Боян гледаше безпомощно пламъците, които обгръщаха медицинската сграда.

– Защо се случи това? Защо сега? Защо на мен? Защо, Господи? – кършеше отчаяно ръце той.

Когато вече можеше да изследва щетите, Боян влезе в сградата.

Стълбището, водещо до офиса на горния етаж бе оцеляло. На него той се бе научил да говори с Бога.

Димът даде на износената му лекарска чанта лъскав черен лак и я направи отново да изглежда нова.

Въпреки че нямаше офис, все още имаше практика. Не всичко бе загубено.

Една Библия лежеше на стълбището, където по-рано същия ден бе коленичил, за да се моля.

Изтри саждите и видя, че съдържанието е невредимо. Думите все още се четяха.

– Огньовете на живота не променят вечните истини. Божите цели, принципи и обещания остават, – каза си Боян.

Намери снимки на петте си деца. Спомни си за хората, които Бог бе поставил на пътя му, за да му влияят, насърчават и подхранват.

В горната част на стълбището се виждаха останките от обезобразения кръст върху овъглената стена.

Боян премахна парчетата и на стената остана красив отпечатък от кръста.

Това му напомни една истина за страданието:

– Пламъкът може да изгори Божите деца, но никога няма да ги изяде. Бог никога не губи болката ни. Вместо това, ако Му позволим, Той оставя Своя образ зад себе си.

На Боян му бе дадена уникална възможност.

Имаше още един шанс да оправи живота си и да стане по-силен и по-добър от преди.

Боян въздъхна дълбоко:

– Ако дишаме, все още имаме цел. Бог ни е дал нова възможност да покажем Неговата любов и сила в нашия живот.

Петьо стоеше в подножието на тъмно стълбище.

– Знам,че Бог е с мен, но все още се страхувам, – призна си той.

Майка му, която бе до него му каза:

– Ами ако татко те срещне на върха на стълбището, докато аз остана тук, долу?

Лицето на Петьо светна.

Щом чу стъпките на баща си отгоре, той хукна през тъмнината в чакащата прегръдка на баща си.

Забележете тъмнината не изчезна. Стълбите не станаха по-лесни за изкачване. Обстоятелствата не се измениха, но Петьо се промени.

Ето я и прогресията:

Първо идва страхът – тъмното стълбище.

След това идва утехата – знанието, че някой е с нас.

Накрая идва смелостта – бягането през тъмнината.

Както Петьо имаше утеха в двата края на своето пътуване, така ние имаме Отец, който ни обгражда със Своята утеха и присъствие. Светият Дух ни утешава долу, докато Исус ни очаква горе.

Тази Негова прегръдка ни дава смелост да преминем през каквато и да е тъмнина, с която се сблъскваме.

Всеки път, когато Бог ни утешава, Той не просто успокоява страховете ни, а изгражда смелостта ни за следващото предизвикателство.

Чрез Божията утеха можем да развием смелост, която не отрича наличието на страх, а побеждава властта му над нас.

Надя се изкачваше по стълбището, което водеше до офиса.

Внезапно ѝ се зави свят. Стълбите се завъртяха.

И тя отчаяно се вкопчи в парапета.

Докато сърцето ѝ биеше лудо, а краката ѝ се подгъваха, устните ѝ шепнеха:

– Благодаря Ти, Господи, за силата, която ми даде.

Медицинските изследвания потвърдиха, че Надя има анемия.

Причината не бе сериозна. За състоянието ѝ имаше разрешение.

Но тя никога не забрави този миг и споделяше по-късно:

– Чувствах се много слаба, но Той ме подкрепи и ми даде сили да се закрепя.

Когато ние също се осмеляваме с вяра да се вкопчим в Христос особено, когато сме в нужда, Той ни идва на помощ.

Исус ни казва и днес:

– Прилепете се към мен.

Под стълбището цареше пълен ред. Метлата и лопатата стояха в един ъгъл, а другите инструменти, обувки за работа и дрехите на стопанина бяха пяха наредени на приспособени дъски за рафтове.

Веднъж там попадна нова вещ. Никой не знаеше за какво служи, нито как се използва.

Обитателите на тясното място под стълбището не смееха да разговарят много с новодошлата, защото тя се пъчеше и гордо виреше нос, а бе само една обикновена пръскалка.

Един ден новата обитателка надменно попита:

– Кой е най-умния и образован тук?

Очакваше, че ще посочат нея, но метлата се обади:

– Това са галошите и сандалите.

– От къде си толкова сигурна? – попита недоволно пръскалката.

– Щом се окажат едни до други веднага започват да спорят, – отговори съвсем спокойно метлата.

– Да не би да водят научни спорове? – засмя се недоброжелателно пръскалката.

– Ами чуйте ги, пак са заедно, – обади се лопатата.

– Този свят е пълен с вода и кал, – мърмореха галошите. – Вървиш, вървиш и сухо място не можеш да намериш.

– Какви ги говорите, – учудваха се сандалите, – навсякъде е сухо.

И така до безкрай.

– Мокро е ….

– Сухо е …

На всички им писна от пререканията им, дори пръскалката начумерена им обърна гръб.

– Какво можеш да очакваш от такива глупави същества, – измърмореше тя под носа си.

Тогава се обадиха едни стари скъсани обувки, кой знае от кога захвърлени там:

– Ей, прекратете безполезния си спор. Светът е мокър и сух.

– Как така? – едновременно възкликнаха галошите и сандалите.

– Много просто, – започнаха да обясняват старите обувки, – Когато стопанката мие пода, светът е мокър, а през останалото време е сух.

Това беше една много сурова зима. Николай Ставрев няколко пъти излезе на балкона и забеляза Тина Ангелова, която седеше на един стол. Тя бе облечена с палто, а вълнена шапка покриваше главата ѝ.

Странно, челото ѝ бе опряно на парапета, но мина доста време, докато Николай се усети, че в позата ѝ имаше нещо необичайно.

Тя бе починала.

Ставрев дълго време след това се кореше:

– Толкова време на срещаме по стълбището, а нито един път не съм я заговарял. Та тя беше на осемдесет и кусур години. Може да е имала нужда от помощ, а аз забързан само ѝ кимвах с глава за поздрав и тичах нанякъде.

Дядо Стойо, най възрастният човек във входа, след тази трагична смърт каза:

– Надявам се, че тази ужасна история ще ни накара да поддържаме по-добри контакти с нашите съседи.

И той беше напълно прав. Изолацията не е феномен, тя бе човешка трагедия.

– Заради страха да се натрапваме на някой в работите му, – коментира случилото се инженер Николов, живеещ в същия вход, – забравихме да се спираме, да изслушаме и усещаме болежките на другите.

– В бързо променящият се свят, където оцеляват малцина, се усеща загубата на човечността у хората, – констатира Христо от втория етаж. – Нашата технологична епоха ни натрапва постоянно за незначителността ни. Ние вече не обичаме и това се потвърждава от обезличените ни характери.

– Но погледнете как общуваме днес, – забеляза Здравко, студент втори курс в местния колеж. – Говорим по мобилните си телефони, на които често отговарят телефонни секретари или оставяме бележки  в електронните си пощи. Така се заблуждаваме, че спестяваме необходимото ни време, а се затваряме за околните.

– Резултатите са плачевни, – тъжно добави Ставрев. – Настъпила е страшна ерозия на взаимоотношенията ни. Вместо съпричастност, ние сме прекалено заети и излъчваме само студенина един към друг.  Така загубваме постепенно човешкото си достойнство.