Валери седеше в един от фотьойлите покрит с бежова кожа, Беше преметнал крак върху крак. Под  мишниците на джинсовата му риза, се очертаваха големи петна от пот. Държеше книга в ръцете си и задълбочено четеше. Той не усети, когато Тимо синът му влезе.

– Татко, – тихо каза Тимо.

Старият човек повдигна очи, погледна сина си за миг и пак забоде поглед в книгата.

– Мама току що ми каза …. – разколебан от отношението на баща си Тимо  млъкна.

– Какво ти каза? – прокашля се баща му.

– Че имаш рак.

Настъпи неловко мълчание.

– Мога ли да седна? – попита Тимо.

Бащата направи равнодушен жест с ръката.

– Татко, много съжалявам …..

– За какво съжаляваш?

– Че си болен.

– Не съм болен, – махна баща му недоволно с ръка.

– Татко, искам да говоря с теб…..

Баща му продължаваше да гледа край него и да мълчи.

– Ти нищо не разбираш, – изкрещя баща му. – Ти никога не си бил истински Драганов и няма да бъдеш.

– Кажи ми, татко, моля те ….

– Не съм длъжен да ти давам обяснения, – каза бащата. – Ти не си ми съдник. Винаги си се интересувал само от себе си. Беше и ще си останеш егоист. Ето и сега, си дошъл да разчистиш сметките си с мен. Аз още се движа и косата ми не е опадала. Пъзльо, фантазьор и неудачник си ти.

Тимо запази самообладание и се учуди на това. Колко пъти такива думи го бяха уцелвали в сърцето, стискаха го за гърлото и го задушаваха. Пренебрежението, с което баща му се отнасяше към него, вече не му причиняваше болка и не стъпкваше самочувствието му.

Можеше да издържи презрителните погледи на баща си. Усети как гърбът му се изпъна, раменете му се изправиха. В тялото му се вля нова сила.

– Аз също съм Драганов, – каза спокойно Тимо. – Може би не този, който си искал. Но и ти се лъжеш за мен.

– Не ставай смешен, – каза бащата. – Говориш като някой поп.

– Бях смешен, татко, когато се опитвах да бъда друг. Опитвах се да ти се харесам. През всичките тези години се чувствах доста зле в неумението и огорчението си.

– Свърши ли, глупако? – леко се привдигната бащата от фотьойла.

– Имам си име. Казвам се Тимотей. Хубаво име, ти си ми го дал.

– Това ли беше всичко?

– Има още, – Тимо се задъха от вълнение. – Нарече ме пропаднал син, но вече няма да бъда такъв. Дойдох да ти поискам прошка. Животът ми все още не е провален, за него има надежда.

Бащата дълго гледа сина си. Лицето му се вкамени, стана мрачно и той извика:

– Ти си луд. Такива като теб не трябва да пускат сред хората. Ти си напълно превъртял.

Тимо стана. Чувстваше, че отново се е провалил. Към това се прибави  съчувствие и безсилие. Изведнъж баща му се бе смалил. Не бе останало нищо от самонадеяния деспот в него.

Пред Тимо стоеше дребен човечец с безкръвни устни и изкривени от подаграта пръсти…..

Гошо живееше в една съборетина и носеше в себе си болката от загубата на родителите си. Беше се отделил от другите, защото не можеше да понася съчувствието им.

Често се връщаше в спомените си назад, когато родителите му бяха живи. В отделни случаи съжаляваше, че е постъпил така, дори не бе поискал да му простят.

Той знаеше, че майка му и баща му много го обичаха, те неведнъж му го бяха казвали и засвидетелствували с действията си.

Гошо също ги обичаше, но никога не им го бе казвал. А нещата, в които се бе забъркал няколко пъти съвсем не говореха в полза на това.

Бай Иван често наминаваше насам, разговаряше с младежа и му помагаше с каквото може. Той не му беше роднина, а просто познат, който вземаше присърце съдбата на младия мъж.

Днес пак бе дошъл до съборетината и разговаряше с Гошо.

– Човек може да избегне съжалението, но трудно може да го махне от себе си ако то се е настанило в него, – каза старецът.

– Как човек може да избегне съжалението? – попита Гошо.

– Като не оставя недовършени неща, – съвсем простичко обясни бай Иван. – Да не забравя да каже по някоя хубава дума на хората край себе си. Да прегръща людете и да им благодари. Когато изпитваш любов към някого, не се страхувай да му кажеш: „Обичам те“. това няма да те направи смешен в неговите очи.

– Наистина ли? – недоверчиво погледна Гошо старецът. – И това е всичко?

– Да, синко, мислех, че го знаеш. Може би не искаш да мислиш за това, но ще дойде момент, когато и това ще стане. За да избегнеш съжалението, прави и казвай всичко хубаво, което искаш да направиш или кажеш на хората, които обичаш. Защото рано или късно ще разбереш, че понякога в този живот, дори не остава време да прошепнеш: „Довиждане“.

На огреният от светлината западен хор величествено се издигаше разточително украсения орган. Корпусът му се намираше на най-горната емпория, а електрическия шпилтиш, резултат от по-късно преустройство, на най-долната.

Детските очи на Любомир грейнаха, когато вдигна поглед към внушителната гледка на тръбите. Онемял тръгна по скърцащата дървена стълба след органиста. Когато стигна горе с възторг погледна тръбите на главния регистър на органа.

– Ако това падне на главата ми, ще умра от страх, – каза Любомир. – Какви страхотни чукчета.

– Да подобни инструменти са много впечатляващи, – каза органистът. Органите са били едно от най големите чудеса на техниката по времето на Бах. Ако разглобиш този орган ще ти трябва цял склад, за да събереш всичките му летвички, копчета, пружини, клапани, стотици отворени и затворени тръби от калай или дърво.

– Той прилича на една огромна машина, – каза със страхопочитание Любомир.

– Конструиран е по строгите закони на математиката, физиката и дори психологията, – каза органистът. – Умението на органа е да отразява звуците от света. С него може да се предаде тътена на гръмотевицата и песента на славея, нежното шумолене на вятъра и рева на урагана, плача на бебето и мърморенето на стареца.

– Органът всичко ли може да изрази? – попита Любомир.

– Да, дори може да изразява и чувства, – засмя се органистът, – като радост, болка, надежда, отчаяние, смях, меланхолия. Има дори органи с вградени звънчета., които предават звуците на пастирите от Витлеем.

– Тръбите само на горе ли се насочват, – позаинтересува се Любомир.

– Има и такива, на които тръбите са поставени хоризонтално на корпуса, като фанфари на бойното поле. С тях по времето на Бах са свирели музика на войната, трясък и пукот, шум и писъци…..

– А може ли да свири като Harley-Davidson, – ококори очи Любомир.

– Какво е това? – изненадано попита органиста.

– Мотоциклет.

– Аз му обяснявам тук за органа, а той  мисли за мотоциклети, – намръщи се органиста. – Искаш ли да играем на една игра?

Органистът без да дочака отговор, хвана Любомир за ръка и го заведе при шпилтишите на най-долната емпория, включи меха и настрои регистрите.

– Сега ще отгатваш какво свиря, – каза органистът на момчето.

Любомир кимна. Органистът сложи длан върху клавиатурата и изсвири една въздишка във високия регистър. Мелодията прозвуча пискливо и ужасно фалшиво. Той повтори мотива, но този път по-жалостиво.

– Така звучи мама, когато крие недоволството си от татко, – каза Любомир.

Органистът се засмя, а след това изсвири друг мотив, само че този път в ниския регистър със суббас и педала.

Любомир се замисли сериозно, а после каза:

– Звучи като гръмотевица.

– Не напразно органът е наречен „царят на инструментите“, – гордо отбеляза органистът. – По времето на Бах градовете в Германия са се надпреварвали кой ще направи по-голям и по-величествен орган, с две три хиляди тръби, с два или три мануала. Най-дългите тръби на органа са високи, колкото една къща.

След това малчуганът помоли:

– Изсвирете ми нещо хубаво, моля ви.

Органистът не можеше да откаже на това любознателно момче. Седна, съсредоточи се и започна да свири.

От органа звучеше Токата и фуга в ре минор ……

Двама мъже приближаваха дома на Павел. В един от двата силуета той разпозна своя стар приятел Михаил. Нещо трепна в Павел и буйно заигра в сърцето му. Върнаха се стари спомени, преживени със стария му приятел.

Павел не доизчака да стигнат до портата му, а тръгна да ги посреща по пътя. Когато се срещнаха, Павел прегърна Михаил и извика:

– Къде изчезна? Знаеш ли от колко отдавна не съм те виждал?

– Ако не ме пуснеш от мечешката си прегръдка, ще ме смачкаш и това ще бъде последния път, когато си ме видял, –  пошегува се Михаил.

Павел се смути и махна с ръка към дома си:

– Заповядайте! Извинете, но дълго време не бях го виждал и ….. –  Павел се опита да се оправдае пред непознатия.

– Добре си поработил, – засмя се Михаил като огледа дома и градината на Павел, – гордея се със теб.

Павел се канеше да изкаже благодарността си към човека, който му бе помогнал, но Михаил го спря:

– Моите съвети, не биха могли да сътворят всичко това, ако ти не бе почнал да действаш. Преди всичките тези години ти премина през отчаянието, издигна се над изкушението и преодоля чуждите атаки. Трудеше се с песен в сърцето и усмивка на лицето, а тогава съвсем не ти беше до песни, нито до усмивки.

Михаил се обърна към младия мъж, който дойде с него:

– Павел познава несигурността и трудностите, през които ти сега преминаваш. Премина през огън и бури, но сега е съвсем друг. Днес с теб виждаме плодовете от справедливата му награда, които се дължат на неговата принципност и трудолюбие.

Михаил се загледа в единия край на двора.

– Виждаш ли онази девойка под дървото? – попита Михаил младежа до себе си. – Това е Мария. Тя се грижи за възрастни хора и болни деца. Мария не е единствената тук, която прави това. Много млади хора вдъхновени от Павел и съпругата му са последвали примера му. Сега те се грижат за стотина възрастни хора и още толкова деца в къщата, която Павел е построил специално за тях.

Младежът гледаше с отворени очи.

– Мъката и болката на другите е много по-голяма от нашите сътресения и незгоди в живота, – каза Михаил. – Ако човек помогне и подаде ръка на нуждаещите се, ще получи много повече, отколкото е очаквал – приятели, благодарност, много любов……

Михаил остави Павел да разкаже на младежа, през какво е преминал и как е стигнал до тук, а той се отправи към момичетата, които заедно с Мария побутваха няколко инвалидни колички.

Антон и Валери стояха пред прага на къщата и се двоумяха.

– Аз влизам, – заяви накрая Антон. – Ти тук ли ще останеш?

– Не и при този, вятър, – смънка Валери, – може и да завали. Влизам с теб.

Антон почука, но никой не се обади. Валери припряно натисна вратата и тя се открехна. Двамата без много да му мислят, се вмъкнаха навътре и зяпнаха от изненада.

Обграждаха ги стотици томове, наредени по земята и край стената. Имаше всякакви книги. Тънки и дебели, малки и големи, с различен цвят и на всякакви езици. Някои бяха обвързани с кожа, а други нямаха корици. Между тях се мъдреха папируси и пергаменти.

Натежалите рафтове съдържаха още стотици томове. Между натрупаните по пода книги се виеше тясна пътечка, която водеше до дървена маса. На нея също имаше книги, листове и принадлежности за писане. Дори леглото бе затрупано с книги.

На стола с висока облегалка седеше побелял мъж, който четеше. Той изобщо не бе забелязал влезлите младежи.

Антон се прокашля и старецът вдигна глава. Той затвори книгата и я остави на рафта зад себе си.

– След ден, изпълнен с четене, няма по-добър завършек от още едно добро четиво.

Валери възкликна:

– Не съм виждал толкова много книги на куп събрани.

– Те ми помагат да живея и да работя. Чрез тях намирам смисъл във всяко нещо. Ще ми се да имах повече време, да им се порадвам.

– Нямаме много време за книги, – призна Антон, – имаме доста проблеми, с които се занимаваме.

– Какво, покварата расте? – въздъхна старецът. –  Както казва един от древните поети „Ръждата изяжда пъпките“. И все пак не бива да губим надежда. Много мъдрост има в тези книги.

И старецът посочи натрупаните навсякъде ръкописи.

– Заповядайте, първо да ви нагостя, – усмихна се домакинът. – Чувам едри капки да тропат по прозорците, очаква се буря. А колкото за вашите проблеми, мисля, че ще може да се намери нещо, но ще трябва да ми гостувате поне няколко дни.

– Нямаме друга работа, – каза Валери, – но това, което ни притеснява, трябва да се промени или да се премахне.

– Да,- съгласи се Антон, – имаме нужда от мъдрост и то много.

Предстоеше им търсене, ровене, четене, но те знаеха, че рано или късно ще намерят лек за всяка болка. А това, въпреки бурята от вън, ги обнадеждаваше.