Виктор дълго се въртя около машинарията си. Предстоеше му да я изпробва. Влезе в нея и седна на седалката. Накъде да се отправи. Не искаше да е в далечното минало, защото се страхуваше, че ако нещо се повреди в машината му, можеше завинаги да остане там.

Смело написа 1860 година. Знаеше че машината му се отклонява няколко години напред или назад, но за него това нямаше голямо значение, защото ако се наложеше можеше да коригира ръчно нещата.

Натисна бутона и потегли. Имаше чувството, че е пътувал съвсем малко, но когато излезе навън разбра, че всичко се е променило.

Наблизо се бяха събрали много хора и изслушваха ораторите един след друг. Между чакащите да излязат на трибуната Виктор различи познато лице.

Не грешеше, това беше самият Абрахам Линкълн. Виктор се запромъква напред. Забеляза, че Линкълн се отдели за малко от групата и го последва. Абрахам се обърна внезапно, взря се изумено в момчето пред него и попита:

– Ти пък от къде се взе? И дрехите ти….., това някакъв маскарад ли е?

– Аз съм Виктор и идвам от 20.. година.

Президентът се изненада, но с нищо не показа това.

– Защо са се събрали тези хора? На какво присъствам, – бързо се окопити Виктор.

– А, откриваме …. няма значение, – махна президента с ръка. – Ти наистина ли си от бъдещето?

Виктор кимна. За доказателство посочи с ръка машината си, която бе избутал под близкия навес на двора, където нямаше много хора.

– При вас сега е война …., – позапъна се Виктор. – Вярвате ли, че Бог е на ваша страна.

Линкълн го погледна замислено:

– На 22 септември миналата година подписах закон, в който се казва, че от тук нататък всички роби са свободни. Край мен все още спорят, дали съм избрал подходящия момент за това.

– А не се ли страхувахте, че някои хора няма да се съгласят с тази декларация?

– Член от кабинета ми докладва, че по-голяма част от обществеността са против подписването на тази декларация.

– И какво направихте?

– Справедливостта е по-важна от обществената нагласа, – каза Линкълн. – Привикнем ли към оковите, ще ги носим цял живот. Нашето правителство и президентската институция целят да издигат човека. Аз съм противник на всичко, което го принизява.

– Смятате ли, че справедливостта подхранва властта? – попита Виктор.

– За това и подписах документа, – засмя се Линкълн. – И ще започнем да го прилагаме веднага. Ти ме попита, дали вярвам , че Бог е на моя страна. Честно казано този въпрос не ме вълнува много. Повече ме интересува дали аз съм на страната на Бога.

– Господин президент, – прекъсна разговорът им слабичък мъж в тъмен костюм, – очакват ви на трибуната.

Линкълн махна с ръка на Виктор и тръгна.

Погледът на Виктор бе привлечен от слаб писукащ звук, който идваше от машината му. Притича бързо до нея и се настани на седалката.

Това бе предупреждение, че трябва да се връща. На Виктор много му се искаше да остане още малко, но рискуваше да остане в този век, за това притвори очи и потегли…..

Вероятно си мислите: „Могат ли няколко хора като мен, да изменят съдбата на целия народ?“

Тогава ще ви попитам: Можели човек обладан от демон, да промени съдбата на цяла нация към по-лошо? Разбира се, че може. Хитлер направи това в Германия, забравили ли сте това?

В такъв случай, ако силата на дявола, която действа чрез един човек може да промени съдбата на цял един народ към по-лошо, защо една група от хора, чрез която действа Божията сила, да не може да промени съдбата на цял един народ към по-добро?

Никой народ не е отишъл толкова далече, че Бог да не може да измени положението му. Израел е доказал това. Даже, когато евреите нямаха собствена държава дяволът не можа да ги унищожи. Бог пред неговите очи отново и отново ги издигаше.

В Писанието се казва: „Моят народ, които се наименува с Моето име….“. Бог не казва, че ще измени положението на нещата в страната, като използва целия народ. Той каза: „Моя народ …“.

Забележете, Той не каза: „Ако Моя народ събере достатъчно подписи или се постарае да победи на изборите…“ Той каза: „Молете се“.

Трябва да престанем да се опитваме да променим нещата със свои собствени сили.

Нашата работа е да се молим, да вярваме и да търсим лицето Му.

Започнете да Го търсите още днес.

Група от няколко човека бавно пълзеше по стръмната пътека нагоре. Те бяха тръгнали рано сутринта, но вече наближаваха.

– Арташат е първата столица на Армения,  – каза Лазар. – Превзет е от нашествениците през пети век. Никой не знае, кога е построен „Хор Випар“, но храмът се смята за един от най-древните християнски манастири.

– Защо манастирът се намира на най-високия хълм в околността? – попита Лиляна.

– Служил е като крепост срещу нападателите, поради стратегическата си позиция на река Аракс, – поясни Петър.

Той бе се ровил в Интернет малко преди да потеглят на този поход..

– Знаете ли, че мястото се почита като най-ценната светиня на Армения? – попита Сашо, всички го наричаха професора, защото смятаха, че няма нещо, за което не е чул или прочел..

Дядо Лука вървеше с младежите по пътеката и ги слушаше внимателно. Той се бе присламчил към тях не от самото начало. Накрая не се стърпя и се намеси в разговорът им:

– Преданието гласи, че Григор Лусаворич се върнал от Израел в родната си Армения през трети век, за да проповядва християнството. Бащата на цар Трдат III  бил убит от бащата на Григор. Трдат затворил Григор и го държал 30 години в една яма на Хор Випар. Там Григор по чудодеен начин оцелял след нечувани изтезания и мъчения. Когато Трдат се разболял сериозно, получил видение, че само този,който е хвърлил в ямата на манастира, може да го изцели. Григор се молил за изцелението му, а после го покръстил. През 301 г. Армения станала християнска държава, а Григор бил почитан от цялата нация като светец.

Когато дядо Лука завърши разказа си, групата пристигна в Арташат.

Следобедното слънце обливаше равнината със ярките си лъчи. В подножието на Арарат се виждаха красиви лозя и ниви.

Древният манастир „Хор Випар“ бе построен в южния край на един оголен хълм. Там нямаше никаква растителност.

Славата на манастирът като най-голямата атракция в Армения бе напълно оправдана. Въпреки, че приближаваше края на приемното време, туристите още не бяха се пръснали.

Групата излезе на централния двор на църквата.

– Тук често се провеждат брачни церемонии,- каза Лазар, който бе водачът на групата.

В момента нямаше сватба, но мъже и жени правеха снимки на църквата и планината.

Групата започна изкачването към пещерата.

– На каква височина се намираме? – попита Гошо.

– Само на около две хиляди и седемстотин метра,  –  Лазар погледна към върха, който стърчеше на около три километра над тях.

Катеренето не бе никак лесно, но наклона позволяваше да се изкачат товарните животни.

Лятото още не се бе теглило от планината. Беше октомври, но небето бе ясно. Температурата бе десет градуса над нулата.

Докато се катериха един мъж от групата прекара ръка по листата на някакво растение с пурпурни цветове. Това бе неосъзнато движение на отегчен от монотонността на изкачването планински катерач.

– Не го пипай! – извика тихо Донка.

Димитър я погледна и махна с ръка, а очите му явно говореха: „Я стига! Омръзнало ми е от капризни  персони“.

– Защо не трябва до го докосва? – полюбопитствува Лазар.

– Това е самакитка, – задъхвайки се от височината каза Донка. – Листата и цветовете ѝ съдържат смъртоносна отрова. Тя прониква в човешкия организъм през кожата. Някои народи са мажели върховете на стрелите си с тази отрова.

Димитър рязко дръпна ръката си като опарен и избърса дланта в панталона си.

– Ако китката ти изтръпне за малко, не се притеснявай, – каза Донка. – Това ще отшуми с времето. Само не облизвай пръстите си след ядене.

След около тридесет минути групата стигна до поредното скалното образование. Предстоеше им още много път нагоре.

Малка група от мъже бе наобиколила огнището и се грееше. Вечер, когато нощта захлупваше селото с черната си шапка, те се събираха на раздумка.

Марин извади носната си кърпичка от джоба и я разгъна. В средата ѝ се намираше почерняла кожена бучка.

– Парче от смок, – възкликна Данчо. – Защо го носиш в себе си?

– Това му е любимият талисман, – поясни Пенко.

– Това е ….. явно и неприкрито езичество, – изсъска отец Ириней.

Очите на Марин заблестяха.

– Как така, отче? – попита той с невинна физиономия.

– Това е непоносимо, – изкрещя свещеникът.

– А коя част от светите мощи на светецът в нашата църква са в олтара? – попита Марин.

Отец Ириней се навъси:

– Как смееш да сравняваш ……

– Казвали са ми, – намеси се Данчо, – че в нашият олтар е вградена частица от гръбначния стълб на светеца.

– Светотатство, – размаха ръце свещеникът. – Възмутен и съкрушен съм… Да сравняваш ….. – викна той готов да се разплаче.

– Налага се да сравнявам, – без притеснение отсече Марин. – Нали след литургия ядем тялото и пием кръвта на Христос.

Яростта пресуши сълзите на свещеника. При тези думи отец Ириней изду бузи и скочи на крака.

– Да не си посмял така да говориш за едно от тайнствата на Църквата.

Марин се приведе напред и попита:

– Искаш да кажеш, че тялото и кръвта, са само в главата ти? Че хлябът замества истинската плът? Ако е така разбирам те. В противен случай причастието щеше да бъде канибалско пиршество.

Устните на свещеникът станаха тъмно лилави, той се опита да извика, но от гърлото му излезе гъгниво гъргорене.

– Ерес! Това е ерес! Хлябът наистина се превръща в плът, а виното в кръв. Това изобщо не може да се сравни с яденето на човешко месо, – свещеникът размаха пръст. – Марине, страхувам се, че страшно си затънал. Ти прекрачи всякакви граници. Май трябва да изискам от теб специална изповед, за да те допусна обратно в църквата.

– Тогава се връщам към нашите си обичаи, – въодушевено и с ентусиазъм каза Марин. – За мен те са си добри. Видях колко струва твоята църква. Отдавна се съмнявах, в това което говореше. И защо вие свещениците пазите някакви си тайни?

– Добре, щом си решил да бъдеш езичник, върви да гориш в ада! – изкрещя отец Ириней.

– Ние не вярваме във вечния ад, забрави ли? – смирено напомни Марин.

– Вярваме в милосърдния ад, – добави Данчо.

– Тогава нищо не мога да направя за вас, – троснато каза свещеникът.

Отец Ириней вдигна ръце и затътри крака към вратата.