Къщата на Тодор Давчев се намираше точно срещу черквата. Той много обичаше да излиза отпред и да наблюдава минаващите оттам. Имаше си спестени пари за черни дни, че и повече, затова не се страхуваше от настъпващите промени в икономиката.

Веднъж при него дойде Дечо. Наричаха го приятел на бедните, защото не минаваше ден да не помогне на някой от тях със нещо.

– Бай Тодоре, – каза Дечо, – ще дадеш ли нещо за моите приятели?

– За днес нищо, – троснато му отвърна Давчев.

– Трябва да помогна на една бедна жена, която днес роди, но няма дори с какво да увие новороденото, – започна да обяснява Дечо.

– Нямам, – скъпернически скръцна със зъби Тодор.

– Навярно тогава ще се смилите над едно младо красиво момиче, което е останало без работа и няма пари за хляб, – продължи да настоява Дечо.

Когато просителят видя киселата физиономия и намръщеното лице на Тодор, добави:

– Така ще го спасите от лошия път, който е решило да поеме.

– Точно за такава, ли? – изви тялото си на една страна Давчев и се изплю на земята.

– А какво ще дадете за работник, който сам се изхранва, но за беда днес е паднал от скелето, счупил си е крака и е останал без надница? – попита умолително Дечо.

– Нищо, казах ти, че нямам, – категорично отсече Тодор.

– Хайде, господин Давчев, – подкани го смирено Дечо, – отворете щедро кесията си и бъдете сигурен, че като никога до сега ви се отдава случай, да извършите едно добро дело.

– Не разбра ли, че за такива нямам, – Тодор се постара да не изкрещи, все пак се намира пред собствения си дом.

– Вие сте милостив човек и няма да оставите тези окаяници без помощ, – опита още един път Дечо.

– Остави ме на мира, – кресна му Тодор. – Когато искам да дам, не карам никой да ме моли ….

При тези думи Давчев обърна гръб на Дечо и се упъти към вратата на дома си. Но тъй като Дечо не преставаше да го моли за още някой, той се обърна и му зашлеви една плесница.

Дечо се засмя и в отговор каза:

– Това беше за мен, а за нуждаещите се?!

Разтреперан от яд Тодор Давчев влезе в дома си и тръшна вратата зад гърба си.

Наричаха го просто Иван. Едни от съселяните му го уважаваха, а други се присмиваха на вярата му в Бога.

Един ден при Иван дойде Кольо и със сълзи на очите му каза:

– Иване, дай ми 25 лева. Кобилата ми се разболя. Трябва да я откарам при ветеринара.

Иван извади парите от чекмеджето си и без нищо да каже, ги подаде на Кольо.

Щастлив просителят си тръгна, а когато вече бе далеч от дома на Иван, радостно си потърка ръцете и въодушевен си каза:

– Колко е глупав и наивен е този Иван. С тези пари ще си купя така желаното от известно време.

Истината бе, че конят му бе абсолютно здрав и му нямаше нищо.

Когато Кольо се прибра у дома си, жена му изтича изплашена насреща му и плачейки му каза:

– Кобилата ни издъхна ….

– Как така? – изтръпна Кольо. – Сутринта нищо ѝ нямаше….. Това е само Божията ръка …..

Кольо падна на колене и се разрида безутешно:

– Господи, прости ми! Излъгах, а сега съм без кон ….

След това „лъжецът“ веднага се върна при Иван и му призна:

– Иване, аз те излъгах, че кобилата ми е болна. На нея нищо ѝ нямаше ….. Но Бог ме наказа.

Иван стана, прегърна съселянина си и му каза:

– Прощавам ти и нека Бог ти прости.

Юда се ненавиждаше, за това, че предаде Исус. Горкият злощастник беше за оплакване. Лицето му бе изкривено от отчаяние и мъка.

– Какво направих? Как можах да го сторя? – измъчен, потиснат и мрачен шепнеше Юда.

Той отиде в храма и хвърли 30-те сребърника на пода. В настъпилата тишина прозвуча само звънът на монетите, които се плъзнаха и претърколиха върху мраморната повърхност.

Тридесет сребърника!

Нено скочи и седна в кревата си. Сънят му бе абсолютно реален, сякаш нещата се случваше пред очите му. Всичко бе подробно и детайлно от игла до конец.

– Това бе цената на предателството, която бе заплатена на Юда от първосвещениците, – каза си Нено. – Той предаде своя Учител, за цена подходяща в неговата култура, разкривайки годността му това общество.

Нено стана и се разходи из стаята. Погледна през прозореца. Безбройно много ярки звезди трепкаха върху чистото нощно небе.

– А какъв би бил съвременният Юда? – почеса се по главата Нено.

И си отговори сам:

– Нарича се християнин, последовател на Христос, но е отдал сърцето си на парите, материалните неща или служебните стремежи, а може и на някой друг или нещо друго, което го отдалечава от Исус.

Неспокойният дух на младежа отново попита:

– Но как го предаваме?

Не беше нужно много да умива, за да открие грешките, които допускаше и самият той в ежедневния си живот.

– Прекарваме повече време в Интернет, отколкото в молитва, – въздъхна тежко Нено. – Или отделяме прекалено време в преглеждане на вестници и четем всякакви други дивотии, но не поглеждаме с желание и копнеж Библията. А ако все пак Я отворим, то е за едва забележим отрязък от време в ежедневието ни.

Сълзите навлажниха очите на Нено и се търкулнаха по бузите му.

– Господи, покайвам се за предателството си! – каза искрено младежът, –  Моля Те, очисти ме от този ми грях и ми помогни да живея в любов и с вярност към Сина Ти Исус Христос.

Трудно бе в тези години. Особено, когато разходите надвишаваха наличните средства. Тук не става въпрос за задоволяване на капризи, а за задължения, не от заеми и храна необходима поне за ежедневието.

На Ваня ѝ оставаха последните 50 лева в банкоматната карта. Тя бе платила тока, водата, квартирата си и сметката на мобилния си телефон, но останалата сума бе съвсем минимална и недостатъчна за покриване на основните ѝ нужди за ден.

Тя отиде до банкомата, набра кода и …..тогава някой опря нож в гърлото ѝ. Ваня изтръпна. Мравки полазиха по тялото ѝ.

„Нима така ще свърши животът ми?“ – помисли си тя.

Едър мъжага от известно време дебнеше край банкомата, нетърпението му се бе изчерпало, когато Ваня се появи. Тя бе поредната му жертва.

Девойката доброволно предаде появилите се пари от машината и очакваше престъпникът да я освободи, но той зловещо изрева:

– Набери отново кода си!

Претръпнала Ваня повдигна рамене и изпълни желанието на непознатия мъж.

За изненада на крадеца, в картата нямаше повече пари, а в ръцете си той държеше жалките 50 лева, които бяха последните за момичето.

Мъжът изгледа със съжаление девойката, усмихна ѝ се и ѝ върна парите, а след това бавно се отдалечи от мястото.

Въпреки проявеното благородство, полицаите арестуваха престъпника, защото преди това той бе обрал няколко души.

Търсейки по-добър живот, можеш да стигнеш до трагичен край. Хубавото е, когато човешката доброта има последната дума.

Ангелина бе чула, че там в далечната чужбина предлагали добри условия на работа и плащали не малко. И тя взе решение да замине. Единственият проблем бе, че нямаше достатъчно пари за самолетен билет. Тогава намисли да тръгне така, на автостоп или да моли да я вземат минаващи товарни коли.

До като имаше пари бе лесно, но средствата свършиха, а тя бе още на средата на пътя.

Един от шофьорите, щом чу молбата ѝ, се усмихна и каза:

– Няма значение, качвай се.

Ангелина благодари възторжено и се качи в камиона при непознатия. Спряха да нощуват и мъжът я изнасили. Когато момичето се възпротиви, той се изсмя и каза:

– Като нямаш пари да платиш за пътуването си, ще плащаш с тялото си.

Най-накрая Ангелина пристигна до желаното място. Но имаше няколко проблема, освен травматичния стрес, който бе получила при срещата си с грубо постъпилия с нея шофьор, тя бе забременяла. Нямаше семейство, нито пари. Бъдещето я плашеше.

Някаква жена се смили над нея и ѝ даде хапче, за да прекрати бременността, но Ангелина започна лошо да кърви. Тя се бе безпомощна и уплашена. Нуждаеше се от помощ, но не знаеше към кого да се обърне. Никого не познаваше в този голям град.

Пред нея стоеше една жена, която държеше малко дете, което плачеше. Ангелина реши да разговаря с нея, но преди да направи какъвто и да е опит, тя припадна. Тялото ѝ бързо се свлече на земята.

Около нея се засуетяха хора. Отнесоха я в една клиника.

След прегледа се установи всичко. Повечето от хората се отдръпнаха от Ангелина, само една жена пожела да я прибере и да се погрижи за нея.

Така Ангелина попадна между християни. Те я подкрепиха и се погрижиха за нея до раждането. Въпреки с всичко  преживяно Ангелина роди живо и здраво дете.

Новите ѝ приятели ѝ помогнаха да си намери работа и да се погрижи за детето си. Това бе най-малкото, което направиха за нея.  Бог срещна Ангелина и сега тя е на път да се възстанови и изцели емоционално. В нея беше започнала да зрееше надежда за бъдещето.