Той ние дал Своя Дух, за да ни води всеки ден. Повечето от вярващите не знаят това. Те очакват Бог да им разкрие цялата Си воля за живота им само в едно голямо откровение.

Не правете тази грешка. Не стойте безучастни, чакайки Бог да ви каже, дали Той иска или не, да отидете в Африка или някъде другаде за цял живот.

Позволете Му отначало да ви насочи, а след това стъпка по стъпка да ви води в една или друга ситуация. Той ще ви покаже, какво трябва да промените в себе си, за да изпълните волята Му.

Така вие ще разберете, какво Бог иска да вършите. Навярно няма да знаете защо Бог иска точно това да направите, даже няма да знаете, до какво ще доведе вашето действие, но вие ясно ще чувствате Неговото водителство.

Ако искате да Го следвате, трябва да оставите настрана вашите амбиции и желания и да прекарвате повече време в молитва и четене на Словото.

Научете се да Му се доверявате. Не забравяйте, че Той знае какво прави, за това бъдете отворени за всяка възможност да направите това, което Той ви казва, независимо дали го разбирате или не.

Бъдете послушни дори и за най-малките Му инструкции. И тогава Бог ще измени живота ви стъпка след стъпка ….

На пост при вратата на една войскова част стоял войник. Чул се шум от приближаваща кола. Войникът погледнал и видял, че идва дежурния на частта, който бил много строг капитан.

Войникът се изправил и застанал мирно. Капитанът го погледнал и казал:

– Слушай, твоето отдаване на чест не ми е нужно. По-добре ми отвори вратата, за да вляза в поделението.

Войникът се опомнил и изтичал да отвори вратата.

Така постъпват много, които се наричат християни. Те отдават почит на Бога по различни начини, но сърцата им са затворени да изпълнят волята Му.

Молят Му се, величаят Го, пеят Му хваление, а вратата към сърцето им е затворена за желанията и намеренията на Бога.

Защо са Му на Исус Христос нашите почести, ако не Му отдадем заслужено място в сърцата си, като не сме нахранили гладния, не сме утешили скърбящия, не сме ……….

Гласът на отец Григорий ечеше в катедралата:

– Болестта на нашето време е да поставим вярата пред съдийския престол на разума. Но който иска да влезе в Небесното царство трябва да постави разума в служба на вярата. Само вярата ни сочи пътя и целта…..

Стефка седеше на пейката близо до амвона. Гледаше проповедника право в очите. Думите му падаха като мълния върху главата ѝ. Проповедта му сякаш беше само за нея.

Думите на свещеника изобличаваха сърцето ѝ, разкриваха борбата, която Стефка водеше през последните няколко седмици, посочваше изкушенията на които бе готова да се поддаде.

– Чувате ли съскането на змията, когато се двоумите дали да последвате Господа или вашите плътски желания? Запомнете, желанието на плътта е насочено срещу духа. Плътта и духа са противници. Този който е последвал призива на плътта, не може да изпълни Божията воля ….

Стефка отвори сърцето си, за да приеме словото на свещеника, за да заглуши последните съмнения на душата си. Може би така щеше да бъде щастлива в дома на съпруга си и ще забрави увлеченията по другия…

– Ако живеете следвайки плътта, ще умрете. Ако убиете греха чрез духа, ще живеете. Похотта е трън в плътта. Вашата плът ви изкушава към грях. За това трябва да мразите сладострастието, както самия грах ….

Свещеникът изричаше думите високо и ясно, всяка една от тях бе част от вечната истина. Колко различно звучаха те от обичайните шумни приказки, който Стефка чуваше в кафенето и на улицата. Това бе езикът на истината, изказът на вечния Бог.

– Който иска да се хареса на жена, се грижи за светските неща. Който иска да бъде одобрен от Бога, насочва цялото си внимание към Божиите дела. Поради опасност от поквара всеки мъж трябва да има една жена и всяка жена един мъж. Бракът е лекарство срещу злото. Чрез него двамата съпрузи заедно се противопоставят срещу греха ….

Сега Стефка разбра защо съпругът ѝ не я бе докоснал преди брака, той е искал да ѝ покаже как човек трябва да се противопоставя на тръните в плътта. Тя затвори очи и помоли Бога да остане вярна на съпруга си и да не се поддава на изкушенията предложени ѝ от живота.

Вярата е сляпа. Когато виждаме, това не е вяра, а философстване.

Ако преплуваме Атлантически океан, правим го с вяра. Ние не забелязваме набелязания път във водата, нито някакъв признак за бряг, когато сме сред нея.

Въпреки всичко ние се движим всеки ден следейки своя път по картата с такава точност, все едно ни е оставена широка диря, начертана от тебешир.

На разстояние 20 мили от брега, ние знаем точно къде се намираме, все едно сме видели това място преди три хиляди мили, когато ни е заобикаляла само вода.

Как сме измерили и набелязали своя път? Всеки ден капитанът е взимал своите инструменти, гледал е небето и е планирал пътя си по слънцето. Той е плувал по указание на небесните светила.

Така и вярата гледа нагоре и плува по указанията на Бога, без да вижда бреговете, нито пътя пред себе си.

Честите спирания, като че ли ни водят в пълна неизвестност, в тъмнина и бедствие. Но Бог навреме открива път и често тези мрачни среднощни часове се превръщат в предверия към светлината.

Твърде много от нас бързат да видят края на пътуването си, без да са се хванали за работа. Ако можехме и ни се отдадеше това, как щяха да се развият у нас християнските добродетели?

Вяра, надежда и любов не се откъсват от дървото като зрели ябълки.

В сравнение с нашите крака, упованието в Бога по-бързо ще ни доведе до края на пътуването ни.

Андрю Бонар от Глазгоу бил образован и честен християнин. Славата за неговия безупречен живот така се била разпространила, че много хора започнали да кръщават децата си на него.

Чрез него един млад човек повярвал в Господа. За този младеж Андрю Бонар бил пътеводна звезда.

Случило се така, че младежът дълго не се видял с Бонар, но един ден прочел във вестника, че той е починал. С голяма тъга младият човек вървял към дома и си мислел:

„Какво ще правя сега без него? Всичко е загубено“.

Тогава ясно чул думите:

– Не се опирай на Андрю Бонар, той е слаб и не може да те удържи.

Младежът погледнал назад, от където му се счул гласът и видял момиче, което се грижело за две деца. Едното от тях се опирало на другото, което било кръстено на Андрю Бонар.

„Това е урок за мен, – помислил си опечаленият млад християнин. – Наистина, не се ли опирах на Андрю Бонар прекалено много, вместо да разчитам на вечно живия Бог? Ето той умря и аз останах без опора“.

Надеждата в Бога не допуска колебания. Господ не помага на тези, които се надяват на богатство, човешка слава и светско могъщество, а само понякога на Бога.

Напротив, човек напълно трябва да уповава на Божията помощ.