В гората бе определен участък, в който трябваше да се изсекат дърветата. Бе наета една бригада, която трябваше да извърши това.

Когато работата приключи, дойдоха да извозят отсечените дървета.

Едно огромно дърво с много клони не бе отсечено. Под неговата сянка можеха да застанат хиляди човека.

– Защо сте пощадили това дърво? – попита един от шофьорите.

– Това дърво е напълно безполезно, – каза един от дървосекачите. – От него нищо не можеш да направиш.

– Как не можеш? Я виж колко много клони има, – обади се друг от превозвачите.

– Да, но нито един от тях не е прав, – поясни същият мъж.

– Нали е дърво? Поне за огрев ще стане, – поинтересува се първият шофьор.

– Дума да не става, – махна с ръка един възрастен мъж между секачите, – ако го запалиш, димът му вреди на очите.

– И какво накрая излиза? – засмяха се няколко души.

А възрастния мъж поглади бялата си брада и каза:

– Ако сте полезни, ще ви отсекат и от вас ще направят мебели. Красиви ли сте, ще станете продукт и ще ви продадат в магазина …

– А тези който са напълно безполезни? – прекъсна го един млад шофьор.

– Тогава ще пораснете, – продължи старецът, – ще станете огромни, но хиляди хора ще намират сянка под вас.

Живееше някога един заек. Викаха му Зави, защото бе много завистлив.

– Завиждам на лисицата за ловкостта ѝ, – почесваше по ухото Зави. – А Мечо какъв пухкав кожух има. Бих искал да съм трудолюбив като катеричката, да тичам бързо като кучетата, да имам мъдростта на бухала….

Той завиждаше на всеки за всичко.

Често Зави тежко въздишаше и си казваше:

– Около мен всички са талантливи, красиви, успешни, умни …, а при мен нищо. Защо на едни се дава толкова много, а при други няма.

Един ден на Зави му се отдаде случай да се запознае с животните, от които се възхищаваше.

Лъвът имаше рожден ден и бе поканил всички от гората.

Зави взе да мъдрува:

– Да отида или да не ходя?! Все пак аз съм един неудачник и не съм достоен да бъда гост на лъва.

Дълго мисли и накрая реши:

– Ще отида, макар само с едно око да видя своите кумири.

На празника всички се запознаваха, играеха, танцуваха, с една дума развличаха се.

Тази вечер Зави разбра, че всички животни са такива, какъвто е и той.

Успя да надбяга едно куче. Погали мече и установи, че козината му не е толкова пухкава, колкото неговата. Случи се така, че той даде съвет на бухала, а катеричката го помоли да ѝ помогне при събирането на ягоди.

Закахъри се Зави:

– Имал съм такъв голям потенциал, а съм си губил времето, силите и енергията да завиждам на другите.

Зави се сприятели със всички и започна нов живот.

Времето се стопли. На дъждовете им омръзнаха да валят и спряха. Слънцето се усмихна на всички и огря гори и поля.

Какво по-добро време от това за размисъл?1!

Петко и Валери не чакаха покана и потеглиха към близкия хълм, пресичайки местната гора.

– Мислиш ли, че наивникът е глупак? – попита Петко.

– Е, чак глупак …., не. – сбърчи нос Валери. – Вярно е , че вярва на всичко. За това такива лесно се подвеждат и се манипулират…..

– Да, те са като децата, – възкликна Петко, прекъсвайки приятеля си. – Впечатляват се от нещо интригуващо и много интересно.

– Да не говорим, когато търсят одобрението на някои други, особено ако са властни характери, – махна с ръка Валери.

– Така подкрепят и диктаторите, които им обещават мир и благоденствие, – допълни Петко.

– Уж са интелигентни, но не желаят да размишляват сериозно върху проблемите, – повдигна вежди Валери.

– Такива лесно се подвеждат по начините и методите за по-бързо и лесно забогатяване, – засмя се Петко.

– Въпреки това не трябва да бъркаме доверчивостта и наивността, при която липса задълбочено мислене, – наблегна сериозно Валери.

– Веднъж бях сред група простички хора, но те не бяха наивни, а дори много мъдри, – сподели Петко.

– Ти може да мислиш задълбочено по даден въпрос или да си в добро материално положение, дори да имаш висше образование и пак да си наивен, – констатира Валери.

Говориха още дълго по въпроса, но не стигнаха до ясно заключение.

Вие как мислите, наивникът глупак ли е?

Вечер, но прекалено тъмна. Облаци затуляха небето и не се виждаха луната и звездите.

Слави седеше в любимия си фотьойл и се чувстваше самотен. Той бе тъжен заради проблем, който не бе споделил с никого.

Изведнъж си спомни въпросът, която бе чел в една книга:

„Ако дърво падне в самотна гора и няма никой наблизо, който да го чуе, то издава ли звук?“

Това бе породило много философски дебати, но отговор нямаше.

Слави се усмихна и попита:

– Когато никой не чува вика ми за помощ, Бог чува ли го?

Спомни си за един от псалмистите, който бе изправен пред заплахата от смърт и победен от страдание, как се бе почувствал изоставен, но въпреки всичко бе извикал към Бог, защото знаеше, че Господ слуша и ще му помогне.

Когато никой не знае нашата болка, Бог я знае. Когато никой не чува виковете ни, Той ги чува.

Знаейки, че Бог ще ни покаже Своята любов и защита, ние можем да сме спокойни в трудните моменти.

Можем да имаме мир, укрепени от увереността в Божието присъствие и помощ.

Отговора на въпроса на Слави, дали Бог го чува, е да.

Божията помощ и присъствие е нашата почивка.

Тя бе малка пчела. Викаха ѝ Дори.

Тя не искаше да работи и негодуваше постоянно, когато я подканяха да свърши нещо.

– Животът трябва да бъде безгрижен и весел, – казваше Дори на всички.

– Но всички се трудят, – казваха ѝ останалите пчели.

– Ето вижте, – сочеше Дори една или друга буболечка. – Пеперудите безгрижно размахват криле си. Щурците весело си свирят и нищо не ги притеснява. Другите тичат насам натам, без някой да ги кара нещо да правят. Защо тогава трябва да събирам нектар и да го нося в кошера?

Един ден Дори избяга и се отдаде на приключения.

Срещна мравката, която носеше товар много по-голям от нея.

– Защо мъкнеш това тежко нещо? – попита я изненадана Дори.

– А зимата какво ще ям? – отговори с въпрос мравката.

Дори продължи пътя си навътре в гората.

Там срещна бръмбар, който ѝ обясни:

– Ако не се трудя семейството ми ще гладува.

Край реката Дори видя водно конче, което просто си летеше.

– Ето, това е, – примря от възторг Дори. – Летиш си и не те е грижа за нищо.

Когато водното конче я чу, сподели:

– Аз също работя, но намирам време и за забавление.

Дори се стъписа:

– И какво излиза? – каза тя на себе си. – Да се работи е необходимо и важно.

Тя се върна в кошера и заедно с другите пчели започна да събира цветен прашец.

Понякога изглеждаше, сякаш само обикаляше около ароматните цветя, но тя работеше, а работата ѝ носеше радост.