Вече се стъмваше по-рано. Денят  намаляваше, това уязвимо се усещаше, но това не пречеше на дядо Богомил да се събира с внука си Минко и двамата да беседват на различни теми.

Този старец беше пътешествал из целия сват и бе видял много неща. А внукът му бе жаден да чуе за далечни страни, странни обичаи и невероятни явления.

И така тази вечер дядо Богомил започна разказа си:

– Едно от любимите ми места е горичка, намираща се край река. Това е едно спокойно място и има много дървета. Те преживяват зимата и празнуват лятото. И всичките са изкривени или наведени. Там няма идеални дървета.

– Какво толкова ти харесва в тези дървета? – попита Минко.

– Въпреки че са такива, те осигуряват идеално място, в което се чувстваш спокоен, – каза старецът вдъхновено.

– Защо ми разказваш всичко това? – Минко знаеше, че дядо му току така не му разказва едно или друго.

– Човечеството е като тази горичка от дървета. Въпреки че се опитваме да стоим изправени, никой от нас не успява. Всички се изгърбваме и навеждаме. Ние сме колекция от наведени и огънати дървета. И това е добро.

– Че какво му е доброто?

– Има красота в нашето огъване. Така че наслади се на обществото на огънатите дървета.

– И как да го направя?

– Отрежи от хората отпуснатостта им. Намали количеството любими мазоли. Бъди търпелив със всеки и домашните му любимци.

– Аха, – каза Минко, но почти нищо не разбра.

– Светът, с всичките му странни хора, е прекрасно място за живеене. И колкото по-рано успеем да намерим красотата в людете, толкова по-щастливи ще бъдем.

Крум сумтеше и нервно размахваше ръце:

– Не храни троловете!

– Тролове? – с недоумение го погледна по-малкият му брат Борис.

– Троловете са проблем в съвременния цифров свят на онлайн потребителите, – уточни Крум.

– И какво точно правят? – попита Борис.

– Постоянно умишлено изпащат обидни коментари в новините и социалните дискусионни медии, – поясни Крум.

– Не може ли просто да не се обръща внимание на такива коментари? – не скри учудването си Борис.

– Те непрекъснато се врат и разстройват разговорите, – ожесточено размаха ръце Крум.

– Нищо ново, – усмихна се Борис, – просто се срещаш хора, които не се интересуват искрено от продуктивен разговор.

– „Не хранете троловете“ е модерният еквивалент на Притчи 26: 4, „Не отговаряй на безумния според безумието му, да не би да станеш и ти подобен нему“. Това е едно предупреждение, че в спора с арогантен и несговорчив човек, рискуваш да паднеш до неговото ниво, – дебело подчерта Крум.

– И все пак…., дори и най-упорития индивид също е безценен образ на Бога, – Борис се опита да смекчи малко нещата.

– Ако отхвърлим другите, има опасност да станем високомерни и невъзприемчиви към Божията благодат, – съгласи се Крум.

– Тъй като сме молитвено зависими от Бога, можем да покажем на другите любов в каква да е ситуация.  Понякога трябва да говорим, а друг път да мълчим, – допълни Борис.

– Можем да намерим мир със всеки, – вече по-спокойно започна да разсъждава Крум, – като знаем, че същият Бог, който ни привлече близо до Себе Си, докато все още бяхме закоравени срещу Него, действа мощно в сърцето на всеки човек.

Теодор пътуваше повече от 50 мили до работата си и обратно в къщи. Трафика обикновено бе непоносим. Понякога бе дъждовно, а това допълнително усложняваше обстановката.

Да не говорим за шофьорите, които бяха груби и арогантни. Точно за това Теодор започна да ги презира особено, когато вземаха глупави решения на пътя.

Един ден Теодор си каза:

– Това не може да продължава така. Относно лошото си отношение към тези хора, трябва да направя нещо. Нужно е да си казвам нещо, което да ме успокоява, когато някой шофьор ме дразни.

Той дълго мисли по въпроса, накрая се помоли на Бога и получи заветната фраза.

И сега всеки път, когато шофьор правеше нещо, което го дразнеше, Теодор казваше на глас:

– Вие сте невероятен човек създаден по Божий образ.

Никой не можеше да го чуе, защото обикновено бе сам в колата, но това го успокояваше. Това му помогна да осъзнае, че всеки човек има Божествен образ, дори и този, който не живееше за Господа.

Да бъдеш в Божия образ има две значения. Първо, това означава, че сме като Него. Второ, това означава, че го представяме.

Фактът, че ние представяме Бог, има различен фокус и различна отправна точка за това как мислим и живеем. Акцентът не е върху това, че сме като Бог, а в това, че представяме Господа.

Ние имаме не само Божествен образ, но и Светия Дух в нас, Който ни учи как да се държим, когато шофираме по пътищата.

Беше 1825 година. Голям кораб пристигна до бреговете на Хавайските острови. Екипажът бе по-малоброен от множеството чернокожи островитяни, които бяха дружелюбни и приятно настроени към непознатите.

Изненадващо бе, че месните жители се отнасяха към хората от екипажа като към богове.

Бялата кожа, трептящите месингови копчета по униформата на капитана и огромния кораб явно бяха много впечатлили хората от брега.

Но екипажът излъга хората:

– Ние можем да ви прибавим свръх естествени сили.

Този ден капитанът записа в дневника си: „Човешкият ум с готовност откликва, за да получи истината, но той не може да разбере понякога, че тази истина може да е в конфликт с всичко в природата и с причините за проявата на явленията в нея“.

Малко се е променило съзнанието на мъжете и жените, откакто са започнали да плават по земното кълбо. Голяма част от това, което е минало чрез тях като истина или поне е известно, е лъжа.

Тогава на какво да вярваме?

Настройващият пияното зависи от камертона, който вибрира точния брой пъти, което определя идеалната нота. И чрез нея се настройват останалите тонове в гамата на пияното.

А за нас какъв ще бъде критерият за истината?

Ние имаме Библия, чрез Която се измерват всички „истини“. Колкото и странно да ви се струва, няма друг такъв точен образец за познаване на истината.

Всичко това започна преди три години поради неразбиране и грешка.

Беше обикновен ден. Слънцето грееше ослепително и бе доста горещо.

Тодор вървеше по улицата и си свиркаше. Изведнъж се чу силен птичи писък и пърхане на криле.

Младежът забеляза малко черно птиче, което се бе заклещило в металната ограда, опасваща един двор с неголям дом.

Тодор винаги бе съчувствал на болката не само на хората, но и на животните. Като разбра каква е работата, веднага се спусна да пусне птичето, но то буквално умря в ръцете му.

От тогава щом враните видеха Тодор, го нападаха злобно и го кълвяха с клюновете си. Явно го смятаха за убиец и за това го ненавиждаха от все сърце. Те го нападаха поотделно и на цели групи.

Тодор тежко въздишаше и си казваше:

– Исках да направя добро, а птичето се спомина. Сега никога няма да мога да обясня на враните, че не аз съм причинил смъртта на малкото.

Един орнитолог чу за случая. Той съчувстваше на Тодор но не можеше да му помогне. Когато младежът му разказа историята си, орнитологът само вдигна рамене и каза:

– Известно е, че враните имат добра памет. Няма начин, чрез който да ги накараш да те оставят на мира в най-близко бъдеще.