Стефан и Ина все още бяха влюбени един в друг, дори много повече от мига, когато се бяха запознали.

Тогава тя бе скоро завършила магистратурата си по математика и веднага ѝ бяха предложили учителско място в едно елитно училище. Стефан беше много по-голям от нея, но когато се погледнаха, между тях пламна искра.

Събра ги една „щастлива“ случайност.

Ина подпря бронята на Стефан и двамата изригнаха в препирня. Не можеше да се каже, че първата им среща бе особено романтична.

Половин час си разменяха хапливи реплики:

– Къде караш? Сляпа ли си?

– А ти къде се навираш пред мен, – не отстъпваше Ина.

– Кой ти е дал книжка? – ежеше се Стефан.

– По пътя си срещам все такива“професионалисти“ като теб, – не му оставаше длъжна Ина.

По колите нямаше никакви поражения, но не в това беше работата. Въпросът бе принципен.

Смешното бе, че двамата не си спомняха да са се карали така жестоко с някого до сега. Обикновено и двамата опитваха по всякакъв начин да помиряват хората около себе си, но те не бяха такива в този момент.

Тяхното направо си беше същинска война. Полицаят, който се спря, за да разбере какво става, вдигна ръце от тях.

– Ако не престанете веднага, ще ви арестувам и двамата, – заплаши ги той.

Схватката бе в разгара си, когато Стефан отчаян предложи:

– За да се помирим, предлагам една вечеря в близкия ресторант. Аз плащам.

Това породи още няколко минути спор, но накрая Ина се предаде.

Стефан и днес след толкова години се чудеше: „Защо тогава я покани на вечеря?“ Това вероятно бе един необикновен импулс. Ина също си задаваше въпроса: „Какво ме накара тогава да се съглася?“

След два месеца ухажване, местния пастир ги венча. Нямаха нужда от много цветя, приятели или сватбен марш. За тях бе достатъчно, че всеки е намерил половинката си. Те нямаха и близки. Свидетели им станаха една възрастна двойка, осемдесет годишни старци.

Установиха се в апартамента на Стефан. Ина го превърна в уютен дом. Тя обичаше да готви. Стефан се поддаде на кулинарните ѝ умения и скоро трябваше да прибави още  километър към всекидневните си тренировки.

Той бе сръчен, бързо осъществяваше измислените промени от Ина в дома им. Справяше се чудесно със всякакви проблеми – физични, механични, дори и емоционални. Притежаваше умението да ги унищожава бързо.

Двамата гледаха по различен начин на света в сравнение с другите и поради тази причина започнаха да се ценят още повече.

Докато повечето хора бяха влюбени в началните години, а след сватбата просто седяха и наблюдаваха как любовта им се разпада, Стефан и Ина научаваха всеки ден по нещо ново един за друг.

Така любовта им нарастваше, а от ден на ден ставаха още по-близки приятели.

Много могат да решат, че модата е измислена и превзета. Но в същност това е, което обществото иска в определен период от време.

Защо множество копчета се разполагат точно на края на ръкавите на якета, ризи и сака?

Съгласно сведения, произтичащи от много отдавна, Наполеон Бонапарт заповядал да се зашият на ръкавите на куртките на войниците множество копчета.

Причината за това нареждане е доста интересна.

Бонапарт искал по този начин да отучи войниците си да изтриват сополите си при настинка.

Ботьо се опитваше някак да се настани на неудобния стол. Румяна бе омотана цялата в тръбички и спеше. Апаратите просветваха спокойно край нея и едва доловимо издаваха звук.

Дежурната сестра в отделението държеше много на реда. Тялото ѝ бе широкоплещесто, лицето сурово, а ръцете ѝ бяха обемисти. Въпреки това по характер бе много състрадателен човек. На нея винаги ѝ възлагаха най-тежките случаи.

– Господине, – Ботьо долови загриженост в гласа ѝ, когато тя се показа на вратата. – Приберете се в къщи и се наспете. Имате нужда от почивка.

– Дори и да се прибера, няма да мога да заспя, – въздъхна Ботьо.

Сестрата влезе разчисти пръснатите хартийки, събра празните опаковки от храната и приведе стаята в безукорен вид.

Ботьо наблюдаваше леките ѝ и бързи движения и си помисли: „Ех, да можеше с такава ловкост и сръчност да се възстанови и здравето на Румяна.

– Разберете, – каза сестрата, – ако сте вял, посърнал и недоспал, когато се събуди съпругата ви, като ви види такъв, изобщо няма да се зарадва. Ако сте в такова състояние няма да ѝ помогнете много.

– Едва ли някога съм бил в отлична форма за нея, – леко се усмихна Ботьо.

– В такъв случай е време да се постараете, –  каза сестрата. – Не бива да се обвинявате за нейното състояние.

– Ами, ако наистина съм виновен? – попита смутено Ботьо.

– Вие не сте първия, който разсъждава така, – каза сестрата. – Хората търсят причина за сполетялото ги нещастие. И когато не намерят някакво логично обяснение, започват да обвиняват себе си.

Тази едра жена знаеше, че близките на пациентите също се нуждаят от подкрепа и насърчение, както и самите болни.

Тя бе разговарял с Румяна за Ботьо и бе разбрала, че на този човек му е нужен приятел или някой на който да се довери,  да разговаря с него, но най-вече да сподели мъката си.

На Андрей изобщо не му се говореше. До сега не се бе чувствал толкова безпомощен. Дида седеше на другия край на масата и също мълчеше. Андрей не веднъж се бе прибирал в подобно състояние. Тя знаеше, че не трябва да го притиска с въпроси

Когато решеше, той сам започваше да говори, а тя само трябваше да го изслуша. Свалянето на товара от плещите обикновено помагаше, но болката при преживяното можеше да се случи толкова голяма, че бяха нужни седмици, дори години, за да се стопи.

Децата тичаха наоколо и крещяха. Андрей  много се раздразни от шума и Дида забеляза това.

– Може ли малко по-тихо? – подвикна Дида с надежда, че ще предотврати избухването на съпруга си.

Но децата са си деца. Те закрещяха още по-силно.

Андрей удари масата, каната на нея подскочи и се разби в пода. Навсякъде плисна сок. Андрей скочи от стола и изкрещя:

– Не чувате ли какво казва майка ви? Само за вас ли няма правила? До гуша ми дойде от отсъствието на уважение в този дом. До тук беше, ясно ли ви е?

Момчетата се заковаха. Уплашиха се, но не се разплакаха. Баща им рядко си изпускаше нервите, но случеше ли се, наказанията бяха много жестоки.

Дида издърпа децата и каза малко по-спокойно:

– Отивайте в стаята си. Облечете пижамите си. Измийте си зъбите си и може да гледате, но само един филм.

Андрей крачеше напред назад в стаята. Ръцете му от време на време се свиваха в юмруци. Не можеше повече да крие причината и започна:

– Всичко е заради Симон. Разказа ми всичко. Откраднал е нещо от столицата, а ме излъга че заминава само по работа. Трябваше да бъде арестуван.

– Направил го е заради майка си, – тихо каза Дида. – Нали знаеш, че е тежко болна. Предстоеше ѝ операция, а знаеш колко скъпи са те сега.

– Но аз не съм измислил законите и правилата, – безпомощно вдигна ръце Андрей. – Иди го кажи на съдията.

– Пак ще го тикнат зад решетките, а майка му какво ще прави без него? – попита с болка Дида.

– Разбрах, че майка му има рак, – въздъхна Андрей. – Никакво лечение или операция не биха и помогнали. Има разсейки из цялото тяло.

– Сигурно ли е? – Очите на Дида се напълниха със сълзи, тя познаваше тази жена.

Двамата стояха и мълчаха. бяха прекарали заедно 15 години. През всичкото време той бе по-силния от двамата. Погреба майка си, брат си, дори един много добър приятел и не бе проронил нито една сълза, но сега просто стоеше и сълзите се стичаха по лицето му.

След като се успокои, Андрей отиде до детската стая. Дълго гледаше заспалите си деца. Те бяха толкова невинни и весели, животът още не бе ограбил мечтите им. Родителите искат да предпазят децата си от грубата реалност. А той какво направи?

Андрей се срамуваше, че избухна. Те бяха просто деца. толкова се стараеше да не бъде като баща си. Участваше активно във отглеждането и възпитанието им. Беше им станал треньор и приятел. Искаше да бъде всичко онова  за тях, което не беше баща му за него. И в повечето случаи успяваше.

Но избухването тази вечер му показа, че той не е по-различен от баща си. Сега Андрей разбираше, че привидното отсъствие на внимание от страна на баща му е бил неговия начин, да го предпази от света на възрастните.

Наведе се над децата си и ги целуна. Безмълвно им благодари, че му бяха помогнали да порасне и да се осъзнае.

Часовникът на кулата удари полунощ. София се въртеше в леглото и още не можеше да заспи. Мяукането на влюбен котарак, самотно скитащ на покрива, се промъкваше през отворения ѝ прозорец.

София стана, включи нощната лампа и се наведе над „съкровището“ си. Това бе дървено сандъче с наранена тук там дърворезба, в която тя съхраняваше множество събрани думи и изречения.

Всеки път, когато прочиташе нещо интересно от вестник или книга, записваше си го или изрязваше, ако това беше възможно, а след това го поставяше в сандъчето си. Тя запазваше всичко записано, което ѝ се бе изпречило на пътя, внимателно и грижливо, както скъперник  съхранява малкото си спестявания.

Щом се върнеше от работа, изваждаше сандъчето и започваше да препрочита готварски рецепти, пожълтели изрезки от вестници, стари плакати, откъси от романи, театрални сцени и стихове…..

Винаги заключваше вратата, защото я беше страх, че някой ще я изненада, когато се занимаваше с това.

За София четенето беше мания. От думите и изреченията, от всяко късче хартия, тя черпеше нови мисли, откриваше нови светове. Те изникваха пред нея като духа от бутилката.

Така тя се потапяше и бродеше в други, различни от нейния, по-добри светове, бягайки след усилената работа през деня в кръчмата. Това бяха светове изпълнени с тайни и загадки.

Тази вечер пред София не се откри никакво очаровани или вълшебство. Писмените знаци останаха мъртви букви върху стара хартия, който упорито отказваха да разкрият тайните си.

Причината не бе в думите и изреченията, а в самата София. Тя бе объркана. Препрочиташе многократно еди и същ ред, но бе неспособна да разбере написаното, само защото днес през деня Антон ѝ бе направил предложение за женитба.

В това състояние, тя не можеше да заспи. Дали да приеме предложението му? Мисълта да има съпруг събуди у нея приятни усещания.

Женитбата щеше да промени из основи битието ѝ. В живот ѝ щеше да влезе човек, който ще се грижи за нея. Той ще опознае всичките ѝ навици и предпочитания…. София отдавна копнееше за такава близост.

Антон ли бе мъжът, когото бе чакала? София го харесваше. Той се отнасяше любезно и с уважение към нея. Но дали би могла да го обикне? За това тя го бе помолила за известен период от време, в който да си помисли.

Все още се колебаеше, смущаваха я картини от семейния живот на други хора, на които бе станала свидетел.

Така я завари утрото, а през деня я чакаше много работа …..