Пристигнеше ли някой нов в блока, съседите го проверяваха веднага с техните „методи“.

Първо някакво недоразумение, после спорове, а накрая може да се стигне и до кавги.
На вратата чука съседът, възрастен човек с овехтели дрехи и очила на носа:

– Младеж купи си моркови, пресни са, току що от избата ги извадих.
И за да го убеди, мъжът бръкна в торбата извади един мръсен морков, отхапва от него и задъвка с наслажение.
Какво да го прави, възрастен човек, може би има нужда от пари. Младежът му подаде парите и взе торбата.

На другия ден жената на „продавача“ засече младежа на стълбите и му се разкрещя:

– Как можахте да лишите децата ми от моркови!

От вратата на един от апартамент се подаде рошава глава, погледна викащата жена и се усмихна:

– Пак ли твоя за продавач се е писал. А парите…. отново е пропил!

Вратата се тръшна силно, а зад нея се чу силен кикот.

Провървя му на този младеж!

От другата му страна съседът също обичаше да си попийва. Един ден го завари на улицата да се залива със студена вода от чешмата.

От него беше чул да казва:

– Виж каква ние крехка оградата, тук трябва да се построи здрава, най-малко три метра висока….

Това беше само в началото. След това всичко тръгна нормално.

Говореха с младежа, когато той отваряше дума. Децата му намигаха съучатничиски, а останалите го бяха приели.

Той бе станал един от тях, щом е издържал капризите и недостатъците им.

Елена живееше в едно провинциално градче. Отиде в столицата, за да продължи образованието си.
Там се запозна с млад, висок и симпатичен мъж. Той и имаше кола, добра работа и едностаен апартамент. Родителите му живееха в къща, в покрайнините на града.
– Вие ще бъдете прекрасна двойка, – със завист казваха приятелките ѝ. – Ще имаш жилище, кола и много красив мъж.
Тя го харесваше, но не беше влюбена в него.
– После, по-късно ще се влюбиш в него, – казваха приятелките ѝ.
И тя се омъжи за него. Приятното безпокойство около сватбата премина и се заредиха делничните дни. Работа, готвене, чистене, спане, … и така всичко се повтаряше ден след ден. За ученето забрави. Първоначално отлагаше, а после се роди дъщеричката ѝ и за това съвсем не ѝ остана време да мисли.
Изминаха три години и решиха да дадат малката в детска градина. Мъжът ѝ не искаше тя да тръгне на работа, но после се съгласи.
Един ден Елена срещна приятелската си Милка от детството. Зарадваха се и седнаха на кафе да си побъбрят. Започнаха да си припомнят лудориите и веселите детски дни, дори се поразплакаха малко.
– Какво стана с фотографията? – попита я внезапно Милка. – Ти правеше много хубави снимки в кръжока по фотография, помниш ли? Тогава едни ти се присмиваха, а други те окуражаваха, защото беше единственото момиче в този кръжок.
– Помниш ли Русев, той ръководеше кръжока? – каза Елена с някаква носталгия. – Беше добър човек и вина ги ме подкрепяше.
Когато си тръгна за в къщи Елена си помисли: „Дали да започна отново? Обичам фотографията“.
Тя се отби в един магазин и си купи фотоапарат. Тя нямаше пари за по-добрите апарати, но затаи надежда, че някой ден ще може да си купи някой по-хубав.
И така тя започна да снима дъщеря си. Двете се разхождаха в парка, смееха се и се снимаха. Когато лентата свърши, тя я занесе в едно фото студио, за да проявят лентата и копират снимките. С нетърпение очакваше, кога ще станат готови.
Елена много искаше да ги покаже на мъжа си.
И един ден, когато той се върна от работа, тя му се похвали. След като хапнаха, той разгледа снимките. Тя го наблюдаваше внимателно и искаше да чуе мнението му.
Мъжът и вдигна глава, усмихна ѝ се и каза:
– Много са добри! Направила си чудесни снимки!
Настана страхотна шумотевица, прегръдки, целувки….
На другия ден съпругът ѝ купи голям ноутбук, за да може Елена сама да обработва своите фотографии. Скоро тя започна да участва във фото конкурси.
Минаха още две години и тя стана професионален фотограф. Специализира се във снимане на деца.
Всичко беше толкова хубаво. Елена усещаше любовта на мъжа си и от ден на ден любовта ѝ към него все повече разцъвтяваше. Даже планираха вече да имат и второ дете.
Подкрепата на съпруга ѝ я направи много добра, в това което обичаше да прави. Всеки от нас се нуждае от такава подкрепа.

Захар се загледа в хоризонта. До залеза оставаха още няколко минути. Сутрин слънцето изкачаше почти неочаквано, а вечер рязко се скриваше. Той никога не беше напускал това място и не знаеше дали и другаде е така.

Беше време за вечерната му обиколка в лагера. Много му се искаше да види онова 13 годишно момиче, което се бе превърнало в майка за шесте си сестрички. В лагера я смятаха за истинска героиня.

Бяха дошли преди две седмици, когато мъже нахлули в селото им и го опожарили. Малките бяха уплашени, но тя му разказа какво се е случило:

– В полунощ нахлуха в селото ни ужасни хора. Те бяха на коне и носеха факли. Палеха всичко наред. Повиках сестричките си и побягнахме.

– А баща ти и майка ти? – беше я попитал тогава.

– Когато се измъкнахме от селото, – продължи да разказва тя, – Ила проплака: „Мама!“. Тогава осъзнах, че са останали в селото. Навярно са ги убили.

Той знаеше, че тя е права. Беше виждал труповете в такива опожарени селища. Беше страшна гледка. Между тях имаше  деца, жени и старци. В очите им се беше запечатал ужаса и болка, които бяха изпитали.

Когато Захар мина край колибата, която им бяха набързо отстъпили, я видя. Тя бе седнала до вратата и държеше в скута си най-малката си сестричка. Пееше ѝ тихо и я люлееше в ръцете си. Гласът ѝ беше приятен, нежен и успокояващ.

На земята пред вратата имаше очукано гърне. То съдържаше мизерната брашнена каша, която раздаваха на всички успели да се спасят от околните села.

Захар въздъхна: „Защо беше нужно това изтребление, – мислеше си той. – Воюват, избиват се, но какво бяха виновни тези малки създания?“….

Веднъж едно семейство, мъж и жена, попитали един мъдрец:
– Как правилно да възпитаваме и отглеждаме децата си?
В отговор те чули древна еврейска мъдрост:
– Не ограничавайте децата си в границите на своите знания, защото те са родени в друго време.
Децата ни трябва да усвоят не само това, до което сме достигнали, но е необходимо да продължат напред. На тях е дадена по-голяма мярка на познание.

Димитър харесваше работата си, заплащането беше добро. Беше само на осемнадесет години, но  живееше още при родителите си. Хубаво беше, че може да работи само нощна смяна и да съчетава работата с учението.

Най-много му харестваше да си стои в кабинката. Тук имаше всичко, от което се нуждае стол, маса и компютър с Интернет.

Димитър беше млад, но много добре се оправяше в Интернета. Беше го открил още в детството си, тогава нещата не бяха толкова мащабни. Разглеждаше само няколко хиляди страници, а сега беше друго. Световната компютърна система се беше разраснала неимоверно много.

Димитър беше слабо и хилаво хлапе, но умът му беше бърз и находчив. Той можеше да обиколи света, да спори с някой отдалечен от него на хиляди километри, да следи спорттните състезания, които се играеха в друг континент. Можеше да проникне във всяко кътче на човешкото познание, Интернет му осигуряваше това.

Често се срещаше и с неща, които не му харесваха. Още, когато бяха малки каза на приятеля си Петър:

– Искам да напиша една програма, която да проникне в компютрите на злите и само да натисна едно копче и да изтрия пагубните им планове.

Той от малък беше възприет от приятелите си като хакер. Всичко започна, когато беше на 15 години, но имаше други, които почваха много по-рано.

Петър не веднъж му каза:

– Нали знаеш разни трикове. проникни в списъците на НАТО, изключи системата на Пентагона, така няма да има повече война и убийства.

Но Димитър клатеше глава:

– Тогава ще стане хаос, а това ще причини още повече страдания на хората. Така не става.

От дългото сърфиране из мрежата беше научил, че в света и без това има много беди.

Но сега беше весел. Беше създал вирус, който се  разпространяваше из всички компютри по света, бързо можеше да унищожи творенията на други вундеркинди като него, които имаха лоши намерения.

Докато хората пишеха електроните си писма или сключваха сделки по мрежата, неговото творение обикаляше всички компютри. Той зададе на програмата си определени цели и както всички останали исползваше търсачката на „Google“. Резултатите се връщаха при него и той съставяше списък.

Вирусът му получаваше всичките „дразнители“ и носеше част от тях закодиран в себе си, така той се усъвършенствуваше, сякаш беше живо същество. На технически език това е „генетичен алгоритъм“, програма способна да се изменя и еволюира.

Вирустр му променяше броя на „дразнителите“ и начина им на разпространение. Дори никога да не седне повече на компютъра си, програмата му щеше да работи без него.

Вирусът му поразяваше „вражеските“ страници. Така в рамките на един час щяха да изчезнат всички интернет страници с детска порнография, а тези, които искаха да влязат в тях, щяха да прочетата само следния надпис: „Грижете се за децата, те са цвета на света!“

И не само тези, но и други заплашващи със смърт и унищожение.

Светът щеше да стане по-добър.