Мира и Маги имаха проблеми докато растяха, въпреки че бяха близначки. Някои от тези проблеми продължиха и когато станаха по-големи.

Преди една година Мира имаше проблем със здравето. Отиде в Бърза помощ поради болките си и се оказа в онкологичното отделение. Мислеха, че има рак на яйчниците. Хубаво е, че това се случи, когато Мира не беше на работа, но всичките й приятели бяха от работата. Тя беше сама и изплашена до смърт. Преглъщаше и се бореше с буцата заседнала в гърлото ѝ.

Някъде през нощта се събуди и видя, че Маги седи до леглото и ѝ държи ръката.

– Маги, как се озова тук?

– Събудих се предната нощта. Усетих болка, като при родителни контракции, а в съзнанието си видях твоето лице. Позвъних ти, но се обади телефония секретар. Обадих се в агенцията ти и ми казаха, че си в болница. Оставих децата с Миро и излетях с първия самолет и ето ме при теб.

Маги спа до сестра си в болничната стая четири дена. Возеше я с количка на различни изследвания. Разговаряше със сестри и лекари, правеше абсолютно всичко необходимо за сестра си. През тези дни изобщо не се отдели от Мира.

Преди те не се бяха чувствали толкова близки. Сега имаха възможност и разговаряха за много неща. Грешките от миналото не се заличават, като с магическа пръчка, но Маги сподели със сестра си:

– Когато се ожених, започнах да разбирам жертвите, които си правела, за да се грижиш за мен през детството ни.

– Винаги съм искала най-доброто за теб, макар да не съм знаела, какво е точно то – прошепна Мира. – Радвам се за живота, който сега си си създала, макар преди да го омаловажавах.

– Това означаваше много за мен, – каза Маги. – Когато си млад е лесно да се чувстваш независим, да мислиш, че нямаш нужда от никого. Но с времето семейството започва да има значение.

Поради болестта на майка им и смъртта на баща им, те се бяха очуждили, дори живееха на хиляди километри далече една от друга. Но сега болестта на Мира ги събра и те станаха отново близки.

Ръцете на Марта трепереха върху волана. Имаше нужда от още едно успокоително, но рискуваше да заспи на магистралата. В крайна сметка сегашното ѝ положение не беше нещо ново.

– Никога до сега не съм забременявала, – Марта нервно удряше по волана. – Винаги избирах труднодостъпни мъже. Целият ми живот ми е една поредица от необясними решения.

Тя много добре си спомняше, че двама терапевти бяха вдигнали ръце от нея. Те бяха се отчаяли от положението ѝ. Тя на пук на всичко успяваше да поддържа някакъе ритъм на живот си, въпреки самоунищожителното си поведение. Марта едва се крепеше на ръба, за да не рухне.

Сегашният ѝ терапевт бе жена. Връзката им се бе запазила, защото лекарката ѝ позволяваше да пропуска сеансите и да ѝ се обажда, когато има нужда. Марта имаше чувство, че това е единствения човек, който я разбира.

Трябваше да ѝ звънне. Терапевката ѝ не знаеше, че е бременна. Марта не ѝ бе казала и за паническите си пристъпи. С нея връзката ѝ се задържа четири години, но въпреки това на Марта ѝ бе трудно да иска помощ точно от нея.

– Депресията е слабост, а не заболяване, – обичаше да повтаря дядо ѝ. – Психиатрите са по-болни и от пациентите си.

Ако бе ходила като малка на терапевт, може би сега нямаше да има тези проблеми. Майка ѝ също не подкрепяше идеята за психотерапия:

– Помогнаха ли на баща ти, след като преживя онзи шок? А ми на сестра ми? Дори един от тези психотерапевти я прелъсти.

Марта си спомняше много ясно. Когато беше на двадесет и три години искаше да се самоубие. Тогава нито лекари, нито психолози можеха да овладеят променливите ѝ настроения. Не можаха да я освободят от кошмарите ѝ. Тя продължи да пие и да се хвърля безрасъдно в поредица от сексуални връзки.

Нощният пейзаж преминаваше от малки долини в хълмисти дъбови и борови гори. Марта долавяше плисъка на реката отляво. „Тече си на юг, – помисли си Марта, – както го е правела хилядолетия, нехаеща за човешката мъка“.

Искаше ѝ се да бъде силна, само заради детето, което носеше в утробата си. Няма значение, дали Стоян ще остане с нея.  Тя бе решила вече, че ще роди това дете и ще го отгледа.

Това беше живот и той трябваше да се запази. Може би това щеше да ѝ помогне да се пребори и със своите проблеми. До сега не се бе опълчвала, а се носеше по течението на живота. Време беше да се противопостави, тя знаеше, че ще трудно, но трябваше да победи, заради малкото, което растеше в нея.

Най-важният проблем за повечето африкански държави е недостига на питейна вода. Особено остро този проблем стои в Етиопия.
Съвсем наскоро, разработчиците са се опитали да го решат, като са създали дървени конструкции, които могат да „добиват“ водата от нищото.
Италианските архитекти Arturo Vittori и Andreas Vogler са разработили иновативен проект, наречен Water Warka. Това е кула, с която можете да получите до 100 литра вода на ден. Особено актуално е прилагането на този механизъм в най-сухите райони на Африка, където водоснабдяването на местното население е голям проблем.
Височината на Water Warka достига 10 метра, а теглото ѝ 60 килограма.
Архитектите казват, че кулата може лесно да се инсталира само от четирима души, дизайнът е много прост и дори не изисква използване на строително скеле. Рамката е изработена от бамбук или тръстика, а вътре в нея е стегната решетка от рециклирана пластмаса. Кондензатът, който се образува за сметка на промените в температурата през нощта, се събира върху мрежата, а след това преминава във специален резервуар.
Според разработчиците, Water Warka е преди всичко архитектурен проект. Той не трябва да се разглежда като решение на всички проблеми, свързани с получаването на вода.
Въпреки това, може да бъде добър помощник в отдалечени райони, например в планините, където доставката на водата е голям проблем.
Водата получена от кулата, може да се използва не само за пиене, но също така и в животновъдството, и селското стопанство. Цената на кулата е 500 щатски долара.

Даниела седеше срещу леля си Стела, тя не и беше истинска леля, но така бе свикнала да се отнася с нея, когато беше малка и старата жена се грижеше за нея. Трябваше да я попита за доста неща, но не искаше това да стане пред малката Кремена.

Даниела кимна към детето, което се опитваше да свали една от рисунките окачени на стената и възрастната жена веднага разбра намека.

– Бягай да поиграеш навън малко, Креми, – каза тя на детето

Кремена се нацупи:

– Каза ми, че ако слушам, ще ми купиш шоколад.

Даниела се разсмя, въпреки, че искаше малката бързо да излезе навън:

– Тя и на мен не веднъж ми е обещавала подобни неща.

– И давала ли ти ги е? – попита Кремена с широко отворени очи.

– Ако слушах, – каза Даниела и хитро погледна Стела.

– А това не се случваше често, – сопна се лелята и пристъпи към Кремена. – Ако не отидеш веднага на двора да си играеш, няма да получиш никакъв шоколад. Довечера ще ядеш фасул..

Кремена смръщи вежди, сбърчи нос, а после бързешком мина покрай старата жена, която се бе приготвила да я шамароса.

– Лельо каква ти се пада Кремена? Внучка?

Стела се засмя гръмко:

– Правнучка.

– Е, – засмя се Даниела на свой ред, – трябваше да се досетя.

– Това е проблема на момичета напоследък, – каза Стела, – забремяняват още на 12 години.

– Не мога да повярвам, –  подскочи учудено Даниела, – Е, те не го правят сами, нали? А къде са тези, от които забременяват?

Стела махна пренебрежително с ръка.

–  Мъжете са си мъже. Каквото и да си говорим,  ние възрастните сме тези, които трябва да научим момичетата си как да се държат. Сега стана още по-лошо, защото много от младежите са далече от църквата, не вярват в нищо и на никого.

Даниела знаеше много добре това, самата тя бе оплескала едно време нещата, а после избяга в града. Днес се бе върнала и трябваше да реши куп въпроси свързани с имота. За това искаше да поговори насаме със Стела, но малкото момиченце и мисълта, че дете беше родило дете, я бяха разтърсили силно.