В залата обсъждаха нова книга за Светия Дух.

Един от журналистите на местният вестник попита автора на книгата Ангел Новаков:

– Как активирате Светия Дух? Чрез хапче ли?

– Фармацевтичните компании могат ли да създадат такива? – намеси се и една млада журналистка.

Новаков повдигна вежди, поклати глава и се засмя:

– Нищо не правя. Чакам Духът и Той идва.

– Съвсем нищо? – ококори очи журналистът.

– Съществува погрешно убеждение, че ние с нашия опит караме нещата да се случват, – подчерта Новаков, – а всъщност Бог прави всичко.

Двамата журналисти го изгледаха изпитателно, не вярвайки на ушите си.

– Началото на църквата няма нищо общо с човешките стратегии или впечатляващото лидерство, – поясни Новаков. – Светият Дух дойде като силен вятър в стая с изплашени, безпомощни и объркани ученици. Той разби всички етнически превъзходства, като събра хора, които бяха в противоречие, в една нова общност.

Край тях се прибавиха още няколко души и постепенно групичката около Новаков нарасна, а той продължаваше разпалено на обяснява:

– Учениците бяха толкова шокирани, колкото всеки друг, когато видяха какво прави Бог в тях. Те не направиха нищо да се случи; „Духът ги направи способни“. Нашата работа като благовестители в света не се определя от това, което можем да направим. Ние сме изцяло зависими от това, което само Духът може да направи. Това ни позволява да бъдем смели и спокойни.

Един възрастен господин се провикна в множеството:

– Изтощих се, като вярвах, че трябва да накарам нещата да се случат.

Новаков се обърна и му каза:

– Само Светият Дух може да направи това.

Клара бе малка дребна девойка, но това не ѝ попречи да завърши библейското училище към църквата, която посещаваше.

Веднъж, когато се молеше, тя ясно чу глас:

– Иди в Китай!

Първата ѝ реакция беше такава:

– Боже, това Ти ли си? Трябва да уча китайски и не знам колко време ще ми отнеме това. Наистина ли искаш да отида там?

– Не бойте се, нито се страхувайте, бъди силна и дръзновена.

Китайският език се стори на Клара доста лесен и тя го усвои само за един месец. Всичките ѝ страхове отпаднаха и тя замина като мисионер за Китай.

Дойде войната и Клара стана японска пленница. Тя успя да скрие в дрехите си Евангелието на Йоана. Преди сън, тя се завиваше през глава и успяваше да научи по един пасаж от Евангелието.

Войната свърши и затворниците бяха освободени. Повечето от тях едва местеха краката си, а Клара изглеждаше весела.

Човек от тълпата, който бе забелязал нейната жизненост каза:

– Навярно там са ѝ промили мозъка.

Журналист, който по-късно взе интервю от нея написа:

„Да, мозъкът е наистина промит, но това е направил Бог“.

Нека последваме примерът на Клара. Не само да четем Словото, но и да учим наизуст откъси от Него. Навярно в началото това трудно ще ни се отдава, но нека да не се отказваме. Така ще дадем възможност на Словото да се вкорени в нас.

Когато възникнат трудности в живота ни, тези стихове ще изплуват в съзнанието ни и ще ни укрепят.

Вън валеше, но Сара трябваше да отиде непременно до магазина. Тя повика сина си и му поръча:

– Борко, наглеждай сестра си, докато се върна от магазина.

Момчето прие с готовност, поверената му отговорност и каза:

– Добре, мамо, няма да я изпуском от погледа си.

Когато Сара затвори външната врата, Борко намери четка и бои. Това го въодушеви и той започна да рисува портрет на сестра си.

Той толкова се увлече, че не забеляза, как напръска всичко около себе си с боя.

Когато Сара се върна всичко бе изпоцапано, като се почнеше с масата, столовете и се завършеше с пода. Но тя бе мъдра жена и бързо прецени ситуацията.

Погледна рисунката, която бе нарисувал сина ѝ и радостно възкликна:

– Това Соня ли е? Колко много си прилича! – и целуна сина си по челото.

Минаха години. Борко стана един от най-известните художници на своето време. Не само специалисти, но и обикновените хора оценяваха много умението му да рисува.

Веднъж един журналист попита младият художник попита:

– Какво ви мотивира поемете по този път?

– Целувката на майка ми в деня, когато нарисувах портрета на сестра ми, – каза с много любов и признателност Борко. – Тогава тя трябваше да ме натупа за това, че бях напръскал всичко с боя около себе си, но моята мъдра майка ме насърчи и подкрепи.

Детето не е цимента, който задържа брака между двама души, а крехко същество, за хармоничното развитие на което е нужна любовта на родителите му, а не само тяхното присъствие.

Трудно е да се овладее един музикален инструмент. За това е необходимо постоянство и много труд.

Петър Илиев от малък бе привлечен от цигулката. Дядо му бе голям майстор на този струнен инструмент.

– Слушах го как свири – казваше Петър, – още, когато бях съвсем малък и се опитвах да го имитирам.

Когато поотрасна и вече можеше да държи цигулката в ръцете си, Петър бе заведен при известния по това време майстор на цигулката бай Павел, както всички го наричаха.

Малкото момче дълго се обучаваше при този възрастен вече човек. Много часове преминаха в наставления и упражнения.

Минаха години. Петър не беше вече онова малко момче, което плахо докосваше струните на цигулката, а младеж, който не се разделяше нея.

Най-накрая настъпи дългоочаквания ден и Петър Илиев трябваше да излезе на сцената.

В концертната зала се бяха събрали много хора.

Младият мъж излезе, овладя притеснението си и засвири. Музиката му очарова слушателите.

След концерта много хора го поздравиха за изпълнението му.

До него приближи и един журналист от местният вестник и приветливо каза:

– Изпълнението ви бе много вдъхновяващо. Доставихте ми истинска наслада. Но бих искал да ви задам един въпрос.

Петър кимна с глава, съгласявайки се.

– Защо през цялото време, докато свирехте, вашите очи бяха устремени към втория балкон отляво?

– А това ли? – засмя се Петър. – Там седеше моят учител. През цялото време следях израза на лицето му. Когато виждах усмивката му, разбирах, че е доволен от изпълнението ми, а това още повече ме вдъхновяваше.

Това е много добър пример за нас.

Къде търсим утвърждаване, съгласие, насърчение и благоразположение?

Не е ли най-добре да го потърсим при Господа? Защо тогава очите ни да не са постоянно обърнати към Исус Христос?

Нека да живеем, да се трудим и да правим всичко така, че да виждаме усмивката на одобрение върху Неговото лице.

Валеше сняг вече трети ден. Къщите с големи снежни калпаци се гушеха в дълбокия сняг и почти нищо не се виждаше от тях.

Миронов бе редактор на месният вестник. Той безнадежно гледаше снега през прозореца и каза с болка:

– Хубаво е ако имахме и портиер към редакцията, но такава бройка не е предвидена. Ако имаше такъв, той щеше да почисти снегът в двора на редакцията. А сега трябва да чакаме снега сам да се разтопи.

– И на мен ми омръзна да пълзя едва едва, – намеси се един от старите сътрудници на вестника, – ще падна някой от ден и ще си счупя я крак, я ръка.

Методи, младият специален кореспондент на вестника, погледна присмехулно застаряващата част от журналистите във вестника и попита:

– В утрешния вестник има ли едно място за обява?

– Изглежда е останало едно, – каза Миронов. – А на теб за какво ти е?

– Почакай и ще видиш! – закани се Методи.

Отиде при словослагателят и го накара да вмъкне следната реклама в броя:

„При входа на сградата на редакцията на местния вестник е загубен златен пръстен с брилянт от 2,9 карата. Който го намери, моля да го върне и ще получи възнаграждение“.

До вечерта на следващия ден пред редакцията изобщо нямаше сняг.

Асфалта блестеше, все едно върху него не е валял сняг.

По него се разхождаха десетина човека, които внимателно се вглеждаха в краката си.