Днес навсякъде в малкия град обикаляше една пъстра кола, която съобщаваше за цирка, които бе разтворил шатрата си близо до центъра.

Много деца се усмихваха, а после хукваха към родителите си да измолят пари за билет. Повечето от тях не бяха виждали истински цирк. Гледали бяха по телевизията акробати, жонгльори и какви ли не циркови номера и изпълнители, но друго си е, когато се види всичко това на живо.

Павел очакваше с нетърпение вечерта, защото с братчето си Ради и родителите си щяха да бъдат под цирковата шатра.

Час преди представлението, двамата братя бяха неспокойни и през пет минути питаха:

– Колко е часа?

– Няма ли вече да тръгваме?

– Ами ако са започнали по-рано, – суетеше се Ради.

– Не се безпокой, – утешаваше го Павел, въпреки че и на него сърцето му тръпнеше в очакване, – има определен час за това и те го спазват.

Най-сетне настъпи и дългоочаквания момент. Те бяха в цирка.

Всичко бе много вълнуващо и интересно, но когато излезе едно дребно куче с дресьора си, изведнъж всички се умълчаха.

Кучето и мъжът изпълняваха различни пантомими. Хората се смееха и им ръкопляскаха.

Удари барабан тържествено и предизвикателно, шатрата се изпълни с напрежение.

Мъжът подаде с въображаема лъжица нещо на мъника, който весело въртеше опашка.

Изведнъж кучето започна да трепери и да се мята. Явно човекът все едно му бе дал отрова. Малко след това кучето се просна мъртво. Мъжът го хвана за единият крак, влачеше и го дърпаше след себе си.

От публиката се чуха охкания и тежки въздишки.

Дресьорът остави кучето и го посочи с ръка, един вид: „Ето мъртво е. Не шава“.

Дребен старец възкликна и посочи с пръст, към „мъртвото“ животно. Кучето  пошавна, сякаш се пробуждаше от дълбок сън. След това вдигна глава, огледа се насам натам и весело скочи на крака.

Павел и Ради се изправиха,  започнаха да ръкопляскат и да викат:

– Браво!

– Това куче е цял артист!.

Хората ги последваха и вълна от радост, възклицания и приветствия изпълни шатъра.

Кучето стоеше спокойно. То само махаше весело с опашка. Косматият герой, като че ли нищо не забелязваше и тези аплодисменти не бяха за него.

Кучето с голяма преданост и любов гледаше дресьора си, за него нямаше по-голяма награда от одобрението на човека, който го бе обучавал.

Тежко време. Преследваха християните и не даваха да се събират заедно, но това не спря последователите на Христос.

Вечерта бе тиха и тъмна. Луната се бе скрила зад облаците и изобщо нямаше намерение да се показва.

По плочките на тротоара отекваха подкованите ботуши на патрули.

Малина притичваше тихо, спирайки от време на време и тъй като не виждаше нищо, до краен предел напрягаше слуха си.

Изведнъж усети как някой грубо я хвана за ръката и я издърпа към фенерчето си. Малина не го бе усетила, а сега …..

– Накъде сте тръгнали, малка госпожице? – попита грубо патрулът и още по-здраво я стисна за ръката.

Малина не искаше да лъже.

Гледаше патрула в очите, а същевременно се молеше  в ума си: „Господи, ако е възможно, нека Ме отмине тази чаша…“

– Какво езика ли си глътна? – разтърси я  здраво патрулът. – Накъде си се запътила толкова късно?

Малина отвори уста и патрулът чу следното:

– Нашия Най-голям Брат е починал. Събрали са се роднините и ще четем Неговото Завещание.

Патрулът разтърси глава, погледна девойката изненадано и каза вече по-миролюбиво:

– Разбирам, това е важно нещо за рода ви, но не излизайте сама по това време. Повикайте някой да ви придружи. Вървете и внимавайте някъде да не спънете и да паднете. Тъмно е нищо не се вижда, а и вие сте без светлина.

– Благодаря ви, наблизо е.

И Малина пое привидно спокойно по пътя нататък.

Петър отново се провали. Той отговаряше правилно, когато го вдигаха в час, но дойдеше ли тест, всичко в главата му се изпаряваше и той не можеше да напише нищо.

Майка му го води на лекар. В клиниката му направиха различни изследвания, но причина за несправянето с тестовете не се установи.

Изглежда Петър бе повярвал в лъжата, че той не е в състояние да се справи с този начин на изпитване. С течение на времето, поражението се бе врязало дълбоко в съзнанието му, като река прорязваща планина. То се бе превърнало в реалност за него и го бе притиснало като огромен топуз с верига на крака му.

– Защо търсиш начин постоянно да се оправдаваш за провалите си? – Веднъж Петър беше попитан от баща си. – Не разбираш ли, че оправданието те кара да се съгласиш на много по-малко от Божието? Не можем да обвиняваш друг, че така се случва в живота ти и никога  за нищо да не си виновен. Така се отказваш от това, което трябва да направиш и прекратяваш всякакви действия. Повечето неуспехи се дължат на отсъствието на постоянство.

– Но ако дадена врата може да е затворена за мен? – опита се да се защити Петър.

– Това означава, че Бог е приготвил друга за теб. Трябва да продължиш и да чукаш на всяка следваща, докато ти се отвори някоя.

Потопени в миналото, не можем да видим надежда, която ни гледа през мръсните прозорци на собствените ни самопровъзгласени ограничения.

Ние изграждаме въображаеми стени и се ограничаваме. Можем да се затлачим в надпревара с извинението.

Бог казва достатъчно!

Дойде време да получим победата, която Той ни е подготвил. Ние можем да направим всичко чрез Христос, който ни дава сила! Господ може да ни даде свръхестествени качества. Може да ни накара да сме на правилното място и на точното време.

Доверете се на Божието Слово и плановете, които Той има за вашия живот!

Божият план казва, че Той ще ни даде нова надежда и светло бъдеще. Успехът ще дойде при нас, когато мечтите ни станат повече от нашите извинения.

Вероника бе млада бизнесменка, която бе израснала в християнски дом. Тя вярваше в Бога, още от много малка. Но тези дни усети празнота в себе си, имаше чувство, че е загубила връзката си с Господа

Тя започна да търси причината, но не можа да я открие. Може би беше твърде заета или животът ѝ беше прекалено забързан. Стресът от изискванията в работата ѝ, конкуренцията, късните часове в офиса и социалните дейности просто ставаха твърде много.

Един ден Вероника реши да си почине и отиде при баба си в планината, която живееше в едно малко селце. Напълни колата с багаж и потегли.

Хубаво ѝ стана, когато видя хълмовете обрасли с дървета, а синьото небе ѝ навяваше спокойствие.

На втория ден от посещението ѝ баба ѝ седна до нея, потупа я по рамото и попита:

– Мила, какво те притеснява?

– Не знам, бабо, – въздъхна дълбоко Вероника. – Чувствам се празна. Изгубих близостта с Бога. Как стана това? Не знам какво да правя.

Възрастната жена я погледна, огледа околната гориста местност и каза:

– Много е просто, мила. Прекалено си заета. А нашият неприятел дяволът е използвал специална стратегия срещу теб.

– Как така? – недоумяваше Вероника. – Внимавам да не греша и да живея правилно.

– Стратегията му е много фина, – засмя се старицата. – Опустошил е живота ти и откраднал мира ти.

Вероника я погледна изненадано, но нищо не каза.

– Ти живееш в свят с много шум, – продължи старата жена. – Телевизорът ти заемат половината стена в дома ти, а той излъчва в ушите, преминават през ума ти и достигат сърцето. В колата имаш радио, компактдискове и какви ли не устройства.

– Шумът е неизбежен, – поклати тъжно глава Вероника. – Дори и да имам минутка спокойствие, изведнъж започва настойчиво да звъни телефона ми.

– За това нямаш мир в живота си, защото не можеш да чуеш Господа, – подчерта бабата. – Нужна ти е тишина. Как можеш да чуеш Бога, когато в главата ти кънтят новините в света и спорта, музика или какво ще бъде времето утре?

– Да, права си, – съгласи се Вероника.

И там в планината далеч от ежедневната суета и шумотевица младата бизнесменка откри отново здрава, стабилна и жизнена връзка с Господа.

Вън бе много горещо. Веселин и Пламен бяха отворили широко прозореца и всеки се опитваше да не пречи на другия, а да се занимава със своите си работи.

Веселин четеше някакъв роман, а Пламен бе забол глава в Библията.

Изведнъж тишината в стаята бе нарушена. Пламен скокна възбудено и извика на брат си:

– Виж какво пише тук, – пръстът на по-малкия следваше текста от Библията, който той прочете, – „усърдно да се стараете да живеете тихо, да вършите своите работи и да работите с ръцете си, както ви заръчахме“.

– Какво те притеснява в този стих? – повдигна рамене Пламен.

– „Усърдно да се стараеш да живееш тихо“, това ми звучи доста противоречиво, – Веселин недоверчиво

още веднъж погледна текста.

– „Усърдно“, – започна да обяснява Пламен, – на гръцки е „амбиция“ и означава да имаш високи стремежи, за които трябва да положиш и съответни усилия.

– И това ли е смисъла, да се стремя да живея тихо и незабележимо? – с учудване попита Веселин.

– Не, – засмя се Пламен, – бързаш и изваждаш всичко от контекста. – „Тихо“ означава всъщност „да не се намесваш в делата на другите хора“.

– И какво излиза тогава? – Веселин явно не бе разбрал нищо.

– Един вид, – почеса се по главата Пламен, а след това смело продължи напред с обясненията си, – вместо да си пъхате носа в делата на други хора, трябва да се стремите да постигнете най-високата си цел, най-високия си стремеж, да обърнете внимание на собствените си работи, да се занимавате със своя живота си и да спрете да се намесвате в живота на другите.

– Аха, – Веселин доволно поклати глава, сега нещата му се изясниха напълно.