Една година след като бе засадена градината, повечето от дърветата се бяха хванали и избуяли.

Две три продължаваха да се борят и само едно от тях беше изсъхнало.

Асен не очакваше никое от тях да даде плод, но за негова изнененада на една фиданка се бяха появили десетина крушки.

Те все още бяха малки и твърди, но даваха надежда, да узеят през есента

Една неделя, след обяд, Асен показа плодоносната фиданка с малките плодчета на дъщеря си Лили.

Дъщеря му ги опипа изненадано и с известна доза недоверие.

– Нима те ще пораснат и ще се превърнат в ароматните плодове, които толкова обичам? – усъмни се Лили.

Тя си помисли, че баща ѝ се шегува и това е една от поредните му шеги.

Асен предположи какво може да се върти в малката ѝ глава и я попита:

– А според теб, от къде идват зрелите круши?

Лили погледна с упрек баща си и каза изпълнена с увереност, съвсем убедена в това, което изрича:

– Как от къде? – звънна детския ѝ глас. – От магазина, глупчо.

„И тя ще узрее един ден“ – помисли си Асен.

Трудно му бе да си представи, как кльощавото ѝ телце ще закръгля и оформи в красива женствена фигура, но съвсем не се съмняваш, че това ще стане.

„Дали ще имам внуци от нея? И какви ли ще бъдат?“ – помисли си Асен.

Тя бе едва петгодишна, така че от времето, когато можеше да стане това ги деляха най-малко 13-14 години.

Светлината на зимното утро изплува в прозорците, когато някой почука на портата. Георги додаде знак с ръка към останалите, да пренебрегнат чукането. Чукането се подсили с крясъци. Хората вътре знаеха, че ако не реагират, натрапниците щяха да си отидат.

Настъпи напрегнато мълчание. Стоян стана раздразнен от страха на тези, които бяха вътре и отиде до портата.

– Кой е? – извика той.

– Пуснете ни да влезем!- обади се някой от вън.

– Кои сте вие? – попита Стоян.

– Ние сме дървари от гората, Аз съм Хари Дървото. Един от нас се разболя, търсим помощ,  – обади се същия глас.

Георги надникна през малкото прозорче,близо до портата. Видя група груповати мъже, застанали около носилка поставена пред вратата. Мъжете бяха въоръжени, но не бяха демобилизирани войници.

– Разбойници! Ще ни избият всичките! – развика се Георги.

– Млъкни! – извика Стоян, – Всички ще умрем, когато Бог го пожелае, но не и преди това.

– Познавам ги, миналата година ограбиха дома на Владо Македонеца, – обади се Никола,който също бе надникнал през прозорчето.

– Бог прощава на тези, които искрено се разкайват, – каза дадо Матей.

– Не можем да ги отпратим, носят болен, – застъпи се Стоян за тях . – Животът ни не е наша собственост. Бог ни го е дал, за да служим на другите.

– Ще бъде самоубийство да пуснем тези тук вътре, – тресешесе от страх Георги.- Те ще ни убият.

– Ние сме християни, – каза Стоян. – за нас смъртта е щастливо съединение с Христос. От какво ще се страхуваме тогава?

– Глупаво е да търсим собствената си смърт, – обади се Никола.

– Но ако смъртта дойде, когато изпълняваме човешкия си дълг, – каза Стоян, – трябва да я посрещнем с достойнство.

Те можеха да спорят още дълго, но отвън един човек имаше нужда от помощ. Стоян не се двоуми стана отиде до портата и дръпна резето ѝ.

Всички се събраха на гробището. Небето беше тъмносиво и мрачно. Можеше да се подуши снега в студения северен вятър. И в шестте гроба бяха пуснати ковчезите.

Един глас от тълпата зададе въпрос, който вълнуваше всички присъстващи:

– Всички ли така ще умрем?

Свещеникът бе почти 60 годишен, той обикновенно се държеше топло и приятелски с хората.

– Всички ще умрем, приятелю, но никой не знае кога, – каза свещеникът. – За това винаги трябва да сме готови да се срещнем с Бога.

Михаил не се стърпя и заговори:

– Какво да правим с тази болест? Тя е цяла напаст, може да отнесе всички ни.

– Най-добрата защита е молитвата, – каза свещеникът. – Най-добре е да отидем в църквата и да изповядаме греховете си, така че ако Бог реши да ни вземе да сме готови.

– Но нали тази болест се разпространява много бързо между хората, които са струпани на едно място? – гласът на Милена потрепера. – Не е ли по-добре да останем по домовете си, за да се избегне контакт с болните?

– Ако си останете у дома, няма да можете да ходите на църква. Светостта е най-доброто лекарство, – настояваше свещеникът на своето си.

– Ако стоиш настрана от останалите, има по-голям шанс да избегнеш заразата, – обади се Катя.

– Трябва да отменим събиранията на много хора на едно място, да затворим пазара, да не допускаме външни хора в града, – прокламираше Мирон.

– Но ако останем по домовете си, как ще вършим работата си? – попита Слави.

– Ако затворя магазина си, ще загубя много пари, – провикна се Нено, – но съм готов да го направя, за да спася живота си.

– Тази болест е изпратена от Бога, за да ни накаже за греховете ни, – каза свещеникът. – Светът е станал зъл. Навсякъде се ширят сладострастия и непочтителност. Мъжете са затънали в пиянство и разврат, жените излагат на показ телата си, децата не се подчиняват на родителите си. Бог е разгневен и яростта му се излива върху нас. Къде ще избягате от неговата справедливост? Тя ще ви намери, където и да се скриете.

– Какво да правим тогава?

– Ако искате да живеете, – извиси глас свещеникът, – трябва да ходите на църква, да изповядате греховете си и да водите по-праведен живот.

– Това не е живот, – извика един доста едър мъж от множеството, –  вие ни обричате на смърт.

Повечето от хората не бяха съгласни със свещеника. Те подкрепяха в мислите си този мъж. Напастта бе дошла, трябваше да се направи нещо …….

В Париж Аделина Пати за първи път пяла в дома на Росини. Тя изпълнила ария от „Севилския бръснар“ със собствени вариации.
Това предизвикало голям възторг у слушателите, но не и у Росини.
Композиторът изказал маса комплименти на певицата за нейния глас, а накрая попитал:
– Между другото, от къде е арията, която изпяхте?
– Но самият вие сте я написали, маестро, – възкликнала певицата.
– Наистина ли? Странно аз съвсем не познах собственото си произведение, – студено отговорил Росини и демонстративно излязъл от стаята.

Усмивката на Дора помръкна. Миналото я слетя болезнено. Не искаше да говори за това, но Рени беше много настойчива.

– Гошо остана, след като Даря си тръгна, – започна разказа си Дора. – Винаги съм го смятала за най-прекрасния човек на света. Тогава той бе в разцвета на силите си. Трудно му беше да възприеме, че жена му има просперираща кариера. Жените едва започваха да се реализират извън дома. Беше уязвим. Може би съм се възползвала от това.

Рени през всичките тези годинисе бе опитвала да открие причината за раздора между майка си и Дора. Изобщо не ѝ бе минавала през ум, за такова нещо, за това сега ѝ беше трудно да го възприеме.

– Случи ли се нещо тогава между вас? – шепнешком попира Рени.

Дора въздъхна и само кимна с глава.

Рени бе смаяна. Дора и баща ѝ. Чувстваше се като ударена от ток.

– И мама е разбрала?

Зоя извърна очи и прехапа устни. Когато заговори, гласът й бе пресипнал.

– Не от мен. Знаех, че това ще бъде доста жестоко от моя страна.

– Татко ли ѝ го каза?

Дора я погледна натъжено.

– Явно не е могъл да живее с мисълта за вината си. Той е много добър човек.

– Ти не го мразиш? – Рени бе изненадана.

– Защото предпочете Даря пред мен ли? Как бих могла да го мразя? Тя е забележителна жена. Виж само колко неща ги свързваха тогава. Три деца, къща и социален живот, който бе благодарение на Даря, но това беше и част от самия него. Какво бих могла да му предложа аз?

– О, Дора. Ти си толкова красива жена.

– Не, Рени. Не биваше да позволявам това да се случи.

– Недей да го оневиняваш напълно, – възрази Рени.

В момента тя самата имаше известно основание да се сърди на баща си и не беше склонна да му съчувства.

– Разбери, за това са нужни двама – тъжно се усмихна Дора. –  Ако тогава бях казала не, нямаше да се случи нищо и отношенията ми с Даря нямаше да се влошат. Та ние сме сестри и сме израстнали заедно. Толкова много сме си помагали. Бяхме неразделни като деца.

Рени избухна:

– А, не е ли прекалено глупаво от нейна страна да се сърди толкова години? Тя е получила мъжа си. Спечелила е. Нима не го е разбрала?

– Сигурно го е разбрала, – каза Дора. – Вероятно затова ти и братята ти можехте да идвате тук през лятото.

– Бяхме достатъчно големи, за да пътуваме сами, –  каза Рени като си спомни за времето, когато идваше при леля си. – Предполагах, че мама и татко искат да останат насаме за известно време.

– Вероятно е било така.

– Но не е било само това нали? – Рени се разтрепера.

– Нима можеш да виниш майка си за това? – Попита Дора. – Помисли си само. Тя се държи като всяка друга жена, чийто съпруг ѝ е изневерил. Връзката може да е приключила и нещата да са позабравени. Съпругът може години наред да е бил мил и внимателен, но ако само веднъж закъснее от работа, жена му си мисли, че е бил с друга. Доверието може да бъде възобновено, но това е много трудно нещо. То е като сърцето. Когато получи удар, завинаги остава уязвимо.