Един ден разхождайки се в родния си град Цвикау, Шуман седнал на една пейка и започнал да си подсвирква една от неговите мелодии.

– Вижте, господине, – възмутено казал човекът седнал на пейката до него. – Този мотив е от „Карнавал“ на нашия високоуважаем Робърт Шуман. Ако вие нямате слух и погрешно сте я възприели, то не я подсвирквайте …. подсвиркването ви ми лази по нервите.

Славена беше дребничка и рижа, с много лунички по лицето. Живите ѝ сини очи засияха, когато Павел обеща да я закара до града. Той бе шофьор на голям камион и прекарваше стоки от едно място на друго. По този начин изхранваше семейството си.

Славена се покачи на високата седалка в кабината до шофьора и тръгнаха. Тя не обичаше да мълчи и започна да разказва за себе си:

– Била съм осиновена, когато съм била бебе.

– Е, случва се, – уклончиво каза Павел..

– Родната ми майка е била на 14 години, когато съм се родила, – продължи Славена. – Не могла да ме задържи, по-точно не е искала, – в гласа ѝ се усети горчивина. – Тогава са ме взели мама и татко. Те са много мили хора, – очите ѝ заблестяха. – Осигуриха ми прекрасно детство. Чувствах се сигурна и обичана. Бях заобиколена от хубави неща. Записаха ме в добро училище. С избора си на професия май ги разочаровах. Брат ми стана адвокат, а една актриса не може да се мери с юрист.

– Има много начини, чрез които можеш да накараш, хората да се гордеят с теб, – каза Павел. – Може би ако получиш тази работа ще се зарадват за теб.

– Да, но те не са искали това за мен. Мама мечтаеше да стана учителка, но аз нямам достатъчно търпение, особено към децата.

– Човек трябва да има голямо търпение, за да се занимава с тях, – съгласи се Павел. – Аз имам три момчета, които нямат още осем години и съм забравил какво е спокойствие.

– Навярно съпругата ти много се изморява? – съчуствено каза Славена. – Тя ходи ли на работа?

– Как ще ходи с три деца?! – възкликна Павел. –  Много се дразни, когато хората ѝ задават същия въпрос. „Вие какво си мислите, че правя по цял ден, – често ги кастри тя. – Да не мислите, че си правя маникюра, стоя с часове във фризьорския салон или по цял ден си пия кафето с приятелки?“

– Извинявай, това беше глупав въпрос. И на мен ми се случва да търпя подобни забележки.

– Какви забележки могат да ти правят на теб?

– „Колко е хубаво, че живееш при такива хора“ или „Какъв късмет извади, че те осиновиха Доротея и Стефан“. Разбирам ги. Те смятат, че е много добре, като съм попаднала в добро семейство, вместо да бъда в дома, без изгледи за сносно бъдеще. Донякъде са прави, но ми е трудно.

– Собствената ти майка се е отказала от теб, – каза Павел и я погледна в очите, – а други хора със съвест, са те осиновили. Би трябвало да си им благодарна.

Тя наистина им беше благодарна и ги обичаше много, за това много я болеше, когато ги огорчаваше.

„Дали наистина, ще се зарадват, – помисли си Славена, – ако получа тази работа?“

И със скрита надежда в сърцето се усмихна на себе си.

Истинските пътешественици не се връщат у дома без подаръци. Това, което можеш да си купиш не винаги може да се сравнява с възхищението и възторга от срещата с други култури и обичаи.
Хубаво е, когато се съчетава полезното с приятното. Така правят и повечето туристи, наред с разглеждане на забележителностите на даден град, те посещават и неговите пазари.
Нито един любител на цветя няма да пропусне шанса да посети града, в които се намира най-големият пазар на цветя в света. Той се намира само на 15 километра от Амстердам. Тук са започнали да отглеждат цветя още през 1880-те. Разнасяли са ги с шлепове в по-големите градове, но в крайна сметка решили, че купувачите сами могат да дойдат да си купят букети от тук.
Сега търговсият център FloraHolland е една от най-големите търговски сради в света. Тя заема почти един милион квадратни метра.
През деня тук се представят повече 20 хиляди сорта цветя и растения.
Професионални флористи от всички краища на света идват тук много рано, пазара се отваря в 7 часа сутрин в делничните дни, за да си купят рози, лилиум, лалета и други ароматни и красиви цветя.

В малкия град Ибенбюрен разположен в западната част на Германия една местна жителка се обадил в полицията.
Според думите на жената, тя в продължение на няколко дни чувала викове на дете от съседния апартамент: „Мамо, татко, елате!“ Чукала на вратата, но така и не могла да се срещне със свойте съседи. Опасявала се, че се е случило нещо лошо.
От полицията веднага изпратили хора, да проверят случая. Освен това била повикана линейка и пожарната.
Позвънели, потропали, но никой не отворил вратата на апартамента, за това я разбили.
Полицаите били изненадани, когато влезли вътре. В апартаментът имало само папагал, седящ в клетка, който дружелюбно посрещнал влезлите с вик: „Мама! Татко!“
Оказало се, че собствениците на птицата, която така ревностно зовяла за помощ, са отишли на почивка, а за пернатия приятел трябвало да се погрижат техни познати.

Старецът мразеше колегите на дъщеря си. Те бяха учители като нея, но не живееха в селото, а пътуваха от града.

Понякога някой от тях наминаваше да разтуши самотната вечер на Генчева, която живееше сама с баща си. Обикновенно посетителят носеше по някоя книга или списание. Искаше съвет от Генчева за преподаването или как да усмири някой от непокорните класове.

Баща ѝ разбираше, че целта на посещенията на младите мъже съвсем не беше свързана с търсене на съвети от дъщеря му, а по-скоро да я поухажват. Той ненавиждаше тези гости.

Често казваше на дъщеря си:

– Ние сме си достатъчни един на друг, не се нуждаем от чужда компания. А тези дето се мъкнат тук, кой знае какъв вятър ги е довял. Навярно имат и не много чисти мисли.

– Ти все имаш, нещо против тези хора, – казваше примирено Генчева. – Какво лошо видя в тях?

Старецът убедено жестикулираше след дъщеря си:

– В днешно време всички преследват егоистични цели, да не кажем долни.

– Много си критичен, татко.

– Мина времето, когато хората можеха да се харесват и обичат, без предварително да си правят сметки, – старецът стана още по-неспокоен. – Всички без изключение се интересуват само как да отмъкнат трохите от чуждата трапеза.

Дългият му, пълен с разочарования живот го бе научил, че никой току така не чука на вратата ти, всеки иска да те използва, да спечели нещо, да намаже.

– В наши дни всичко е предварително пресметнато и то с цел лична облага, – горещеше се старецът. – Казвам ти, дъще, ако питаш мен, най-добре е да си седят у дома. Какво е това нашествие. Тук да не е бакалия, хан или парламент.