Първата световна война завърши. Това бе поредната катастрофа за българския народ. Последва духовна разруха. Хората се почувстваха сломени, съкрушени и отчаяни. Появи се реална заплаха националната ценностна система да рухне.
Хората бяха смазани и разбити. У някои българи се зароди желание да изтръгнат народа от апатията и несигурността, да повдигнат българският дух, който бе запазил народа ни от унищожение.
Стоян Омарчевски, министър на просвещението в правителството на Александър Стамболийски, жадуваше да види борбени и отстояващи правото си българи.
Днес в ръцете му бе попаднало интересно писмо. Почерка беше неравен, но четлив. Някакъв селянин му бе написал: „Трябва да отдадем почит на „големите българи“, които са ни направили народ, като Левски, Ботев, Каравелов ……“
– Това е чудесна идея, – каза си Омарчевски. – Трябва да се увековечи паметта на великаните на непобедимия български дух, на творците на родната реч, мисъл и историческа слава, на големите ни дейци за народното пробуждение, за да служат за назидание и пример на поколенията.
И той реши да внесе в Народното събрание законопроект за поставяне на бюстове на заслужили българи в централната алея на Борисовата градина.
Омарчевски се срещна с професор Боян Пенев и двамата дълго обсъждаха този въпрос. Пенев беше от хората, на които тази идея не му бе чужда.
– А защо да не се обяви за празник по този повод? – попита Омарчевски.
– Как мислиш добре ли ще звучи „Празник на народните будители“? – професорът погледна възторжено събеседника си. – Този ще бъде ден на почит пред онези родолюбци, които са пробуждали народа чрез слово и оръжие, воювали са за вярата, езика и свободата на България.
– Нека плеадата на будителите започне с Паисий Хилендарски, да преминава през книжовници и заможни българи, вложили сили и средства в създаването на училища и църкви в подкрепа на вярата. Сред будителите нека бъдат и десетките борци за национално освобождение, хората на образованието, науката и културата, допринесли за духовното развитие на България.
След това неусетно дойде денят, в който Омарчевски застана пред Народното събрание, за да изложи мотивите за празника. Гласът му звучеше тържествено и внушително:
– Когато е обезверен и объркан в духовните си ценности, българският народ търси упование и надежда в своето минало, във всички ония морални и културни качества, които носи в душата си…
Никой в залата не можеше да отрече това.
– Нека Денят на св. Йоан Рилски да се превърне в Ден на народните будители. Те са малките и големите, знайните и незнайните, които не са оставили никога народните идеали да бъдат помрачени, надеждата и вярата за тяхното постижение да угаснат.
Те са най-верните изразители на спонтанната воля на българския народ към безкористно и всестранно развитие, самоопределение и утвърждение като културна сила. Те са живата и вечна връзка между миналото, настоящето и бъдещето, те са безсмъртната гаранция, че нашият народ ще прескочи всички съдбоносни изпитания и ще оцелее.
Допреди войната образованието и възпитанието в нашите училища бе насочено към едно планомерно и системно развитие сред учащата се младеж на национални и отечествени добродетели, от една страна, и на граждански и културни, от друга. Любов и почит към старинно българското, благоговение пред дейците и строителите на нашето национално верую, старание и съревнование към доброто и хубавото, увлечение към идеалното – …
Болката, че са изтървали младежта, замъгли очите на мнозина от седящите.
– Тия добродетели, насаждани в душите на поколения в продължение на цели десетилетия, бидоха разклатени от отрицателните резултати на войната, преди всичко в самото общество, а оттам – и отражението на отрицателните прояви всред учащата се младеж. Последната се увлече по всекидневното, забавителното и лекото в живота; волност, безгрижие и лекомислие обладаха душите им и лека-полека тя се отдалечи от ценното и същественото в живота и миналото.
А в полумрака на нашето минало се откриват големите фигури на редица велики българи, които с необикновеното увлечение и с една завидна самопожертвувателност са служили на своя народ, които не са пожалили ни сила, ни младост, за да положат основите на нашия културен и политически живот.
От Паисия насам до наши дни се редят светлите и лъчезарни образи на големи културно-обществени дейци, далечни и близки строители на съвременна България……
Всички го слушаха съсредоточено и внимателно. Не едно родолюбиво сърце трепна при този призив. Всички бяха единодушни, че това е необходимо за възраждането на българския дух.
Сред най-популярните български народни будители бяха признати Паисий Хилендарски, Иван Вазов, Григорий Цамблак, Константин Костенечки, Владислав Граматик, Матей Граматик, Свети Иван Рилски, Неофит Бозвели, братята Димитър и Константин Миладинови, Георги Стойков Раковски, Васил Левски, Христо Ботев, Стефан Караджа, Хаджи Димитър, Любен Каравелов, Добри Чинтулов и много други.
На 28 юли 1922 г. Министерството на народното просвещение излезе с окръжно номер 17 743, според което 1 ноември бе определен за „празник на българските будители, ден за отдаване на почит към паметта на големите българи, далечни и близки строители на съвременна България“.
Цар Борис III подписа закона за въвеждането на Деня на народните будители на 3 февруари 1923 г.
Така 1 ноември бе обявен за официален народен празник в чест и памет на заслужилите българи.
Сушата продължи доста дълго. Не само хората, но растенията и животните викаха към небето за влага. Ако продължаваше така, жива душа нямаше да остане по тези места.
