Виктор дълго се въртя около машинарията си. Предстоеше му да я изпробва. Влезе в нея и седна на седалката. Накъде да се отправи. Не искаше да е в далечното минало, защото се страхуваше, че ако нещо се повреди в машината му, можеше завинаги да остане там.

Смело написа 1860 година. Знаеше че машината му се отклонява няколко години напред или назад, но за него това нямаше голямо значение, защото ако се наложеше можеше да коригира ръчно нещата.

Натисна бутона и потегли. Имаше чувството, че е пътувал съвсем малко, но когато излезе навън разбра, че всичко се е променило.

Наблизо се бяха събрали много хора и изслушваха ораторите един след друг. Между чакащите да излязат на трибуната Виктор различи познато лице.

Не грешеше, това беше самият Абрахам Линкълн. Виктор се запромъква напред. Забеляза, че Линкълн се отдели за малко от групата и го последва. Абрахам се обърна внезапно, взря се изумено в момчето пред него и попита:

– Ти пък от къде се взе? И дрехите ти….., това някакъв маскарад ли е?

– Аз съм Виктор и идвам от 20.. година.

Президентът се изненада, но с нищо не показа това.

– Защо са се събрали тези хора? На какво присъствам, – бързо се окопити Виктор.

– А, откриваме …. няма значение, – махна президента с ръка. – Ти наистина ли си от бъдещето?

Виктор кимна. За доказателство посочи с ръка машината си, която бе избутал под близкия навес на двора, където нямаше много хора.

– При вас сега е война …., – позапъна се Виктор. – Вярвате ли, че Бог е на ваша страна.

Линкълн го погледна замислено:

– На 22 септември миналата година подписах закон, в който се казва, че от тук нататък всички роби са свободни. Край мен все още спорят, дали съм избрал подходящия момент за това.

– А не се ли страхувахте, че някои хора няма да се съгласят с тази декларация?

– Член от кабинета ми докладва, че по-голяма част от обществеността са против подписването на тази декларация.

– И какво направихте?

– Справедливостта е по-важна от обществената нагласа, – каза Линкълн. – Привикнем ли към оковите, ще ги носим цял живот. Нашето правителство и президентската институция целят да издигат човека. Аз съм противник на всичко, което го принизява.

– Смятате ли, че справедливостта подхранва властта? – попита Виктор.

– За това и подписах документа, – засмя се Линкълн. – И ще започнем да го прилагаме веднага. Ти ме попита, дали вярвам , че Бог е на моя страна. Честно казано този въпрос не ме вълнува много. Повече ме интересува дали аз съм на страната на Бога.

– Господин президент, – прекъсна разговорът им слабичък мъж в тъмен костюм, – очакват ви на трибуната.

Линкълн махна с ръка на Виктор и тръгна.

Погледът на Виктор бе привлечен от слаб писукащ звук, който идваше от машината му. Притича бързо до нея и се настани на седалката.

Това бе предупреждение, че трябва да се връща. На Виктор много му се искаше да остане още малко, но рискуваше да остане в този век, за това притвори очи и потегли…..

Николай и Марта мълчаливо седяха един до друг на пейката. Николай беше още младеж, буен и неспокоен. Марта бе дребна старица, винаги въздържана и спокойна. По лицето ѝ човек трудно можеше някога да види безпокойство.

– Да, знам какво си мислиш Ники, – каза Марта. – Успя да ме убедиш, че за мен има още надежда в този живот, но все пак аз съм стара. Наистина бих искала да постигна нещо макар и съвсем мъничко. Чудесно би било да остава съвсем незабележима, макар и малка следа в света.

Лицето ѝ се озари от една тиха и кротка усмивка.

Николай погледна Марта внимателно.

– Не мога да се съглася с вас.

Марта ококори очи:

– Какво лошо казах този път?

Николай въздъхна и поклати глава.

– Как си я представяте тази „съвсем незабележима следа“?

– Какво неправилно има в това? – Марта все още не разбираше какво иска да ѝ каже младежът. – Навярно мога да оставя следа, някаква съвсем мъничка.

Николай най-накрая обясни:

– Моля да ме извините за грубостта, но до сега не съм видял човек в живота си, да оставя „малка“ или „незабележима“ следа. Това изобщо не е възможно. Щом сте решили да оставите следа в света, тя ще бъде голяма….

Заинтригувана Марта каза:

– Не разбирам точно какво имаш предвид?

– Вярно е, че хората не виждат и не разбират следата, която остават в живота си. Други, като вас, си въобразяват, че ползата от делата им е незначителна.

Марта бе притихнала, за нея това бе някакво ново пробуждане.

– Всяко действие, – продължи Николай, – което човек извършва или възнамерява да направи, води до определени последствия в бъдещето.

Тя бе напълно съгласна с това. Аборта на снаха ѝ доведе до това, че семейството им остана без деца, въпреки всички лекарства и програми през, които бяха минали. Една грешка в младостта, а толкова болезнен отклик в бъдещето. И само това да беше…..

Но тя можеше да направи нещо за хората нищо, че годините ѝ не бяха малко. Една усмивка, подкрепа и съвет даден точно на време, съвсем не бяха „незабележима“ следа. Сега Марта ясно осъзнаваше това.

Бизнесът на Стамат бе едно безкрайно напрежения. Той не вършеше нищо незаконно, но нарушаваше редица правила и норми от бизнес етиката. Да не говорим, че част от работниците при него бяха незаконно пребиваващи в страната.

Той имаше големи планове и мечти, но не обръщаше внимание на дребните неща. Целта му бе да подписва колкото се може повече договори и с възможно повече клиенти.

Обещаваше срокове, които нямаше намерение да спазва. Вписваше в офертите материали, които изобщо не използваше. Гарантираше качество, което не се стремеше да постигне.

За Стамат беше важно да хване поръчката, а после правеше нещо малко видимо на обекта, за да успокои клиента, че работата върви.

С оплакванията, закъсненията и гнева на клиентите, той се справяше лесно, като хвърляше вината на някой друг и отново даваше обещания, който нямаше намерение да изпълни.

Работата все пак вървеше. На клиентите и бе писнало от оправданията и обещанията му и гледаха час по-скоро да се освободят от Стамат.

Като работодател, той плащаше по-малко на работниците, като обясняваше, че е недоволен от работата им.

Днес трябваше да е привършил прокарването на тръби за напоителна система. Както винаги пак закъсняваше със сроковете, за това подвикна на един от работниците:

– Не си губете времето да ги закопавате надълбоко, само ги покрийте отгоре с пясък и пръст. Дали са закопани на петдесет или на двадесет сантиметра няма значение – и махна с ръка.

– Господине, – чу зад гърба си Стамат, – ако не се закопаят тръбите по-надълбоко след месец, вятърът ще отвее пясъкът и пръстта и те ще се оголят.

– След един месец няма да сме тук, – засмя се самодоволно Стамат.

– А вашата репутация? – продължи да настоява стоящият зад него.

Вбесен Стамат се обърна:

– Кой си ти, че да ми ….

Но изведнъж гласът му секна. Срещу него стоеше съвсем непознат човек, в чийто очи се отразяваше небето.

Стамат се окопити и изръмжа недоволно:

– Ти пък откъде се взе? За мен ли работиш?

– През целия ти живот, – усмихна се човекът.

Стамат беше готов да го наругае и да го изпрати да работи с другите, но не можеше. Гласът му бе застинал в гърлото. Усещаше се безсилен, не можеше дори да помръдне.

Някаква топлина изпълни тялото му. Спомени, в които не бе постъпвал  по най-добрия начин минаха като на лента през главата му.

Камъкът, който изпълваше гърдите му се разтопи, а от очите  му закапаха сълзи…..

Тази сутрин Наско се събуди пръв. Той излезе през задната врата, за да се поразходи на чист въздух.

Изведнъж спря и разтърка очите си от изненада.

В короната на едно от дърветата пред дома му бе кацнала къщичка. Той беше абсолютно сигурен, че предния ден я нямаше там.

Но това не бе каква да е къщичка, изградена от различни парчетии и талашит. Къщичката бе прецизно сглобена без нито един пирон. Това беше къщичка мечта за всяко дете.

Докато Наско стоеше със зяпнала уста, входната врата се отвори и от нея се показа дядо Мартин. Той им бе дошъл на гости вчера. Домъчняло му за внуците и бе пристигнал,  да ги види

– Мислиш ли, че ще им хареса? – попита старецът с грейнала усмивка на лицето.

– На кого? – попита Наско, който още не можеше а се отърси от шока.

– На синовете ти, – засияха очите на дядо Мартин. – Дали ще я харесат, как смяташ?

– Невероятна е, – възкликна като малко дете Наско. – Как я направи? Кога успя?

– О, аз имам много свободно време. Лъчезар и Венко ми помогнаха. А ако питаш за конструкцията, взех я от един сайт в Интернет.

Наско го погледна подозрително, дядо Мартин и Интернет, невъзможно. Та той беше възрастен човек, знае ли изобщо как се борави с компютър.

До колкото си спомняше в старата му къща, няма компютър, нито го бе видял на някой друг да работи  извън дома си.

– Запомни, Наско, – каза дядо Мартин, като престана да се смее, – човек може да направи всичко, което поиска и пожелае. Нещата не опират до пари или недостиг на време. Когато човек трябва да постигне нещо в този живот, единственото, което му липсва е само идеята.

Симо срещна бай Димо и сподели за неприятностите в семейството си и че очаква скоро да му се роди дете. Кавгите не бяха най-доброто, което трябваше да присъства в едно семейство, особено, когато се очаква появата на бебе, но се случваха.

За да разсее младия мъж бай Димо попита:

– Как ще се казва детето, ако е момче?

– Съпругата ми иска да го кръстим Халев, но на мен това име не ми харесва, – каза категорично Симо.

– Защо, това е много хубаво име, – възрази бай Димо. – Знаеш ли историята на истинския Халев?

– Не.

– Халев е изживял живота си честно и на старини е станал „достоен старец“. Отвори Библията и прочети неговата история …. Ще ти бъде интересно.

– Ще го направя, – зарече се Симо.

Той уважаваше много възрастния човек. И понеже от малък бе останал без баща, за него бай Димо стана такъв. Симо знаеше, че старецът няма да му даде лош съвет, защото го приемаше като свой син.

– Твоят син ще има дълъг и плодовит живот, – каза унесен бай Димо. – Той ще почита и уважава родителите си и ще ги обича. Майка си ще закриля, а с баща си ще се гордее. Жена ти ще го обича и ще му вдъхва надежда, но твоят добър пример ще го ръководи в живота му. Той внимателно ще те наблюдава и ще стане такъв, какъвто си и ти.

– Колко странно звучи всичко това, – тръсна глава Симо, – той ще стане такъв какъвто съм и аз.

– Така е, – каза бай Димо. – Ти не приличаш ли на твоя баща?

– Опасявам се, че твърде много приличам на него. Поне така казват тези, които са го познавали.

– Твоят баща е направил всичко, на което е способен, но се е надявал ти сам да прибавиш мъдрост и разбиране към неговия опит. Ако си постъпвал лошо до сега, е време да промениш нещата. Кавгите и раздорите, особено в семейството, няма да доведат до нищо добро.

Симо въздъхна.

– Това няма да стане отведнъж, – бай Димо погледна обнадеждаващо младия мъж. – Дори и в най-тежката битка запомни едно, за Халев, твоя син, ти си герой. Ти си неговия водач, който може да му покаже пътя към целта на живота му, за да се превърне един ден в „достоен старец“.

– Ще се постарая да бъда добър пример за сина си и за всички деца, които ще имам, – очите на Симо горяха от вълнение.