Сава беше добър майстор. Дали поради тази причина го избраха за  председател на земеделската взаимоспомагателна каса, така и сам не разбра.

На учредителното събрание присъстваха около 150 души. И когато стана дума, кой да бъде председател, всички бяха единодушни:

– Сава Михайлов.

Уж всички бяха съгласни, но само 47 от присъстващите се записаха. за членове.

Някой отстрани мърмореха:

– Да видим какво ще излезе от тая работа, па тогава ще се запишем.

Други сякаш бяха готови, но гаранцията им се стори много голяма.

Тогава Сава каза на въздържалите се:

– Според член 16… от търговския закон, се изисква гаранция, за да се узакони кооперацията.

А Димчо Секулов, който бе избран за заместник председател уточни:

– Нашата кооперация ще бъде зависима от Земеделската банка в града. От там ще ни се казва, колко заем можем да отпускаме на членовете си през годината. А този заем ще се отпуска срещу наличието на петстотин лева гаранция, нива или добитък.

– Абе, много пара е това бе хора, – извика Доньо Сирака.

– Много били, – развика се Цачо Чулака,  – а по-добре ли е да вземаме заем от Цоко кръчмаря с лихва двадесет на сто, а друго е да ти дава кооперацията само с шест на сто.

Петко не се стърпя и се обади:

– Лихварите са кожодери, само с кооперацията ще ги възпрем и укротим.

Горе долу кооперацията тръгна.

Още първата година Земеделската банка им разреши да отпускат на членовете си до 20 хиляди лева. А за третата година, обещаваха и по 200 хиляди.

Срещу това право кооперацията разполагаше с няколко магазина, изкупуваше излишъците на селяните. А от няколко месеца от млякото, което събираха правеха сирене и кашкавал, които се търсеха не само в селото, но и много по-надалече.

Постепенно в кооперацията влязоха повече хора. Всеки член имаше по хиляда и петстотин дялов капитал, макар че беше внесъл имущество за 800 лева.

Едни вземаха заем да си засадят лозе, други да си купят добитък, трети да си направят къща или за да доплатят таксата на ученик в града

Извън взаимоспомагателната каса оставаха още много хора. Те бяха предимно бедни селяни. Такива бяха Рангел и Вичо. По-големият брат Рангел искаше да се отдели от по-малкия, за това обичаше да се шегува:

– И аз, и Вичо нямаме. Две няманета са прекалено много. Ще ги разделим, та дано намалеят.

Дочу Върбан Сиромаха, че се продава къщата Михо Брадваря. Михо живееше сам, но наскоро почина, а децата му се запиляха някъде по градовете.

Обикаляше Върбан, оглеждаше я и си мечтаеше да я купи, но джобовете му бяха празни.

Една вечер както седеше в кръчмата, Върбан сподели мечтата си с гостилничаря:

– В горната махала се продава къщата на Михо с двора, тъкмо за сиромах човек като мен. Но искат хиляда лева. А толкова ми се иска и аз да си имам дом.

Гостилничаря Свилен го изслуша и му каза:

– Слушай Върбане, утре се събира управителния съвет на кооперацията. Намини там, могат нещо да измислят и за теб.

– Щом казва, бай Свилене, ще намина.

– Там хората не са прости, – Свилен потупа по свойски Върбан по рамото. – Ако не друго, то съвет могат да ти дадат.

Върбан стана и като унесе си тръгна.

– Кой знае, може и да ми помогнат, – каза си Върбан.

След това бедният човек се плесна по коляното и извика:

– Ако подадат една ръка, здраво ще работя и няма да се посрамя….

От другата страна на реката, пътят пълзеше нагоре към Гарвановия камък. Янко се загледа в циганската махала. Тя представляваше къща до къща, без дворове. Липсваха и улици.

От там се чуваше биене на тъпан и пискащия звук на зурна.

Не знам защо на тези къщи им викаха „коптори“. Циганите бяха изтикани извън селото, в това жалко и пустеещо място.

Не веднъж Янко си задаваше въпросите: Защо тези хора бяха изолирани? Защо не ги допускаха в селото да живеят?

Днес Янко срещна Досьо. Циганинът носеше някаква бохча.

– Досьо, къде си ходил?

– Сякох дърва на Бальовица, а после на бай Стефан му помагах да заздрави дувара откъм Керемидчиеви. Та те ми дадоха малко хляб, сирене и малко месо. Жената и децата много ще се зарадват.

– Преди малко се загледах във вашата махала, – каза сериозно Янко.

– И какво ѝ е на махалата ни? – попита циганина.

– Нямате дворове, нито улици, – сподели наблюдението си Янко.

– Дворът е златна обица, но за заможен чиляк, – подсмихна се Досьо.  – На нас за какво ни е ? Не разпрягаме коли, не връзваме добичета, нямаме хамбари, нито отъпкваме харман, имаме си само две ръце. С тях и без двор си плетем кошници и рогозки, калайдисаме чуждия бакър или помагаме на някого за едно парче хляб.

– Е, как всички са се сдобили с земя, орат, сеят, жънат? Има за тях, има и за държавата. Само вие сте останали с две ръце?! – вдигна вежди недоумяващо Янко.

– Хм, – засмя се циганинът. – Когато другите са добивали земя, ограждали са с плет домовете си, ние циганите сме били на път с катуна. Обикаляли сме да веселим парвенютата. Гледахме да краднем нещо, я кокошка, а някое теле или шиле. Такава е нашата, циганска. На нас ни дай тъпани и дайрета, зурни и кларинети. Тогава ела гледай жените какви кючеци друсат, – засмя се Досьо, махна с ръка и потегли да нахрани домочадието си.

Янко дълго време гледаше след него и все още не можеше да разбере: Как  при такъв неподреден и объркан живот успяваха да оцелеят?

 

 

Много хора имат погрешно схващане за християнския живот. Виждайки талантлив и успешен християнин, те се стремят да му подражават. Мислят си, че в чуждата градина тревата винаги е зелена.

Когато разберат, че техните постижения са много по-скромни, дори и незабележими, те изпадат в отчаяние и престават да забелязват прекрасните възможности, които Бог им открива. Забравят, че са призвани да служат на Христос, а не на себе си.

Малко са хората, които са понесли толкова страдания, колкото апостол Павел, но той се научил да издържат всякакви обстоятелства, дори затвор. Вие също можете да се научите.

Бог не ни е обещал лесен безгрижен живот, свободен от изпитания, проблеми, трудности и изкушения. Не ни е обещавал идеален живот на земята.

Той е призовал Своите деца не на детската площадка, а на бойното поле.

Ако наистина служим на Христос, за себе си откриваме абсолютната истина: „Да се радвате, в Господа, е вашата сила“.

Млад монах вървял по пътя, бързайки да стигне до манастира си преди залез слънце. В едно село срещнал жена, която държала коза, вързана с въже.

– Моите деца седят гладни,- обърнала се жената към него. – Помогни ми да заколя козата. Аз съм вдовица и няма кой да се погрижи за нас.

– Забранено ми е да убивам животни, – обяснил монахът и си тръгнал.

Изведнъж чул признанието на жената:

– Отдавна те познавам. И всеки път, когато преминаваш през нашето село, аз ти се възхищавах, като те гледах през прозореца. Молбата ми да заколиш тази коза е само повод, да се запозная с теб.

Монахът я погледал изненадано.

– Аз съм млада и красива жена, желая някой да ме гали и люби, – добавила жената. – Моля те прекарай с мен една нощ, а сутринта продължи по своя път.

– Не мога да прекарам нощта с теб, – казал монаха.

Когато чула тези думи, жената закрила с ръце лицето си и заплакала. След това извадила от чантата си бутилка вино и му предложила:

– Да пийнем по едно поне.

Монахът почувствал, че трудно ще може да откаже трети път, гърлото му било пресъхнало и той пийнал малка глътка …..

На сутринта, отваряйки очи, монахът се намерил в леглото със същата жена.

На печката в голям котел се варило козе месо, а на масата стояла празна бутилка от вино.

Попитайте кой да е израилтянин къде да е по света: Коя храна е „най-израелска“?

И вероятно ще получите един от двата отговора: „Бамба“ или „Птитим“.

Но какви са тези ястия и защо са типични за Израел?

„Бамба“ е най-известното израелско лакомство. Трудно може да се обясни, какво е то, но на вкус прилича на фъстъчено масло, а по консистенция е едновременно меко и хрупкаво.

Ядат го навсякъде, от нулева до сто годишна възраст.

То е много популярно сред децата. Според легендата името „Бамба“ е измислено, за да могат малчуганите да го произнасят. Това е смес от еврейските думи „има“ (אמא) и „аба“ (אבא) – мама и татко.

„Птитим“ е известен в света като „израелски кускус“, тук той се нарича פתיתים, което се произнася като п-ти-тим.

Това е един прекрасен пример за изобретателност и предприемчивост, неразделна част от историята на Израел.

През 50-те години на ХХ век в Израел царувала бедността и нямало от къде да се вземе ориз.

Легендарният премиер министър на Израел Давид бен Гурион се обърнал към популярна компания, производител на хранителни продукти, да измислят начин да заменят ориза.

И тогава те изобретили „птитим“, което представлявало малки печени парчета макарони.