Архив за етикет: време

Свобода чрез изповед и прошка

Дядо Симеон седеше заедно с внука си, кръстен на него, в градината. Старецът много обичаше това време, което прекарваше с малкия Мони.

Той не беше вече много малък, но срещите му с дядо му бяха празник за него.

– Непрестанният грях и непростителността са скрити тежести, – каза дядо Симеон. – Те блокират прогреса и източват духовната сила.

Мони го гледаше с широко отворени очи, а старецът продължи:

– Гордостта насърчава прикриването, а смирението отваря врата за изцеление.

– Когато призная каква беля съм направил, – Мони вдигна вежди, – аз се срамувам.

– Изповедта не е излагане за срам, – уточни старецът, – тя е покана за милост.

– Като ми се прости, това не е ли одобрение на неправомерните ми действия? – попита внукът.

– Не е, – поклати глава дядо Симеон, – тя те освобождава от плена на греха, който те държи здраво.

– А ако скрия това, което съм направил? – зададе поредния си въпрос малкия Симеон.

– Задържането на престъплението само удължава болката и забавя освобождението, – заяви дядото.

– Но ако никой не ме е видял? – с надежда добави Мони.

– Бог вече те е видял и знае за намерението да го скриеш, – усмихна се старецът.

Мони отчаяно повдигне рамене и въздъхна

– Бог не иска съвършенство, – старецът потупа внука си по рамото, – а честност.

Стига с това надпреварване

Жельо наблюдаваше от известно време приятеля си Николай, който всячески се стремеше да угоди на Бога. Един ден той му каза:

– Опитите за самоспасение не гарантират нищо друго освен изтощение.

– Ти поставяш под съмнение моята работа? – намръщи се Николай, готов да му се разсърди.

– Виж резултатите, – усмихна се Жельо. – Постоянно си уморен. Толкова се страхуваш от провал, че създаваш „образ на съвършеното“.

– Какъв образ? Какво съвършенство? – тръсна глава недоумяващо Николай.

– Изпито лице и прегърбени рамене, – отговори Жельо с тъга. – Спри! Стига с тази лудост! Писано е:“Сърцата ви да се укрепят с Божията благодат, а не с подчинение на правила“.

– Нищо ли не трябва да правя? – сбърчи нос Николай.

– Забележи в Словото няма по-дребен шрифт, – започна настъпателно Жельо. – Божието слово няма скрит език ….. Имаш Неговата любов и благодат, отпусни се и си почини.

Един Цар и едно Царство

Станимир въздъхна:

– Едно от големите предизвикателства на нашето време е, че всяка позиция или мнение ни разделят и отчуждават.

– Това е така, защото сме дълбоко подозрителни към „другия“ и си мислим най-лошото за някого веднага щом чуем нещо, с което не сме съгласни, – уточни Боян.

– Който мисли така , тогава трябва да вярва в това, – обади се Драган.

– Забележете, – Пламен се бе зачервил целия, – това да се случва по телевизията и телефоните ни, но то става и по време на кафе след църковните служби, както и около масата за вечеря в домовете ни.

– Често източникът на тези разделения е липсата на по-висша лоялност, която да ни обединява въпреки многобройните ни различия, – плесна с ръце Филип.

– Когато срещнете някой, който е с противоположни убеждения и нашите възгледи ни са толкова различни, ние сме готови за самозащита или бой, – настръхна Петър.

– Това, от което се нуждаем, е вярност, която надхвърля всички наши разделения, – започна тържествено Живко. – Това не е глупав оптимизъм, който призовава за „световен мир“, а християнско вярване, че нашата първа и най-важна вярност е към Исус Христос и Неговото царство. Следователно, ако нещо е „ценност на царството“, то трябва да бъде наша ценност, независимо как се проявява това в царствата в този свят.

– Вероятно ще се съгласяваме с една група по един въпрос и с друга група по различен, – подкрепи го Румен. – Това не е признак на объркване или липса на ангажираност към кауза. Точно обратното! Ние избирате да кажете, че нашите ценностите, които ръководят живота и решенията ни, са оформени от царство, което не е от този свят. Имаме само един Цар, пред когото се прекланяме и само едно царство, към което истински принадлежим.

Какво се случи

Илия бе затворен, поради лошите си избори и високомерието си. Бе признат за виновен.

Стъпките на пазача отекваха в каменните стени.

Илия седеше на пода в килията и очакваше последния си миг.

Не смееше да погледне нагоре, защото очакваше да чуе:

– Време е да платиш за греховете си.

Вратата се отвори, но Илия чу нещо друго:

– Свободен си да си вървиш. Взеха Исус вместо теб.

Илия не повярва на ушите си и стоеше на едно място без да помръдва.

Вратата рязко се отвори и пазача грубо извика:

– Какво чакаш? Махай се!

Илия остана без окови. Престъпленията му бяха простени.

Той стоеше и се чудеше:

– Какво стана? Как така съм свободен?

Благодатта току що се случи. Христос бе отнел греховете му.

Ние сме оправдани пред Бога, когато повярваме, че Исус проля кръвта Си, жертвайки живота Си за нас.

Тишината предвещаваща чудото

Христос бе в гроба. Заедно с Него учениците погребаха своята надежда и вяра, но не и любовта към Учителя.

За тях тази смърт бе неочаквана, независимо, че Той ги предупреждаваше за това време.

До последния момент те не искаха да се разделят с мечтите си:

– Ние мислехме, че Той е Този, Който ще избави Израиля.

– Колко жалко, не създаде царство, а погина като престъпник.

– Лъгали сме се. Щом и Той остана безсилен, няма справедливост в този свят.

– Ние си мислехме, че това е Той и ще поделим местата около трона Му.

– Какво е това? Вместо царска корона – трънен венец, а в замяна на престол получи позорен кръст.

Бе събота. Време на принудително бездействие, в което се усеща ужасът от случилото се.

Апостолите останаха безмълвни. Страшна тишина, характеризираща се с мълчание подчертаващо отчаянието.

А жените?

Те чакаха да мине съботата, за да изпълнят последния си дълг на любов към Него, да помажат с благовония тялото на Умрелия.

Настъпи нощта. Стражата дремеше пред запечатания гроб.

Изведнъж хълмът се разтърси. С грохот се откърти скала.

Силна светлина повали стражите на земята.

Гробът бе празен.

Стражите се разбягаха ужасени.

Пребиваващия в смъртта Христос стана непобедим.

Изпивайки до дъно чашата на греховете на човешките синове, Той се възвиси над страданието и смъртта.