Архив за етикет: дума

Окото, един от важните символи на иврит

unnamedПролет е, а дъждът е едно от най-обичайните явления през този сезон. Той е изключително необходим за природата, но можем да го възприемем и като пречистващо средство за нас хората.

Таня и Боряна седяха в стаята и съжаляваха, че поради дъжда не могат да излязат навън.

Когато вали, на човек нищо друго не му остава, освен да размишлява и разсъждава. И двете момичета скоро се оказаха в подобен мисловен простор.

– Как мислиш, – попита Таня, – какво означава изразът: „Очите са огледало на човешката душа“?

– Знаеш ли, че в много изрази на иврит чрез очите се описва характера и личността на човека? – не отговори, а попита Боряна.

– Не, – призна си чистосърдечно Таня.

– Дори в химна на Израел очите се споменават по специален начин, – каза Боряна.

– Разкажи ми, – помоли я Таня, – каква роля играят „очите“ в еврейския език.

– В съвременния иврит много изрази са построени върху думата аин (עַיִן), или „око“, която символизира дух или характер, – отбеляза Боряна.

Таня бе затаила дъх и очакваше с нетърпение да чуе по-нататъшните обяснения на приятелката си.

– Така „аин това“ или „добро око“ означава „добър човек“. „Аин цапа“ или „тесни очи“, символизират алчен и зъл човек. А под „Бе-гова знаим“, т.е. „на нивото на очите“ се разбира, да разговаряш със някого на понятен за него език.

– Например, когато доктор описва ситуация с прости думи, без сложни медицински термини, – бързо съобрази Таня.

– В националният химн на Израел има един доста популярен ред: „Аин ле-Цийон цофия“ (עַיִן לְצִיּוֹן צוֹפִיָּה), т.е. „към Сион е отправен погледът ни“, – каза Боряна.

– Могат ли всички евреи , които живеят на хиляди километри от Израел, наистина да виждат Сион? – попита Таня.

–  Разбира се, че не, – засмя се Боряна. – Тази фраза символизира вековната преданост и стремеж на евреите, изразяваща се с обръщане на поглед към Ерусалим при молитва три пъти на ден.

Слънцето скоро проби облаците и двете приятелки с радост излязоха навън.

Камък на който не расте нищо

imagesБанкет. Иво Манчев солидно се подкрепи с алкохол. Как можеше да откаже на колегите си, та той е мъж, но той не можеше да пие и всичко това го доведе …..

В чуждо легло до малко позната жена, разбира се без дрехи.

Иво скочи, бързо облече се и хукна навън, сякаш се страхуваше, че отново ще го върнат в този кошмар.

– Сам съм си виновен, – говореше си той по пътя към къщи. – Защо трябваше толкова много да пия? …. Няма да се оправдавам!

Влезе в дома си, а жена му седеше край масата и пиеше кафе. Изобщо не го поглеждаше и мълчеше. Въпроси нямаше.

– Слушай, – каза той на жена си, – не е това, което си мислиш …

– Всеки ден се грижа за теб и този дом …..

– Мила, сега всичко ще ти обясня …

– Мислиш ли, че не съм желала да отида някъде и да се напия с приятели? Много пъти ми се е искало всичко да захвърля …

– Моля те, успокой се …, – Иво не знаеше какво да каже, за да укроти жена си.

– И аз можех да те прецакам с някого. Но, знаеш ли, не мога да го направя, защото отдадох всичко от себе си на теб …

Иво не се опита повече да се оправдава. Той разбра, че това бе безсмислено.

– Отдадох сърцето си на теб. Посадих го в душата ти и очаквах там да разцъфти – и тя се разплака.

Очите на Иво се напълниха със сълзи.

– Но душата ти се оказа камък, а там нищо не може да вирее. Ти си камък, на който нищо не може да цъфти … – жена му сви ръце в юмруци и започна да се удря безпощадно.

Обезсилена падна на колене и се разрида, а заедно с нея и Иво…

Мина време и жена му му прости, но думите, които му каза тогава, той не можа да забрави.

Щастието да бъдеш щедър

imagesМъглата бе гъста и синкава като пресечено мляко. Кълбеше се, сякаш извираше от някъде, а след това се утаяваше като блатна вода.

Бе потопила в себе си хората, дърветата и храстите. Угасяваше бързо всеки глас и миризма.

Човек можеше да се сблъска с някой отсреща, защото нищо не се виждаше на крачка пред себе си.

Уморени да се взират в непрогледната мъгла през прозореца дядо Слави и Мартин се настаниха край камината.

– Омръзна ми да слушам само: „Хайде! Давай!“ – внукът наруши тишината.

– Но това не е заповед, – усмихна му се съчувствено дядо Слави, – а по-скоро покана за нещо весело и радостно, което можеш да срещнеш в живота си.

Мартин въздъхна дълбоко и се загледа в пламъците на огъня.

– Ето, например, когато човек започне да се отнася правилно към парите, той изцерява почти всеки аспект от живота си. Виждал ли си как човек става жесток , мами и лъже, ако жаждата за пари са завладели душата му?

– Да и то много пъти. Такива хора прекарват живота си в робско служение на парите, а често дори не осъзнават това.

– Животът на неискреният егоист се изгражда само около думата „вземи“, а в нашият живот главният мотив трябва да бъде „давай, сподели“, – каза дядо Слави.

– Всеки път, когато съм давал, – усмихна се Мартин, – макар и малко, съм получавал стократно повече.

– Ето това е важният въпрос: „Да дам или да взема?“ – подчерта дебело дядо Слави.

Накрая и двамата стигнаха до заключението:

– Човек е щастлив, радостен и удовлетворен, когато е щедър.

В първите дни на нашата свобода

indexКакви тревожни, необикновени и чудни дни бяха.

Нашият град през първите два месеца след Освобождението бе шумен, прашен, изпълнен с кипящ живот.  През него минаваха руските полкове, които отиваха към Плевен.

Градът бе станал главен интендантски склад на плевенската армия и на тази предвожданата от Гурко.

Пътят стана тесен за многохилядните си гости. Всичките български къщи станаха квартири за руските военни, а училището се превърна в болница.

Изникнаха от земята увеселителни градини. Певици от всякъде се стекоха и продаваха песните и прелестите си…

Цената на всичко поскъпна до баснословни размери. Стократно увеличилите се стоки за потребление предизвикаха нечуван бум на спекулацията. Потекоха реки от разнородни банкноти.

Безмълвна и пуста оставаше само турската махала. Жилищата на избягалите турци зееха разграбени, без врати, без прозорци. Вътрешността им бяха изпълнена с  изтърбушените сламеници, дюшеци и възглавници.

Градът омаян от великото събитие, което му донесе свободата, тръпнеше от разказите за смелостта и самопожертвувателността на руските войници.

Гражданите все още не можеха да повярват, че са свободни, но фесовете веднага изчезнаха. Всеки наложи на главата си каквото бе намерил: шапка, капела, калпак.

Градът бе честит да дочака и император Александър. Възторгът бе неописуем. Викове, китки, сълзи от радост.

Царят премина през улиците, поръсени с цветя. След това отиде в църквата, за да благодари на Бога за великата победа.

Едни от българите му целуваха стремената. Майки му подаваха децата си, за да ги помилва. Малки момиченца, с риск да ги стъпчат конете, му поднасяха букетчета свежи цветя.

По това време взеха да прииждаха множество бежанци от Тракия, подгонени от Сюлеймановите орди и от башибозуците след отдръпването на генерала Гурко.

Те пристигаха голи, окъсани, нещастни, носейки скръбта по изгубените си огнища и близки. Тези бедни хора не можеха да се зарадват истински на Освобождението. За тях то донесе само разорение и нещастия.

Бежанците бяха пълна противоположност на веселите и охолни граждани на града, отървали се без никаква жертва, получили многобройни материалните облаги, резултат от техният практичен ум, които умееше да извлече всичко възможно от новото положение…

Идваха и неприятни новини, за убити близки от другите краища на България, опожарени селища и опустошения.

Виталий, един от руските войници, когато вида угриженото лице на своя приятел Иван каза:

– Батюшка, помислете, хиляди руси гинат там, при Плевен. Цяла Русия е в траур…

В тези дни се случваха неприятни езикови недоразумения между освободителите и освободените…

Един от руските офицери бе поискал от една жена:

– Молоко.

Жената се бе почудила: „За какво му е?“ Но бе свалила един стар, покрит с паяжина малакоф, който представляваше вид женска пола с обръчи, за да стои издута.

В Наковия хан един майор, искайки да обядва бе поискал:

– Свежую булку.

Добрият Нако бе, доста напреднал в знанието по руски език и знаеше какво е „свежо“, но втората дума го затрудни и той решително отказа:

– Не може!

– А зачем? – попита сърдито руснака.

– Полиция не позволяет! – отговори засрамено Нако.

Офицерът много се смя, когато му обясниха как го е разбрал ханджията.

Едно младо голобрадо руско войниче бе попитало баба Деша:

Бабушка, у тебя есть спички?

След което старата жена го бе погледнала сърдито и го бе подгонила с кривака.

Толкова близки езици, но поради неразбирането на отделни думи се стигаше до грешки, които и днес предизвикат бурен смях.

В затруднено положение

indexПръстът ѝ винаги сочеше нанякъде, а след това следваше въпрос:

– Какво е това? За какво трябва? Кой го е правил?….

Защо, как , кога, къде, … се сипеха в изобилие от малка Мики. Тя бе само на четири години, но бързаше да опознае света около себе си.

Родители, баби и дядовци, заедно с лели, чичовци и вуйчовци, бързаха да задоволят любопитството на малката.

Веднъж Мики улови една интересна дума от разговора на родителите си и тъй като не знаеше значението ѝ, веднага попита:

– Какво е това „сетива“?

Бащата се почувства като хванат на мястото на престъплението. Той се почеса по главата и се чудеше, как да обясни „непозната“ дума на дъщеря си.

Тогава майката се усмихна на Мики и започна да обяснява:

– Всеки човек има пет сетива.

Мики бе ококорила широко очи и внимателно слушаше майка си.

– Когато гледаш с очите си, това сетиво наричаме зрение, – продължи обясненията си майката. – Когато чуваш с ушите си, това също е сетиво и се нарича слух. Когато с носа си усещаш миризми, се нарича обоняние….

Мики бе загубила интерес към дългото обяснени и започна да чопли носа си.

Майката усети, че малката вече не я слушаше. За това реши да разбери, какво е разбрала дъщеря до тук от обясненията ѝ:

– Мики, какво усещаш с носа си?

Момиченцето се поколеба, погледна нерешително майка си и бързо изстреля:

– Сополи.

Е, понякога обучението дотяга, въпреки любознателността.