Павел имаше коза, която много обичаше. Един ден тя изчезна от двора, а вечерта му се обадиха от полицейското управление:

– Кола е ударила козата и сега животното е в канавката край пътя.

Павел много се разстрои след тази вест, но въпреки болката отиде да прибере мъртвото животно.

Оказа се, че козата е жива.

Някой бе я откраднал и я бе хвърлил в канавката.

Павел скочи при животното, разряза въжетата, които бяха стегнати около краката му. Удари го и извика:

– Ставай!

Но животното продължаваше да лежи неподвижно, сякаш беше още вързано.

Павел отново я удари и изкрещя:

– Ставай, глупава коза! Не разбираш ли, че те отвързах?

Но животното не мърдаше.

Тогава той сам вдигна козата и я постави на крака. И едва тогава тя разбра, че е свободна.

Не сме ли така понякога и ние вярващите?

Ние вече сме свободни, така че не трябва да чакаме, да ни освободят. Исус ни изкупи напълно на кръста.

Той разкъса нашите вериги на робство и дяволът вече няма власт над нас, но въпреки това някои вярващи, подобно на тази коза, „лежат отстрани на
пътя“, чакайки да бъдат освободени, въпреки че Исус вече ги беше освободил.

Помислете, Бог не е изпратил Исус на този свят да разбере как се чувстваме в нашето робство и да ни остави роби на греха.

Неговата цел беше да ни освободи от това мизерно, окаяно състояние и да ни осинови.

Ние сме завинаги изкупени от проклятието на греха и закона. Бог изпълни Своята цел чрез смъртта Исус Христос и Неговото възкресение.

Исус, Божият Син, ни е освободил, като ни е изкупил от робството на греха завинаги.

Ана обичаше да се разхожда в планината, която бе близо до тях. Когато тръгваше на поредната си разходка майка ѝ я предупреждаваше:

– Внимавай за змии.

Ана не се страхуваше от тях. Тя сама бе убила една. Бе видяла как други също убиваха змии.

При убиването на змията Ана бе забелязала нещо интересно.

След като змията беше убита, тялото ѝ продължаваше да потрепва до залез слънце.

– Главата ѝ беше смачкана и тя бе безсилна, но гърчещото се тяло на мъртвата змия беше достатъчно, за да ме държи на разстояние, – споделяше Ана с приятели. – Едва след залез слънце най-накрая щеше да лежи неподвижно.

От възкресението на Исус Христос сатана е победен враг. Главата му е смачкана.

Когато се стремим да се изкачим по-високо в нашата вяра, служба и познание за Бог това, с което се сблъскваме, е просто потрепване на неговото победено тяло.

Но идва залез!

Един ден потрепващото тяло на онази стара змия, дявола, ще бъде унищожено.

Еуфорията на посрещане на Новата година отмина и Венелин си легна.

Събуди се към четири сутринта, обзет от ужас.

– Болестите в семейството ми ме измориха, – въздъхна Венелин. – Изглежда мислите за бъдещето ме карат да се страхувам, а това се отразява на съня ми.

Той седна на леглото и се замисли.

– Ще се случат ли лоши неща през Новата година? – изпъшка Венелин.

По време на катаклизъм човек забравя какво е това смелост.

В главата на Венелин изплуваха думите на Христос:“Аз победих света!“

Внезапно той се изправи. Усмивка озари лицето му.

– Смъртта и възкресението на Христос доказаха Неговата власт над живота и смъртта. Той има крайната победа, – възкликна Венелин. – Въпреки че греховното състояние на света прави страданието сигурно, ние можем да почиваме в истината. Всички неща са подчинени на авторитета на нашия мъдър и любящ Бог.

Нека Божието обещание, че Той контролира всичко и укрепва сърцата ни, помогне по-пълно да Му се доверим през тази Нова година и да бъдем смели, дори когато не знаем какво ще донесе бъдещето.

Наум седеше над разтворената си Библия и се бе умислил.

Станко го съзря, усмихна му се и попита:

– Да не са ти потънали гемиите?

Наум го погледна сериозно и поясни:

– Виж, когато Исус каза на Марта: „Брат ти ще възкръсне“, Марта бе права. Да, Лазар щеше да възкръсне отново при бъдещото възкресение.

– Но тя пропусна факта, че въпросът на Исус не беше просто за вярата в една идея, а за вярата в Личност, – поклати глава Станко.

– За нас е по-лесно да вярваме във всички правилни неща за Исус, отколкото да Му вярваме, – констатира Наум.

– Цялата информация, която сме научили за Бог, е създадена с една цел … , – повдигна вежди Станко.

– Честно казано, – заора с върха на обувката си в земята Наум, – по-малко имаме нужда от данни или информация, отколкото от опит с Бога, към Когото те сочат.

– Прав си, – извиси глас Станко, – Цялото четене на Библията и цялото богословие, върху което размишляваме, е предназначено с една основна цел – да ни доведе до връзка с Него.

– За това и основният въпрос не е „Знаете ли за Него?“, а „Познавате ли Го?“, – плесна с ръце Наум

Димо и Нестор вървяха по алеята и си говореха. Времето днес бе чудесно, за това бяха излезли да се поразходят.

– Днес всеки носи своята мъка и болка от нанесените рани, особено ако не може да прости, – сподели Димо.

– Всичко това е като големия камък, който покрива гроба на Исус, – илюстрира случая Нестор.

– В какъв смисъл? – свъси неразбиращо вежди Димо.

– Рани като тези ни затварят в духовен гроб, – опита се да поясни Нестор.

– Е, може да се приеме и така, – уклончиво се съгласи Димо.

– Ако в страданието ни нашата болка е обединена с Неговата болка, тогава историята не свършва дотук, заключена в нашите гробове, – Нестор започна да обяснява по-подробно.

Димо в отговор само вдигна рамене, а приятелят му продължи:

– Земетресението на Господното възкресение отваря гробовете ни. Освобождава ни от болката и горчивината, които ни държат в изолация един от друг.

– Неговата любов, която разтърсва земята, търкулва камъните, ни освобождава и призовава в утрото на новия ден, – възкликна Димо, разбирайки какво иска да му каже Нестор.

– Така в тази нова зора, ние се събираме отново с нашите братя и сестри, които също са били затворени и наранени, – поклати глава в съгласие Нестор.

– И сега какво следва? – предизвикателно с лека усмивка Димо погледна приятеля си.

– Както Мария Магдалена, ние трябва да „тръгнем бързо“ и с радост, да разкажем на другите какво е направил Господ.