидетелствал, че това е Неговият Син, не само чрез Писанията, но и чрез делата, които Христос извърши на земята.

– Цялата Библия сочи към Исус. И ако човек Я приеме за Божие Слово, Тя непременно ще го доведе до Христос, чрез Когото индивидът получава вечен живот

– Тогава защо хората не вярват в Бога? – попита обезсърчен Мильо.

– Те не вярват, не защото нямат доказателства, – леко го потупа по рамото Братан, – а поради това, че нямат любов към Бога.

– Така е, – съгласи се Мильо, – по-лесно приемат слава един от друг, отколкото  да търсят Божията слава и благоволение Му.

– Исус дойде не за да се прослави, а за да изпълни волята на Бога, – каза насърчително Братан. – Така и ние с делата си трябва да Го прославяме. Искаш ли да се помолим за всички, които още не са откликнали на Божия зов?

Мильо само кимна в знак на съгласие.

– Господи,  – започна Мильо, – прости упорството и неверието на хората, а също и това, че търсят често потвърждение за Твоето съществуване и любовта Ти.

– Помогни им, да пожелаят да изучават Библията и да те познават все повече и повече чрез Нея, – продължи Братан.

– Помогни им да търсят истината и да угаждат на Теб, а не на човеците, – добави Мильо.

Надеждата в сърцето на Мильо се укрепи и той си каза: „Ще говоря и няма да млъквам, защото има още много хора за спасение“.

Хората заеха местата си и самолета се приготви да излети.
Изведнъж Дони, петгодишно момче започна да крещи. Това бе съвсем непредвидена истерия на това място.

Майка му се смути. Тя не знаеше какво бе разстроило Дони, но се опита да успокои сина си. Независимо от молбите и шътканията на майка си, детето продължаваше бясно да крещи, да удря и рита седалките около себе си.

Внезапно от задната част на самолета възрастен човек в униформа на генерал от Военновъздушните Сили започна да си пробива път към крещящото момче.

Когато доближи, генералът докосна ръка на разстроената майка, за да успокои. След това се наведе и прошепна нещо на ухото на момчето.

Изведнъж Дони се успокои. Внимателно пристегна предпазния колан си и нежно взе ръката на майка си.

Останалите пътници въздъхнаха с облекчение.

– Браво! – обади се някой.

– В такива случаи е нужна здрава ръка! – чу се женски глас.

– Хубаво е, когато хора знаят как да постъпят в такъв момент! – не остана назад и една възрастна дама.

Когато генералът се отправи към мястото си, един от пътниците докосна ръкава му и тихо го попита:

– Извинете генерале, какви са вълшебните думи, които казахте на това момче?

Генералът приветливо и деликатно се усмихна:
– Показах му крилете на отличителния си знак на офицер от Въздушните сили, медалите и бойните си награди. А след това му обясних, че имам право да изхвърля един пътник през вратата на самолета, от който и да е курс на самолет.