Ралица се облегна назад и се загледа навън. Градината беше доста голяма. Ако поискаше да отсече някое дърво, в къщата щеше да влиза повече светлина, но тя не желаеше да се разделя с тях. Ралица погледна към Петър. Той ѝ нашпомняше на дъб, стабилен и сигурен. Беше много дискретен и с него човек можеше да сподели всичко.

– Всеки проблем си има своето решение, – каза Петър. – Необходимо е да го анализираш до самата му сърцевина и да започнеш да разсъждаваш трезво.

– Но има някои изключения, – опонира Ралица, – имам в предвид непоправимо неразумните хора, а те съвсем не са малко.

Петър се замисли над думите ѝ.

– Непоправимо неразумните рядко управляват фирми, – отбеляза Петър, – такива хора доста често се заемат с управлението на цели държави. Политиците са много по-различни от хорат, които се занимават с бизнес. Политиката привлича хора, неподходящи за това занимание.

Ралица кимна глава в знак на съгласие.

– Именно, повечето са с неоснователно раздуто самочувствие, може би това е и причината да се заемат с политика. Държат да управляват останалите хора. Наслаждават се на властта и всичко свързано с притежаването ѝ.

Петър напълно подкрепяше казаното от Ралица, но допълни:

– Малцина са хорат, които влизат в политиката с искрено желание да променят света към по-добро.

– Не изключвам да има и такива, – каза Ралица, – но те са много малко.

Едва ли тази вечер щяха да стигнат до обсъждане на политиците, но на нея ѝ предстоеше среща с бизнесмен и тя искаше да знае всичко за такива хора, но разговорът се отплесна в друга посока. Може би Петър се бе сблъскал с подобни представители на властта, а това не можеше да не изплува и заеме място в разговора.

Независимо от всичко, това не попречи на Ралица и Петър да прекарат добре заедно на чаша чай.

Тереза го слушаше внимателно. Приятно ѝ бе да беседва със Станчо. Той подбираше внимателно думите си и говореше мъдро. Разсъждаваше задълбочено, от него човек можеше да научи много неща.

– По-добре би било изобщо да не се влюбва човека, – каза Терез, – тогава остава недосегаем за болката, която могат да ти причинят другите.

– Много хора живеят така и изглеждат напълно доволни от живота, – каза спокойно Станчо. – Но дали това наистина е така?

– Колко от тези хора живеят сами по собствено желание? – продължи да расъждава Тереза. – А може би не се е появил в живота им някой, който да ги спаси от самотата?!

– Има голяма разлика между примирението и приспособяването към самотата, и съзнателния избор да останеш сам.

Тереза го погледна внимателно. очите му бяха съсредоточени в една  точка, а расъжденията му се изливаха бавно и спокойно:

– Основния въпрос е, защо изобщо трябва да се влюбваме? Това биологическа зависимост ли е?

– А може би любовта е мотивацията, – каза колебливо Тереза, – хората да се съберат, за да създадат поколение.

– Ако всичко се свежда до това обяснение, – смръщи вежди Станчо, – защо тогава сме склонни да обикваме не само хора, но и идеи, предмети, дори места?

– Всички наши емоции като че ли са насочени към самосъхранението ни, – засмя се Тереза.

– Страхът, бягството, битката за прехраната, омразата, зависта, всичко това е свързано с оцеляването.

– Можем ли да твърдим, че чувствата имат за цел, да развиват душевния ни потенциал?

– Чувствата ни помагат да съпреживяваме, – опита се да обясни Станчо. – Ако обичаме някого, се опитваме да разберем, какво е да бъдеш на негово място.

– Да изпитваш съчувствие, това е много важна способност, нали? – попита Тереза.

– Така се научаваме да разбираме страданията на другите. Така че чувствата ни карат да израстваме в морално отношение.

– Възможно е, – съгласи се Тереза.

Градината отпред вече тънеше в мрак. Небето беше ясно. Но звездите оставаха почти незабележими от светлините на големия град.

Двамата седяха дълго в мълчание. След това си пожелаха лека нощ и всеки тръгна към дома си натежал от мисли.

Въпреки лошото време Катя и Ники потеглиха с колата. Вятарът се опитваше да ги отнесе, но те следваха точно пътя към дома на Румен, който ги беше поканил тази вечер на гости.

Когато стигнаха, външната лампа светеше, а Румен ги очакваше на вратата. Вътре беше топло и уютно. Румен се извини и за малко остави гостите сами.

Стаята беше доста голяма. На стените ѝ имаше множество картини, предимно от майстори на четката.

Катя хвана Ники за ръката и го заведе пред един голям акварел. На него се виждаха много макове във градина.

– Ето това е, – каза Катя, – макове, котки, седящи по градинските зидове. Прекрасно изпълнение, независимо от темата

Румен се върна с две чаши в ръце и застана пред картината.

– Изглежда това много ви харесва? – попита той.

– Хубава е, – каза Катя. –  Изглежда много харесвате маковете?

– Да, така е, – потвърди Румен. – Жалко е, че се разпадат, когато ги откъснеш.

– Просто защитен механисъм, – отбеляза Катя и хвърли поглед на Ники.

– Розите би трябвало да се поучат от тях – засмя се Ники. –  Очевидно тръните не са достатъчни.

– Съвършената красота трябва да остане недокосната, – намеси се Румен.

Тримата стояха дълго време пред картината. Всеки беше потънал в мислите си.

Диди беше малко момиче. Руса коса, очи, в които се отразяваше небето и лъчезарна усмивка, всичко това бе събрано в нея. Скоро тя щеше да навърши 6 години. Живееше при леля си, възрастна стара жена с посребрени коси, защото родителите ѝ бяха починали.
След закуска леля ѝ каза:
– Отиваш и си оправяш стаята веднага, след това ще дойдеш да ми почетеш. Като свършим с четенето, ще дойдеш да ми помагнеш да приготвя яденето за обяда. А, забравих да ти кажа, че съм те записала на урок по пиано. Учителката обеща днес да дойде следобед към два часа…..
Следваха изброявания на редица още дейности, с които Диди трябваше да се справи през целия ден.
– Но, лельо, – изплашено извика Диди, – аз кога ще живея. След всичко, което изброи да направя, едва ли ще ми остане време да си поиграя.
– Да живееш? – недоволно вдигна вежди лелята. – Не разбирам какво имаш предвид. Всички ние живеем, докато не ни прибере Господ. А ти живееш, като се занимаваш с полезни дейности.
– Да, когато се занимавам с нещо, аз дишам и се движа, но нима това е животът. Когато казвам, че искам да живея означава, че мога да върша това, което обичам. Да изляза да играя на улицата с другите деца, да прочета книга, която ми харесва, да се разходя из градината, … всичко, за което мечтае всяко малко момиче на моите години.
Лелята беше строга и стриктна жена. Тя се наведе и се замисли.
Много неща бе видяла в живота си и бе успяла да се пребори с бедността и мизерията. Предстоеше ѝ доста работа с това дете, не че Диди беше непослушна и плава, но тя бе длъжна да стори всичко необходимо за нея.
„Може би малко я заангажирам със полезни дености, – помисли си старата жена, – навярно трябва да прибавя още нещо“.
Възрастните хора се стремат да дадат всичко на децата, но не осъзнават, че всяко дете трябва да се наслади на детството си, да направи свои собствени открития и да получи само опит в живота си.

Една малка птичка всеки ден се криела в клоните на едно сухо старо дърво, което стояло в средата на огромна пустиня.
Но веднъж връхлетял ураган и изтръгнал старото дърво с корените.
За да намери ново укритие, малката птичка прелетяла стотици километри. Най-накрая стигнала до градина, където ромолела вода и ухаели цветя, а дърветата били натежали от узрели плодове.
Ако беше оцеляло сухото дърво, нищо не можеше да накара птичката да остави мястото, където толкова дълго се е приютявала.