Денят бе слънчев и много хора бяха излезли навън. Разхождаха се улиците, усмихваха се и се веселяха.

Дида и Стойо не останаха назад и тръгнаха да се видят с приятели и познати.

Когато наближиха църквата забелязаха, че пред нея се бе свил върху коленете си човек облечен в дрипи. Той бе протегнал отворената си длан, очаквайки някой от минаващите да се смили над него и пусне някоя монета.

– Този пак е тук, – измърмори недоволно Стойо.

– Беден е човекът, – въздъхна Дида съчувствено, – няма достатъчно, за да преживява.

– Знаем ги тия, – скръцна със зъби Стойо. – Да му дадат поне една метла да събере опадалите листа пред църквата. Така поне ще си заслужи хляба.

– Не виждаш ли, че едва се движи, – възпротиви се Дида.

В това време край просяка мина изпъчил напред шкембе господин, който го срита и му кресна:

– Махай се от тук, мършо“ такава! Не мърси Господния храм.

Просякът погледна след отминаващият наперен мъж и каза:

– Бъдете щастлив, господине!

Дида прехапа устни, а Стойо озадачен попита:

– Нима е толкова смирен?

Просякът бе дочул думите на Стойо, за това се обърна към него и му каза:

– Не, господине, но ако този човек беше щастлив нямаше да ме ритне.

Нека бъдем състрадателни дори и към тези, които неприятелски са настроени към нас, защото те не са щастливи ….

Милка бе добра домакиня. На всичко гледаше да обърне внимание. В дома ѝ цареше ред и чистота. Готвеше любимите ястия на мъжа си и правеше така, че винаги да му е удобно, но усещаше, че в мълчанието на съпруга ѝ се тай недоволство.

Тя усети, че нещо не бе наред. Една нощ не издържа, стана и отиде в кухнята да се моли.

– Господи, – мълвеше Милка отчаяно, – разкрий ми тайната на мъдрата жена. Покажи ми къде греша и какво правя неправилно.

– Не си ли забелязала, как стъпкваш съпруга си в калта? – чу тя гневен глас.

– Но аз толкова се старая, как е възможно това? – изненадано попита Милка.

– Спомни си, жено, как ти пробутваш своето там, където трябва да се смиряваш и да мълчиш.

– Отношението към мъжа ми винаги е било мило и нежно, – възпротиви се Милка.

– Спомни си, когато отивахте на гости у кмета. На теб ти се стори, че вратовръзката не е подходяща към костюма на мъжа ти. И тогава наложи своя избор за по-подходящо допълнение към външния му вид. Така ти унижи неговото мъжко достойнство. Той вече не бе глава на семейството, защото за всичко се допитваше до теб и каквото кажеше Милка, той така правеше.

– Боже, прости ми! Не съм осъзнавала, как унижавам мъжа си.

От този ден щом мъжът ѝ я попиташе за нещо, тя му даваше право да избира и сам да реши как ще бъде най-добре.

Забележете в Библията се казва, че мъжът трябва да обича жена си, а тя да му се подчинява. Дори и да греши, тя трябва да го подкрепя, а не да го укорява, така че следващият път той трябва да внимава, какво решение ще вземе.

На една жена е много лесно да се подчинява на мъж, който я обича, защото той няма да направи нещо лошо, за да я обиди, огорчи или пренебрегне.

В един горещ летен ден, Били реши да поплува зад къщата. Той бързаше да се цопне в прохладната вода и за това изтича през задната врата. Бързо съблече чорапите, фланелката и гащетата си. Събу си обувките. Всичко разхвърля наоколо в пълен безпорядък.

Били скочи във водата, без да знае, че след него плува алигатор.

Майка му се доближи до прозореца и забеляза огромната опасност, която заплашваше сина ѝ. Тя се паникьоса и изтича към водата.

Започна да вика и силно да ръкомаха с ръце към сина си:

– Били, алигатор! Не влизай навътре! Бягай! Прибирай се!

Когато Били я чу, той се уплаши. Обърна се и бързо започна да плува към брега.

Точно, когато майката хвана момчето за ръка, за да го издърпа по-бързо на брега, алигаторът захапа крака на Били.

Започна невероятна битка между майката и алигаторът за момчето. Въпреки, че животното бе много силно, жената не се предаваше. Страхът за сина ѝ и придаваше сила.

Наблизо минаваше мъж с камион. Той чу писъците и видя отчаяната борба на майката. Грабна пушката си, бързо скочи от камиона и стреля в алигатора.

Били оцеля, но прекара много седмици в болницата. Претърпя няколко операции, но краката му бяха ужасно изранени.

Когато молеха Били да покаже белезите си, той повдигаше само крачола на панталона си, но никога не показваше онези следи, които бяха останали по ръцете му.

След години му бяха направени козметични операции и белезите по краката му изчезнаха, но порасналият Били не разреши да махнат тези по ръцете му, защото те му напомняха за майчината любов.

Скоро утрото щеше да избистри лъчите си, а Янко и Юлиян стояха един срещу друг в стаята и тихо разговаряха. Те не усетиха как премина нощта. За тях нямаше значение, че тя скоро щеше да предаде властта си на деня.

– Мнозина са изоставили Исус Христос, – сподели наблюденията си от последно време Янко, – но все пак се опитват да Му служат от чувство за дълг. Te усещат тази нужда, която е предизвикана от тяхното собствено виждане.

– Причината за това е отсъствието на възкресенския живот на Исус у нас, – отбеляза Юлиян.

– Душата няма вече интимно общение с Бога, – допълни Янко. – Човек разчита на собствените си разбирания.

– Да, но това не е съзнателен грях и той не докарва наказание, – отчете Юлиян.

– Но веднъж осъзнал грешното си разбирането за Исус Христос, – потъна в дълбок размисъл Янко, – като си причинява съмнения, страдания и неволи, човек трябва да пожелае да се завърне при Бога.

– Трябва да се осланяме на възкресенския живот на Исус – отсече категорично Юлиян – и то на много по-силно, отколкото досега.

– Нужно е да си изградим навика постоянно да се допитваме до Него за всичко, – допълни Янко, – вместо да взимаме решения, основани на „здравия ни разум“, а едва след това да Го молим да ги благослови.

– Такива решения са откъснати от действителността, – заяви безусловно Юлиян.

– Ако вършим нещо поради дълг, ние се опитваме да живеем по стандарт различен от Исус Христос, – отбеляза Янко.

– Да, наистина е така, – съгласи се Юлиян. – Ставаме горделиви, арогантни и мислим, че знаем какво да правим във всяка ситуация.

– Тогава дългът е заел трона в душата ни, а не възкресенския живот на Исус, – каза с болка Янко.

– Не ни е казано да „ходим в светлината“ на нашата съвест или в тази ръководена от чувството ни за дълг, а да „ходим в светлината, както е и Той в светлината…“, – подчерта Юлиян.

– Когато вършим нещо по задължение, лесно можем да обясним мотивите си за действие, но когато правим нещо от уважение и почит към Бога, не може да има друго обяснение освен послушание и смирение спрямо Него, – отсече Янко.

– За това един истински християнин лесно може да стане обект на подигравки и неразбиране, – изтъкна Юлиян.

– Нека искаме от Бога, – наведе глава Янко, – да съживи смъртното ни тяло чрез могъщия възкресенски живот на Христос и да ни привдигне с нов прилив на силата Си.

Денят бе хубав. От толкова време слънцето не се бе показвало, но сега разсипваше щедро от топлината си и осветяваше ярко всичко наоколо.

Жеко стоеше навън със своите две кучета Рош и Пепо. Поради лошото поведение на Пепо, той бе привързан на каишка.

Рош спокойно стоеше през цялото време от едната страна на Жеко. То бе много добро куче, а Пепо постоянно изпитваше търпението на своя стопанин.

Е, Жеко е имал и по-добри дни с него, но днес той постоянно се дърпаше и обтягаше каишката около врата си. Въпреки желанието му да се отдалечи, кожената ивица обиколила шията му го ограничаваше.

Наблюдавайки кучетата си, Жеко се замисли:

– Не сме ли и ние така? – каза си той. – Понякога сме като тези животни и децата, които постоянно тестват границите поставени от родителите и приятелите им. Като тинейджъри се опитваме да станем независими, а когато станем по-големи ограниченията за нас се поставят от работодателите ни.

Жеко се почеса по главата, загледа се към близката гора обгръщаща близкия хълм и продължи с разсъжденията си на глас:

– Колко далеко можем да се дърпаме и настояваме на своето? Хубавото е, че Бог не ни е поставил каишка, за да ни държи в Своята воля. Той ни е дал право да избираме. Но с този избор не отиваме ли много далече? Прекалено много грехове от наша страна изтриват в съзнанието ни границата между правилно и неправилно. Какво всъщност Той е направил с нас?

Жеко крачеше с кучетата си и весело си подсвиркваше. Хубавият ден подхранваше доброто му самочувствие.

– Бог ни е отпуснал по-дълъг повод, – засмя се Жеко, – за да ни върне обратно, като ни помогне да преодолеем срутилите се върху нас неприятности и да ни даде правилия начин на живот. Колко е хубаво, че Исус ни замести, изтърпявайки наказанието – смърт, което ни се полагаше за греховете ни, за да живеем един пълноценен живот изпълнен с Неговата любов.

Пепо подръпна нервно каишката си, след като нещо изшумоля в близкия храст край пътя, но това не спря разсъжденията на Жеко.

– Нека изчислим какъв е резултата от следването на Бога. Тази стойност е вече изплатена, като прибавим и нашата цена, получаваме живот, който дори не можем да си представим. Непрекъснато се изпитват границите поставени от ежедневието ни, но това не важи за Божията любов, защото Тя няма граници. Само заради Нея си заслужава да Го следваме и да не се отклоняваме от волята Му.

По пътеката вървяха човек и две кучета. Всяко от животните кротко пристъпяше край стопанина си.

Пепо сякаш прозря разсъжденията на Жеко и без да се дърпа вече, мирно и с удоволствие следваше, макар и на каишка, господаря си.